Средата на пролетта ....
днес реших да се поразходя в парка, да събера слънцето в ръцете си, прокраднало се през клоните на дърветата, да вдишам ухания идващи от всички страни, да се заредя с нови сили и свежи мисли, като се отърся от старите, особено тези по-трудно преодолимите и нелицеприятните, с които ми се наложи да се сблъскам в тези години.
И така, в крак с ритъма на тази вълшебна хореография от цветове, аромати, съзерцания … се вглъбих в свой търсещ полусън. Хем в реалността, хем си прекрачил през прага на някакво солидарно интелектуално измерение.
Търсиш отговори, но не задаваш въпроси, а само насочваш мисълта си да ги попие от някъде като хрумка, да ти просветне и да те разтърси отвътре, от това имаш нужда. От нещо по-силно! Вероятно навън сред природата човек получава някакво откровение, но защо рядко прибягваме до този способ, дали бягаме в същност от някакви истини, от отговорите. Дали затова все отлагаме срещата със себе си, а от тук и приемствеността от която се нуждаем, ...