Написах тази новела преди доста години още като ученичка. Тя е в три последователни части. Намерих я днес, докато триех ненужни файлове и я публикувам без редакции и изменения.

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн

На H., защото няма по-достойна и славна победа от онази в битката, в която си надвил  сам себе си

ДЕВИЦАТА КРАЙ РЕКАТА

Бьорн се събуди преди изгрев слънце и повече не можа да заспи. Чувстваше се странно, сякаш нещо бе на път да се случи. Той се повъртя още малко в леглото и го обмисли. Последния път, когато имаше подобно предчувствие, баща му бе излязъл на лов в гората, за да не се върне никога повече.

Но Бьорн не го беше страх. Той нямаше какво да губи. Слънцето скоро щеше да изгрее, така че бе по-добре да се приготви за лов и да се надява, че ще улови нещо крехко за обяд. Ако свършеше рано, може би дори щеше да слезе до селото да размени месото за зеленчуци. Идеята за заешко с картофи му се хареса много и Бьорн изчезна между дърветата, още щом първите слънчеви лъчи достигнаха долината.

Гората беше домът на Бьорн откак той се помнеше. Когато майка му умряла при раждане, баща му се върнал към старите си обичаи на ловец. Бьорн старши имаше уютна малка колиба в гората, където живееше със сина си до преди година и само от време на време слизаше в селото. Сега вече го нямаше; отровна змия бе отнела живота му.

Така че Бьорн си нямаше никого, освен самия себе си сега. Това не му тежеше, но понякога му се искаше да напусне колибата, да се пресели в селото сред хора и да се установи там. Ала гората бе неговото убежище и той я чувстваше като същинска майка. Човек трудно се разделяше с онова, с което е свикнал, и за добро или лошо се е превърнало в част от природата му; много по-лесно бе да се продължава както винаги преди.

С леко сърце и тихи стъпки Бьорн се отдалечи от колибата си и се запъти надолу към реката. С малко късмет, освен заешко, щеше да похапне и прясна риба. Ала надеждите му скоро преминаха в разочарование, тъй като нищо не можеше да улови, въпреки че търсеше все по-надолу, където обикновено не ходеше.

Когато стигна пред самата река, Бьорн реши да спре да си почине. Той събу износените си кожени обувки и потопи краката си във водата. Не бе свикнал на поражения и чувството не му се нравеше. Доставяше му удоволствие да е сам сред природата, неин пълен господар, но в момента тя бе взела надмощие над него и това го обезсърчаваше.

Зает с подобни житейски размисли, Бьорн за малко да не усети шумоленето в храстите. Нещо се движеше в другия края на реката. Ловецът наостри слух и се притаи; ако успехът му се усмихнеше, скоро щеше да има обяд.

Стъпките не бяха обичайни. Заешките бяха далеч по-леки, катериците се движеха далеч по-бързо, а глиганите никога не слизаха до тук. Бьорн се скри зад един храст и когато стъпките се приближиха, а сетне спряха, той подаде глава и се огледа за източника на шума.

Не беше нито глиган, нито мечка. Беше човек, млада жена, непозната.  Дъхът на ловеца спря. Какво правеше тя тук? От скривалището си той я виждаше много добре и можеше да проследи всяко нейно движение. Девойката имаше дълги тъмнокестеняви коси, сплетени на плитка до кръста ù, стройна снага и много бяла кожа. Бьорн прецени, че бе на 16 или 17, само с година-две по-малка от него.

Момичето стигна до водата и седна на брега. Пръстите ù се вдигнаха до косата и я разплетоха малко по малко. Сетне, без да бърза, тя съблече елека си и стана. Очите на Бьорн се разшириха. Ръцете ù се плъзнаха под дългата ленена риза и тя се смъкна на земята, разкривайки млечнобяло тяло.

