Деветте кръга на прошката

Много са писали за прошката. Най-много онези, които казват, че трябва да простиш, акооо... едва ли не, ти е мил живота. И много малко да не кажа хич, онези, които казват, че има неща, които не трябва да прощаваш. Умишлено причинената болка и вреда например. Търсих много информация за прошката. Намирах доста статии, дори разкази за излекувани хора от рак, които щом са простили са се излекували. Четох притчи, четох Дзен, методики и практики, даже медитации имаше, но... никой никъде не обясняваше как точно да се извърши тая ми ти процедура. 

Разбира се обяснимо е защо. Това зависи от толкова много неща в един човек-от живота му който е живял, какъв е бил, от средата в която е тийнеджърствал, от първата му любов и от последният му шамар, колко пъти е рухвал и дали се е изправял и как, тъпчейки или извисявайки се. Куп неща, които са го превърнали в това, което е сега. И е ясно, че да простиш няма рецепта като да си пречистиш черния дроб например. И все пак на мен ми беше нужно някакво напътствие,  защото много исках да простя, но не знаех как да го направя, така че да е искрено и истинско. Да съм сигурен, че съм простил, а не да е само желание. Нямаше кой да ми каже, пък че и аз да се досетя, че щом търся такава информация изобщо, съм бил простил отдавна, но нищо. Ще ви разкажа как разбрах, че съм простил. Може пък да послужи на някой, който като мен търси начин да прости на някого.

Бях се върнал от чужбина в родния град и след като се видях с всички приятели, роднини и далечни братовчеди, реших да се поразходя из познатите любими места. Да си припомня хубавите и не толкова хубавите моменти от живота си. Тръгнах към центъра ей така напосоки, а краката ми сами завиха по познат маршрут, който мозъка ми не помнеше, но душата не беше забравила изобщо.  Имаше една кокетна сладкарничка, сякаш изгубена във времето, в която ходехме с едно момиче да ядем толумбички с боза. Спомените ми оживяваха с всяка крачка, спомних си колко харесвах онзи полукръг над устните и, който оставяше чашата с боза, когато тя отпиваше от нея. Казвах и, че е дъгата на бозата и тя се смееше звънко. Така заразително се смееше, че започвах и аз и тогава тя мислеше, че и се подигравам и топеше пръсти в бозата и мажеше носа ми с тях. Бях влюбен в нея. Излишна информация, но все пак ми е приятно да го кажа. След сладкарницата отивахме в близката градинка където имаше пързалки, люлки и катерушки и сядахме на една пейка и си говорехме. Разказваше ми каква иска да стане, а аз обичах да слушам топлия и глас, който ми напомняше на пая с праскови на мама, поръсен с пудра захар. 

Почти бях стигнал сякаш до мястото... Бяха ми казали, че сладкарничката отдавна я няма. Сега на нейно място имаше център на мобилен
оператор. Надявах се поне градинката да е останала и тръгнах натам, но вече нищо не ми беше познато. Доста от дърветата по алеята до нея бяха отсечени. Наближих някаква сграда. Не и обърнах внимание въобще, въпреки че шарените и реклами светеха в очите ми. Търсех пейката. Нашата пейка. Исках да седна и да изпуша там една цигара и да си спомня всеки миг от онова време. Това момиче беше дом на душата ми. А обичта ми към нея, мога да определя като червено, захарно петле. От онези, които отдавна не правеха вече.

Търсих я, но не я намирах, тогава погледнах сградата... Беше хотел, а под него магазини от всякакъв род най-вече за алкохол и цигари. Пред него в близост имаше пейки, но те не бяха онези пейки. Бяха други някакви модерни от бетон и червено дърво. Седнах. Малко тъжен извадих кутията с цигари и запалих. Близо до мен седнаха майка с момиченце, което настояваше да си обуе новите обувки веднага. 
- Сякаш не можеш да изтраеш до утре! - шепнеше майка и - Ще ти направят пришки до вкъщи, ще видиш...
- Нищо, мамо, искам сега да ги пробвам. Нямам търпение да..

ТЪРПЕНИЕ. Таза дума се загнезди в мозъка ми. Да, навярно нямах търпение, за да можех да простя, казах си. Бях припрян, исках и трябваше просто да стане. Сякаш сърцето ми можеше да бъде ръководено. Но то не можеше. Колкото и да исках....

От сградата излязоха няколко човека, видимо подпийнали и минаха по алеята покрай нас... Тогава пак се загледах в хотела, доста скъп беше.. Кой ли го е направил, запитах се и... очите ми продължиха нагоре над магазините... И го видях. Един голям лъв захапал червен фенер. Беше някъде към втория етаж на една от големите тераси. Боже! Това беше публичен дом! Значи заради него са изсекли дърветата и пейките и.... нашата пейка! Стана ми гадно! Исках да повърна! Сякаш чистата ми по детски любов беше омърсена, изнасилена, ограбена и смачкана.. Без да имам вина за това. Никой нито ме беше попитал, нито известил. Не бях давал съгласието си.

... но аз не искам да спя в тях, мамооо, не искам! - настояваше нещо момиченцето на майка си.
- Но, защо Бети, тя ти е баба за бога!

