ДЕСЕТ  ДНИ,  КОИТО  МЕ  РАЗТЪРСИХА

На моите  безкрайно скъпи приятели

            Едно шеметно преживяване няма как да не остави трайни спомени у този, който ги е преживял.

            Така стана и с мене.

            Само като си помисля, че не исках да ходя във Вършец. Мислех си, че ще ми бъде тъпо, че няма да има с кого лаф да обеля, че денят ми там ще минава само в процедури и крайно скучни разходчици из още по-скучни паркове. Въобще все едни такива негативни очаквания.

            Ама не би.

            Още самото пътуване си беше една малка авантюра. Най-напред не знаехме как се стига с обществен транспорт до Вършец. А представяте ли си, аз, в инвалидна количка и с една огромна, ама действително огромна чанта багаж на коленете ми да се прехвърляме от влак на влак, от автобус на автобус, та чак до Вършечката дестинация. Действително си е жива авантюра.

            Е, криво-ляво, стигнахме. На това отгоре  стигнахме съвсем навреме. Искам да кажа навреме се регистрирахме, навреме се настанихме и най-големия майтап беше, че навреме бях за първата процедура.

            До тук добре, рекох си аз, ама от де да знам, че хубавото тепърва предстои.

            Вечерта, нямайки какво да правим, се забихме пред телевизора за някаква сапунка. Отначало не обърнахме внимание на звуците, които идваха някъде нагоре по етажите. Когато, обаче, се чуха възмутителните реплики от страна на разни склеротични бабички, решихме да проверим от къде иде музиката.

            Проверихме!

            Музиката идваше от две китари, попаднали в ръцете на двама възрастни чичковци, а песните - от двете жени до тях, които се оказаха техни съпруги.

            И всичко от тук нататък  се преобърна на хиляда градуса. Защото час по късно вече станахме приятели.

            Е, време е, всъщност, да представя тези възрастни хора с луди сърца и младежка душа.  Единият  китарист, чичо Трайчо, не мога да определя  кое, всъщност, владееше  повече,  дали  китарата, дали вицовете от шоплука, които в повечето случаи се налагаше да  превежда на по-разбираем български. Жена му, леля Фани, сигурно я знаете от една реклама за наколенките на доктор Ливайн. От там може да я знаете, ама  не знаете каква готина  певица и танцьорка  е. Те двамата са хижари. Хижата им е някъде по Витоша и там, както самите те разказваха, било средище на много планинари, включително и от нашия край. А какво да  кажа за чичо Гошо. Душа и половина. С много тънко  чувство за  хумор, той винаги намираше начин да се усмихва, а  да бяхте го видели как успяваше да накара жена си, леля Мария да пее и да танцува, а тя милата  беше с изкуствена става на бедрото. Само тя си знаеше колко й струва всичко това. Какво пропуснах да кажа. Всъщност и това, което казах, и това, което още мога да кажа, ще е малко за да опиша тези чудесни хора., прекарали много часове, дни и години из хижите, из планините. Животът им е минал само в преходи по  чукарите, а вечер край огъня през лятото и край камините през зимата са леели песни, кършели танци, изобщо  живот и половина.

И ето ги четиримата, вечер след вечер, купонче подир купонче. Не се уморихме нито да пеем, нито да танцуваме.