Бьорн никога не бе виждал жена без дрехи от врата надолу, а сега пред погледа му се разкриваха голи гърди, корем, бедра и глезени. Гледката му се стори изключително вълнуваща и привлекателна; той си помисли, че никога не бе виждал нещо по-красиво. В същия момент той осъзна, че момичето е дошло до тук, за да бъде само и че той не бива да става свидетел на всичко това. Бьорн бе разкъсван от дълга си да се оттегли и от желанието да я погледа още малко; в битката надделя желанието и той остана, очите му приковани в девойката.

Тя се усмихна, изглежда на себе си, и бавно пристъпи към водата. Гърдите ù съвсем не бяха като на младия ловец; бяха набъбнали, изваяни, като две обли ябълчици наместо малките пъпки, които имаше той. Бедрата ù бяха дълги, кръстчето ù тънко, а там, където се съединяваха краката ù, имаше само малка туфичка светлички косми. Бьорн несъзнателно облиза устни; така ли изглеждаше и Фрея, богинята на красотата? Искаше му да се приближи още до нея, да докосне кожата ù, да покали косите ù, да помилва гърдите ù. Никога преди не бе виждал нещо толкова смущаващо, но и толкова хубаво. Младото му сърце заби лудо, а бузите му се покриха с руменина.

Девойката се потопи във водата и заплува. Бьорн се молеше тя да не се приближи дотолкова, че да го забележи; той сякаш бе като парализиран. Тя се обърна по гръб и онези слънчеви лъчи, които успяваха да си пробият път през короната от дървесни листа, обливаха мокрото ù тяло. Като се насити, момичето излезе от водата (а косата ù се стелеше така изкусително по гърба ù на мокри кичури) и се протегна под слънцето да изсъхне. Сетне, все така гола, тя изпра ризата си в реката.

Бьорн с разочарование видя как тя облече чиста риза и наново сплете плитката си; тананикаше си някаква странна мелодия и току пъхваше по някое цветче между кичурите. Ловецът си мечтаеше сцената никога да не свърши, но за негово най-огромно огорчение момичето стана, усмихна се на водата и с ризата си в ръка си тръгна. На една част от него му се искаше да затича след нея, но той се стърпя и остана на мястото си. Тъга обля сърцето му. Беше така жалко да срещнеш нещо, което те вълнува до дъното на душата ти, и то да изчезне, да си тръгне така внезапно.

След час Бьорн се опомни и се затътри към колибата си. Нямаше повече желание да ловува, нито бе гладен. Легна си преди залез слънце, но отново не можеше да заспи. Мислите му все се въртяха около прекрасното голо създание, което видя край реката. В мечтите му момичето бе близо и той можеше да я гледа и да я докосва. Можеше да се приближи колкото си желае без да се притеснява. Можеше да сложи и той цвете в косите ù. А после тя докосваше и него. Постепенно мечтите му се превърнаха в сънища и за пръв от много време сънят му бе приятен и Бьорн се усмихваше.

На сутринта той се събуди в студеното легло и с въздишка установи, че се намира в колибата, а момичето с бялата риза никога не е било при него. С копнеж и надежда в сърцето Бьорн отново се отправи към реката и зачака тя пак да се появи. Часовете се точеха така бавно и едва към залез слънце с натежало сърце той се отказа и отиде да ловува и бързо се задоволи само с един заек преди да се прибере. На следващия и по-следващия ден се повтори същото; нямаше и следа от момичето край реката.

Ала Бьорн не се предаваше лесно и се надяваше. На осмия ден, след като я видя за първи път, младата жена се появи отново. Ловецът с възхита наблюдаваше как тя се съблече и се потопи в реката. Може и да не беше добра плувкиня като него, но танцът ù във водата (защото той можеше да окачестви и движенията само като дивен танц на сирена) му се стори изумително красив. Бьорн сведе поглед към собственото си отражение и го обзе самосъжаление и тъга. Тялото му бе едро и облечено в груби кожи. Буйна несресана коса растеше на руси сплъстени кичури по гърдите му. Сините му очи гледаха от грубовато, широко лице, покрито с гъста неоформена брада. Изглеждаше като пълен дивак, а името му Бьорн, което щеше да рече мечка, го описваше по-точно, отколкото му се искаше.