НЕ ИСКАМ ДА СПЯ В ТЯХ. Разговорът се оказваше много полезен за мен... Спомних си как където и да се налагаше да спя и да бъда, гостувайки на близки, все трябваше да си търся квартира или място, защото не исках повече да бъда с хората, в които бях отседнал. Нещо все се случваше и аз трябваше да избягам с отвращение при това и погнуса, но и с чудовищна болка.  Спомнях си... това бяха много близки хора. Хора от една кръв. Стана ми мъчно. От всяко място, където съм бил, от всеки един човек, на когото съм гостувал се беше наложило да искам да се махна. Да избягам! Защото не можех да остана и миг повече там! И на тези хора трябваше да простя. На тях, и на онези другите, които омърсиха душата ми като този публичен дом, в който любовта беше от другата страна на медала. А мястото-публичен дом на душата.

От един от магазините зазвуча гръцка песен. Разбирах някои думи и се заслушах... Пееше се за публичен дом и една пейка...
Бях поразен! Днешният ми ден беше пълен с вълшебства. Представях си момичетата в този дом... които трябваше да се раздават без да прегръщат и целуват. Така бях чувал, че проститутките не прегръщали и не се целували.

- Е, как така не искаш да я прегърнеш, Бети?! Та тя ти е приятелка! Нали се сдобрихте вече, м?
- Да, сдобрихме се.
- Ама ти прости ли и?
- Разбира се, мамо.

Някои хора много мразят клишетата. И аз понякога съм от тях. Но как по друг начин да кажеш, че може да си простил, но не можеш повече да прегърнеш. Не можеш. Странно, нали? Простил си, а не можеш. Дълго бях от онези заблудени хора, които си мислеха, че да простиш означава, че трябва отново да бъдеш със същите хора и да правиш същите неща, да бъдеш същия човек. С тях. И със себе си. Както преди да е трябвало да им прощаваш. Но ето... това детенце беше на 8 годинки, а знаеше неща, до които аз стигнах по дълъг трънлив път.

,, Забранено е слушането на онези, които не са издържали
   Забранено е слушането на онези, които не са обичали ..,,

Бяха пуснали песента отново. Явно някой много харесваше тази песен и беше в публичния дом. Този, заради който омърсиха най-чистите ми и свети спомени. Омърсили бяха и мен, защото тогава аз наистина бях добър и доверчив човек. Лапнишаран! Наистина!
А сега седях пред дом, в който жените не можеха да прегръщат, защото мъжете искаха нещо друго по-важно от ръцете им.

И тогава разбрах. Разбрах защо не съм могъл да простя досега. Защото съм искал да ги прегърна.. но нещо ме е спирало. Да прегърна хората, на които е трябвало да простя, въпреки болката, която още беше жива. Разбрах, че съм простил, обаче, когато осъзнах кое е това нещо...  Искал бях да ги прегърна, тогава.. преди.. Но това не се беше случило. Минало беше много време. Ръцете ми, сякаш бяха изсъхнали като клони на необичано дърво. И вече не можех. Не можех!

И тогава разбрах, че съм простил, когато осъзнах, че ми е невъзможно да ги прегърна. И от това не ми ставаше тъжно, а се чувствах облекчен. Да. Да простиш, не означава, че трябва и да прегърнеш. А аз съм чувствал вина от това, това ме било спирало. Вина, че ръцете ми бяха изсъхнали от протягане. И че никой не застана между тях. Явно любовта ми е била голяма, за да обвинявам себе си, а не тези които ме счупиха. За да не обвиня тях, търсех вината в себе си.  А по-късно и затова, че съм искал да ги прегърна.

От тогава минаха много години. И много неща се случиха. Неща, които промениха коренно възгледите ми за прошката. Много хора жадуват да им бъде простено. Но не знаят за какво се молят. Забравили са старото клише, че щом ти прости един човек за нещо, за него вече си мъртъв. Може да ти прости, но не може повече да те прегърне. Но днес след многото години и след многото болка, която едва не ме погуби-не можех не само да прегърна, а и да простя. Но пак се бях объркал. Не съм знаел още нещо. Че да простиш, не означава, че трябва да оправдаеш постъпките на хората или да търсиш вина. Няма значение кой е виновен, след като всичко е приключило. Щеше да има, ако не беше и можеше да продължи.

Но по-важно беше, че прошката не оправдава причинената болка, а те извежда на друго ниво. По-високо стъпало. И тези, на които си простил остават в миналото. Безвъзвратно и завинаги. Защото ти вече не си същия човек. А те... дали са същите или други няма значение, защото ти вече не си. Разбрах и още нещо-прощавайки на другите, всъщност прощаваш на себе си, защото всички хора на тази земя сме свързани и преплетени един в друг като парчета в паучърк. Различни, но в едно одеяло.

Да простиш, без да оправдаваш, без да слагаш кантар означава просто.. да продължиш напред. По нов път. С нови хора. С ново начало.
А ако хората, на които си простил минат по твоя път, ще значи, че като теб са преминали през деветте кръга на прошката. Тогава миналото има край, защото само и единствено искрено осъзнатото на всичко написано досега му го слага. В противен случай е все едно след баня да облечеш мръсни дрехи. Та.. изкъпете се. Днес е неделя. :) Пък... кой знае.. ако се срещнем някога изкъпани, няма да се прегърнем, но може да пием по кафе примерно... :) Простено да ви е. Простете ми.
 

,,забранено е слушането на онези, които ме накараха да кървя,
забранено е слушането на онези, които не държаха на думите си,,

https://www.youtube.com/watch?v=50Lqb5zpDxA