(1)

- Хей, хей! Какво правиш бе, да го еба? Какво… кажи де? Времето ни изтече, сеансът ни свърши! Другият ми клиент ме чака отвън… вече десет минути. Много се радвам, че си отвори проклетите цепки… Другата седмица от 15 часа, окей?

- Оу’кей, да… да. – изпъшках като стара току-що потегляща гемия. И си тръгнах. Разбира се, не знам какво се беше случило с мен.

Когато излязох на улицата, се огледах да видя някъде часовник по сградите. Нямаше. Нямам от известно време часовник, телефон и прочее джаджи, които да ме направляват. Не искам да ми влияе нищо освен собственото ми мислене. А слънцето клонеше към залез, залезът в зимно време, знаете, се случва към 17. Значи беше някъде там. Нямаше значение.
Прибрах се в квартирата си, бях гладен, но ме мързеше да си направя нещо за ядене

Така че запалих цигара и си погледнах терлиците. Запалих втора и продължавах да си гледам терлиците. Толкова безсмислено ми се струваше всичко…

„Това, впрочем, се случва на всеки в определен момент от живота. Да бъде отчаян. Трябва човек, нито да бъде твърде отчаян, нито много щастлив- това са двете крайности- едната е Марианската падина, другата връх Еверест. И на двете места не можеш да се задържиш за дълго, значи не става за живеене. На нас ни трябва някакъв баланс и по- точно идея, с която да живеем. Ницше казва да обичаме съдбата си. Хмм… Наистина заслужава си да се изпробва.” Терлиците породиха тези разсъждения в болния ми мозък.

Взех си душ и излязох навън, на чист въздух малко, както се казва. Поразходих се наляво-надясно и накрая реших да седна на една пейка, точно в началото на парка.
Слънцето огряваше вече другаде, навред хората бяха намалели; все пак понякога дразнещите влюбени не пропускаха шумно да минат и да ми предизвикат смесените безгласни критики.

Мислех върху какво ли не. Обичах да си записвам мислите без спестявания или отпосле нанесени подобрения; каквото запишех това и оставаше. Но едва ли нещо съм оставил от нещата, които записвах; пазех ги като ревностен религиозен тип от чужди очи, а най-добрият начин да опазиш нещо със сигурност от някого, е да го унищожиш. Така мислех и така правех.

„… някаква безтегловност. Поради неразбираеми за мен причини сухият ми задник се отлепи от пейката. Интересното е, че не бях станал, защото, ако бях станал, не трябваше ли поне краката ми да са върху земята? А не бяха.Лек като хелиев балон почвах да се издигам нагоре. Това беше нещо ново за стомаха ми и горкото се стресна сигурно, разбрах го, когато почнах да повръщам върху очите си. След няколко движения, наподобяващи характеристиките на пергел, които аз изпълнявах с тялото си, струваше ми се, че свиквам. Представих си: Питър Пан, Супермен, Хари Потър и после чичо ми, който казваше, че искал да стане пилот като малък, но после си променил искането на пожарникар (няма да ви кажа в крайна сметка какво беше станал). Нямаше никакъв смисъл тези глупости да ми минават през главата. За първи път летях и не знаех какво да си помисля. След още няколко завъртания горе-долу започнах да овладявам това „изкуство”.

 И пак взех да мисля: ”Това сигурно е като да се научиш да ходиш… научаваш се да ходиш като падащата звезда с единствената разлика, че има ‘де да паднеш и от ‘де да станеш. А аз тука вече се издигнах над най-големите сгради и фактът, че имам къде да падна, не ме успокоява. Единственото решение е да се приземя.”

Защо, мама му стара, бях споменал за приземяването ? Някаква сила ли ме управляваше или що? Изведнъж раменете и краката ми се сковаха и не можех да ги използвам. Тялото ми се засилваше към твърдата гръд на земята, целейки да се превърне в труп. Размазан труп.

 Усетих студът да прониква настоятелно по месата на краката ми и да ползва костите за стълба. По тази гладка стълба се изкачваше. А аз падах! И падах…„

И клепките, подобно на завеси, се издигнаха.