А когато тя отново си тръгна, ловецът осъзна, че със стария Бьорн бе свършено. Същата вечер той почти не отдели време за вечерята си, а напълни едно ведро с вода и внимателно се огледа в него. От баща си имаше чифт ръждясали ножици, които той изрови след усилено претършуване на колибата. Малко по малко ловецът подряза брадата, мустаците и косата си, докато реши, че прилича повече на човек, отколкото на диво животно. Водата от ведрото отиде за хладка баня и накрая Бьорн си легна доволен и горд от себе си.

На следващия ден той вече си имаше план. Зората още не бе пукнала, когато той стигна реката и започна да бере цветя.  Наоколо растяха чудесни червени и жълти горски цветя и той не се спря, докато не събра толкова, колкото можеше да носи в прегръдката на двете си ръце. Сетне ги посипа по брега, където Фрея се събличаше и къпеше. Фрея, да, така я бе нарекъл в мислите си Бьорн, тъй като не знаеше името ù. Понякога се чудеше дали наистина не е самата богиня, защото той бе чувал, че някои от боговете кръстосват света като обикновени смъртни. Когато намери килима от цветя достатъчно хубав, Бьорн се отдалечи и зае позицията си скрит зад дърветата. Когато тя не дойде, той не се отказа, а повтори всичко и на следващите дни. С всяка изминала сутрин растеше копнежът му да я зърне отново, а с него и килимът от цветя. Когато дойдеше новият ден, Бьорн хвърляше старите цветя в реката и носеше свежи.

На шестия ден, откак започна новата си практика, Фрея отново дойде. Бьорн наблюдаваше реакциите ù с трепетно вълнение. Младата жена веднага забеляза цветята и се наведе да ги огледа. Изненадата ù беше очевидна дори от разстоянието, на което беше ловецът. Тя взе едно червено цветче и го поднесе до ноздрите си; усмивка заигра на устните ù. Бьорн си помисли, че вече е готов да умре щастлив.

Тогава изглежда ù дойде на ум, че някой ги е набрал, а не са се появили там просто така и се заоглежда. Бьорн застина. Той не искаше тя да го види; искаше само да се наслади на гледката от плуването ù още само веднъж. Фрея дълго време оглеждаше околността, но така и никой не видя. Накрая сви рамене сама на себе си и отново се съблече и се изкъпа. Когато излезе и заплете плитката си, девойката взе от цветчетата в краката си и ги закичи в косите си. Бьорн реши, че никога не се бе чувствал по-поласкан.

Другата сутрин той подготви ритуала си както обикновено и отново се скри, въпреки че знаеше, че тя едва ли ще дойде толкова скоро. За негова най-искрена изненада по-рано дори от обичайното, Фрея пристигна и първото, което стори, бе се нарадва на килима от цветя. Тя заравяше пръсти в цветчетата, миришеше ги, галеше ги. Бьорн само си мислеше колко му се иска да е горско цвете в този миг. След като отново изучи брега и не видя нищо, момичето се усмихна широко и влезе да се къпе, а когато си тръгна, си направи букетче от килима и го отнесе със себе си.

Когато на следващия ден призори тя отново се върна, ловецът вече бе избрал друга, по-близка позиция да я наблюдава. Сега ежедневието му се заключаваше в ставане преди изгрев, разходка до реката, където береше цветя и ги пръскаше по брега, в лов следобяд и ден, изпълнен с мечти и терзания. Ами ако тя научеше кой е той? Или ако спреше да идва? Или ако станеше нещо лошо с нея? Самата мисъл го изпълваше с ужас.

Предната нощ, след упорита борба, Бьорн, дивият ловец от гората, както го наричаха селяните, бе признал пред себе си, че е влюбен до уши в момичето от реката, чувство, за което преди бе чувал в песните, но смяташе за невъзможно. Никога не бе имал близък човек, освен баща си, нито му липсваше човешка компания, но едва когато бе открил дивното същество, така красиво и различно от него, той се бе почувствал истински самотен. Да си влюбен бе сладко, но и много мъчително.

