И ето, вървяха двамата влюбени, весели и доволни в този красив слънчев ден. Те толкова много се обичаха, че им беше достатъчно само да се гледат. Разбираха се единствено с поглед и не беше нужно да изричат нищо. Бяха толкова щастливи и толкова влюбени, че не можеха да спрат да се гледат и да се наслаждават един на друг. Две сини и други две - кафяви очи, толкова сияещи и влюбени, толкова красиви, изпълнени с надежда и воля за живот. Ето такъв е животът на влюбените - той сякаш беше спрял. Те не мислеха за нищо друго, освен за силните чувства, които изпитват. Времето беше спряло, а пространството за тях нямаше значение. Единственото нещо, което ги интересуваше, бяха чувствата на другия.

Две влюбени ангелчета, които се разхождаха по пътеката и дори не забелязваха минаващите хора. Те не можеха да отклонят погледите си един от друг - само вървяха и се гледаха, гледаха се и не спираха. Дали не се страхуваха, че ако спрат може би и тяхното щастие и спокойствие ще спре... естествено, че не, те просто бяха толкова замечтани, че не можеха да спрат. Но ето, момичето спря и погледна дълбокия поглед на любимия си: ‘'Какво има, миличко, защо гледаш толкова уплашено?'', каза тя, а той й отговори: ‘'Ех, ангелче мое, имаш да учиш още толкова много неща за живота... но каквото и да стане, искам да знаеш, че много те обичам''. И ето, това бяха първите им разменени реплики в този слънчев и топъл ден, думи, изпълнени с любов и истински чувства, едни красиви и нежни слова от устата на момчето.

Двете гълъбчета продължиха да вървят и да се гледат. Между тях имаше толкова силно привличане, че дори минаващите хора се радваха за тези влюбени. Но ето момчето спря отново... ''но какво има, мило мое''- искаше да попита момичето, но докато изрече тези слова, момчето се наведе нежно към устата й и я целуна. Уплашеното момиченце беше толкова щастлива, че не можеше да осъзнае какво се случва с нея, но ето, че и тя му отвърна на целувката. Какъв незабравим миг, една целувка, едно сливане на устни на две влюбени души.

Но наистина ли любовта беше изпълнена само с щастие - ех, за съжаление,  не и на тези две деца им предстоеше да разберат истинската любов. Предстоеше им да се сблъскат с много проблеми, а дали щяха да останат заедно... е, това само времето може да покаже. Дали щяха да продължат да се обичат въпреки всичко и всички - това също само времето може да покаже.

И ето, тези две красиви деца продължиха да вървят и да мълчат, замислени за бъдещето и за нещата, които им престояха да преживеят заедно. Те бяха толкова влюбени, че не забелязваха минаващите хора - чуваха само пеенето на птичките и виждаха само собствените си образи.

Те продължиха да се гледат в очите, да изричат красиви слова и да вървят, без да могат да спрат. За тях нямаше значение времето и мястото... единственото нещо, което ги интересуваше, беше обичта им един към друг.