След пътуването до Мароко между мен и Писателката бе настъпило негласно споразумение да не се виждаме определено време.

  Бяха минали два месеца от раздялата ни. При други обстоятелства щях да съм я посетил вече няколко пъти, но сега тази раздяла ми действаше добре. Онова, което се случи в Маракеш, беше невероятно, но сякаш бе изпреварило времето си. Онази вечер в душата ми се загнезди някакъв смътен страх, който ме караше да стоя далеч от Писателката.

  Но тази вечер тя бе пожелала да я посетя. Пряко волята си се приготвих и отидох пеша до къщата ù. Опитах се максимално да забавя мига, в който ще прекрача прага ù. Спрях се пред входната врата за миг и натиснах звънеца. Слънцето се бе заинатило и от половин час не искаше да залезе.

  Отвориха ми и ме поканиха вътре, дадоха ми меки чехли и разхладителна напитка. Писателката била на верандата и ме чакала. Неуверено се запътих към вътрешния двор.

  Писателката беше щастливка да има толкова голяма къща с двор. Никога не се бях интересувал дали я е наследила и откъде изобщо я има. Беше наистина изключителна къща...

  Писателката седеше с гръб към мен в един люлеещ се стол. Беше облечена в бяла бастена рокля до глезените. Роклята разкриваше част от гърба ù и татуирания на него списък. Уви, дългата ù коса бе така разпиляна, че можех да видя единствено първия ред, но дори и него не можех да разчета.

  Помня колко бях шокиран първият път, когато научих, че Писателката има татуировка. Въобще не ми се връзваше – татуировката ми се струваше нещо прекалено грубо за нея. Надали някога щях да науча, че я има, ако веднъж не ме бе помолила да вдигна ципа на роклята ù. Бях притеснен, изпуснах едната презрамка и тогава гърбът ù се оголи. Стоях и гледах татуировката като истукан. Писателката се засмя тихо и кокетно и ми разказа как когато била в Южна Америка на гости на чичо си, посетила някакво индианско селище и тогава индианците ù направили татуировката. Беше в особен цвят охра и на непознат за мен език. Стоеше си на гърба ù сякаш винаги бе стояла там, бе най-красивата татуировка, която бях виждал. Съдържанието ù обаче си остана тайна, така и не посмях да попитам какво пише...

  Тръснах глава, за да прогоня тези мисли от ума си. Писателката сякаш изчакваше да се осъзная и чак тогава помръдна. Затвори книгата, която четеше, и тогава дървените ù гривни изтракаха. Африканските ù дървени гривни. Остави книгата на малкото шкафче, което беше изнесла.

  Изправи се бавно и се обърна към мен. Поведе някакъв неангажиращ,  банален разговор. Чувствах се неловко. Писателката – напротив – изглежда се чувстваше абсолютно комфортно. Водихме този излишен разговор в продължение на половин час. През това време слънцето незабележимо беше залязло,  дървените фенери бяха запалени, а Писателката беше разходила няколко пъти босите си крака по верандата и гривната с камъни „котешко око” на крака ù тихичко подрънкваше.  Красотата ù беше неизменна, думите ù – въпреки баналния разговор – бяха сладки и примамливи, атмосферата – топла лятна привечер. Всичко беше прекрасно, но въпреки това исках да си тръгна. Мястото ми не беше тук. Водех разговора с нежелание и изчаквах да се появи някаква причина, за да мога да напусна дома ù.

  И по-прекрасна не можеше да се появи.

  Влезе едно момиче на не повече от шестнадесет години, което носеше поднос с напитки. Беше дребна и много нежна. С къса тъмно руса коса и лек загар на светлата кожа, момичето не можеше да изглежда по-слънчево. Остави подноса на шкафчето и прошушна нещо на Писателката. Тя сложи ръка на рамото ù и каза:

-          Виктор, искам да ти представя племенницата си – момичето срамежливо се приближи до мен и промълви:

-          Маргарита, приятно ми е.

-          Виктор – ръката ù бе малка и изящна, съвсем се изгуби в моята.

 След това срамежливо се върна при леля си. Леля. Ама че глупост. При Писателката. Целуна я по бузата и си тръгна. Деликатните ù светлорозови устни докоснаха за миг бузата на Писателката. Толкова леко, като пеперудена целувка. Писателката също я целуна и после момичето ни остави.

-          Е, Виктор...

-            Аз, всъщност, ще си тръгвам – просто се обърнах и излязох. Едва издържах да ме изпратят до входната врата. След това побягнах в нощния мрак. Прибрах се вкъщи изпотен и настръхнал, можех да усетя как страхът бавно се оттича от мен.

      А след това цяла нощ сънувах пеперудени целувки.