Този път Фрея се отдалечи в другата посока и Бьорн трябваше добре да се протегне да я гледа. Бе застанал на ръба до реката, скрит в един храсталак. Ала тя се отдалечаваше още и още. Какво да стори? Бьорн пристъпи по-близо и източи врат. Да, така гледката бе много по-добра. Колко хубаво…

Преди да се усети, почвата под него поднесе и Бьорн полетя към водата.

Младият ловец се бе изправял лице в лице с мечка и глигани преди, но никога не бе изпитвал такъв ужас като в момента, когато прикритието му бе разрушено и той цопна в реката. Плитко беше; удари се в дъното и го заболя. Объркан, смутен, ужасен, той опита да се изправи, за да побърза да побегне.

Ала момичето го изпревари. По-бързо, отколкото той бе очаквал от нея, тя заплува към източника на шума и го достигна, преди той да се е окопитил.

Младата жена, все още гола и мокра, се надвеси над него и го зяпна. Бьорн забеляза с възхищение колко прекрасни са облите ù гърдички и колко нежна и бяла изглеждаше шията ù. Само поглед бе нужен на девойката да осъзнае, че на ловеца му няма нищо. Тогава загриженото ù изражение мигом се смени с гримаса.

Тя се стори невероятно красива на Бьорн. "Ти Фрея ли си?" попита той глуповато.

Очите на момичето се разшириха леко от смаяване. "Аз? Не…" каза тя. Имаше чудесен мелодичен глас, реши той. Тогава очевидно я осени едно логично разкритие. "Ти ли береше цветята?"

Бьорн сведе поглед надолу. Той напълно осъзнаваше жалкото положение, в което се намираше. Вече не смееше да я погледне. Все така му се искаше да я докосне, ала не можеше и да си помисли да го стори. Накрая кимна, че е бил той.

"Защо?" настоя тя.

"Защото си много красива." Бьорн никога не бе бил по-искрен в живота си.

Неочаквана усмивка изгря на лицето ù, а руменина покри бузите ù. Сякаш ясно слънце обля мрачния свят на Бьорн. Тя беше заслепителна.

"Не ти се сърдя," каза тя най-сетне. "Ще плувам го брега. Ти стигни както можеш." И без повече приказки момичето наистина го направи.

Бьорн прокле сто пъти глупостта и недодялаността си и се измъкна от водата. Беше мокър, а дрехите страшно тежаха. Бог знаеше колко жалък и грозен изглежда с мечешката си външност и съсипаните кожи. Идеше му да умре.

Ала все пак той заобиколи по брега и стигна до нея. Тя вече беше облечена в ризата си и седеше кротко на килима от цветя. Имаше няколко от тях пръснати в скута ù. Когато го чу да се приближава, девойката вдигна поглед към него и сините ù очи се приковаха в него.

"Какво правиш в гората толкова рано?" попита го тя.

"Аз живея тук."

"В гората?" момичето се учуди искрено. "Имаш ли си име?"

"Бьорн," кимна той смутено. Беше негов ред да се изчерви.

"Е, Бьорн, мен ще ме чакат. Трябва да си ходя. Благодаря ти за цветята. Много са хубави."

Той се усмихна широко. Тя му отвърна със същото.

"Аз съм Ингрид," представи се момичето. На Бьорн ли му се струваше само, или лицето ù наистина някак сияеше? Сърцето му туптеше толкова силно, че той се страхуваше, че тя ще го чуе.

"Ингрид," повтори той бавно. "Ингрид."

"Ингрид." Тя се надигна. Бьорн забеляза как гърдите ù се вдигат и отпускат с дишането ù под тънката риза. "Довиждане, Бьорн."

Сега бе моментът да действа. Младият мъж докосна ръката ù съвсем леко с върха на пръстите си. Допирът го изпълни с необикновена тръпка.

"Ще се върнеш ли утре?" попита я той с надежда.

"Ще се върна," обеща тя и си тръгна.