ДИМНА ЗАВЕСА

       В една майска вечер село Плешивец беше задрямало като уморено дете. Тишината се стелеше по улиците като утринна мъгла.От време на време се чуваше блеенето на овце или рева на някое магаре. Дори птичките бяха замлъкнали. Уморени след дългия ден селяните вечеряха затворени в къщите си пред телевизорите. Когато не работеха до късно не пропускаха новините. Те им бяха единствената връзка с останалият свят. Чрез тях научаваха какво става в държавата и светът, а след това дълго го обсъждаха помежду си. Кой какво видял. Кой какво чул по новините. Това си беше повод за разговор между съселяните и на улицата и в Хоремага. За интернета само бяха чували, но не го бяха ползвали. В селото нямаше интернет, нито поща, нито вестници. Бяха забравени от всички, а според някои и от Бог.

В Хоремага точно сега не мислеха за Бог, а слушаха в захлас историите на Джон. Викаха му Американеца, защото беше живял двадесет години в Америка и съвсем скоро се беше заселил в тяхното село, при което предизвика вълнение от поне девет бала, както се изрази Капитанът.

Джон тъкмо разправяше за Ню Йорк, когато беше прекъснат на средата на изречението от силен женски вик:

-Прасетата. Отидоха ни прасетата.

Гласът идваше някъде от горната махала.

-Нещо е станало. –каза Джон.

-Станало то. Нищо не е станало. Обикновена женска паника. Сигурно прасето е избягало от кочината. Ще го хване и ще миряса. –каза Цоло Комбайнера и подкани Джон:

-Ти разказвай. Не и обръщай внимание. Ще повика, ще повика, па ще й мине.

Джон кимна с глава и тъкмо отвори уста да продължи, когато друг женски глас извика:

-Заминаха ни прасетата. Край.

-Абе какво става тази вечер с тези прасете бе?-обади се Данчо Гърка. Единственият в селото, който не гледаше животни. –Писна ми вече. Човек не може да си чуе приказката.

-Нещо сериозно ще да е станало.- каза дядо Стоян.

-Дядо Стояне ти като че ли не ги знаеш жените? За тях всяко нещо е сериозно. За моята е настъпил края на света ако съм забравил вечерта да прибера яденето в хладилника. Те така са си устроени. Все за нещо да се притесняват. –каза Цоло Комбайнера.

-Я замълчете.-рече Цане Инкасото.

-Що па да мълча?- не разбра Цоло.

-Млъкни за малко де и ще разбереш! Какво си се разприказвал като депутат в Народно събрание.

Мъжете замълчаха. В настъпилата тишина се чуха приближаващи забързани стъпки. Не бяха на един човек. Към тях тичаха поне няколко човека.

-Тая работа не ми харесва.-обади се Данчо Гърка.-Бай Добри пушката в теб ли е?

-Зад тезгяха е. Само казвате и я вадя.

-Бай Добри не го слушай Данчо! Той е корназ само на приказки. Малко му трябва да се стресне. И заек може да го подплаши. – рече Цоло Комбайнера и се засмя.

Другите мъже го последваха. Бурен мъжки смях огласи помещението. Точно в този момент вратата се отвори и вътре влязоха няколко жени предвождани от баба Първана.

-Какво ви е толкова смешно бе, непрокопсаници? - викна тя и всички мъже замръзнаха. – Седите ми тук. Разтягате локуми и хич не ви е еня.

-За какво да ни е еня бе бабо Първано? - обади се Цоло.

-За прасетата.

-Е па к,во им е на прасетата, че треба да се притеснявам?

- Като стоите у кръчмата нищо нема да научите. По новините съобщиха, че са открили африканска чума по прасетата. След няколко дена почват да ходят по селата и градовете ветеринари с полиция и да ги убиват, щото били заразни. Както ни избиха овцете и козите преди години, така сега ще ни изтрепят и прасетата. Така да знаете. А вие си седете тук и се веселете.

Жените зад нея закимаха в знак на съгласие.

-Ще ги избият и още как.-добави баба Гинка в знак на подкрепа.

-Този път това няма да го допуснем.- отсече Цоло. - Миналия път ни хванаха неподготвени, но сега сме наясно какво ни чака. Затваряме портата на селото и не пускаме и пиле да прехвръкне камо ли ветеринар и полицай.

-Така няма да стане.-обади се Иво Пчелата, който преди няколко месеца бе избран за кмет на селото и от тогава взе да прекарва повече време със съселяните си отколкото с пчелите.

-Що да не стане бе кмете. Вадим пушките и не ги пускаме. Ако им стиска нека влязат.

-Цоло, бил съм на работа в тази система и знам много добре как мислят. Имам план как да се справим със ситуацията. Ще ви го кажа и ако сте съгласни действаме. – каза Иво Пчелата, след което им сподели планът си.

-Съгласни ли сте?-запита ги като завърши.

-С теб сме кмете.-отвърнаха всички в един глас.

На другия ден селяните построиха дървена вишка до портата на стената. Данчо Гърка се писа доброволец за наблюдател и всяка сутрин се качваше на нея с един хляб, буца сирене, няколко домата, лук и каса бира. Стоеше гордо на вишката, като обрулен от ветровете стар войн и се взираше в далечината с бинокъл, който Полковникът му бе дал. Задачата му беше да забележи автомобилите на ветеринаря и полицаите.

Селяните се надпреварваха да му носят храна на вишката, но той твърдо отказваше да я вземе с думите.

-Ще ме прощавате, но съм на пост. Не мога да се разсейвам. Виж една кофа студена вода ако ми донесете няма да откажа.

-За какво пък ти е тази вода бе Данчо? - питаха го селяните.

-Да си студя бирата, че слънцето много напича.-отвръщаше им той.

От своя страна Художникът реши да допринесе за общото дело, като изрисува с цветя от долу на горе дървената вишка.

-Изкуството е винаги необходимо. Дори и в най-трудните моменти, то може да успокои човек и да го вдъхнови за неподозирани подвизи.-казваше той.

Данчо Гъркът видя колите на петия ден от дежурството си. Първо забеляза праха, който вдигаха, а после и самите автомобили. Първа се движеше полицейската кола, следвана от черен джип. Той приглади перчем. Скри бирата и храната. Взе пушката на ремък и ги зачака. След няколко минути колите спряха пред стената. От бялата полицейска кола излязоха двама полицай, предвождани от офицер. Към тях от джипа се присъединиха двама мъже на средна възраст. Офицерът се приближи до портата на стената. Вдигна глава към Данчо и извика.

-Аз съм инспектор Павлов. Тук сме за да умъртвим прасетата ви, тъй като са заразени от африканска чума. Отвори вратата и свали тази пушка, за да не те арестувам!

-Аз съм охранител Николов. Официално назначен от кмета на селото и Ви уведомявам, че за да влезете в селото трябва да платите тол такса.

-Каква тол такса бе. Ти шегуваш ли се с мен? – избухна инспекторът.

-Аз се шегувам само в кръчмата. На пост съм напълно сериозен.

-Абе само на кръчмар ще ми станеш ти. Отваряй портала да не се разправяме.

-Пак ви казвам господин инспектор, че за да влезете трябва да заплатите такса. Иначе няма как да стане.

-Ти наясно ли си, че това е незаконно. Такси се събират само от държавата.

-Ако говорите за републиканската пътна мрежа сте напълно прав, но пътищата в селото са извън нея. Те са част от общинската пътна мрежа и кмета определя режима за ползването им. – обясни му Данчо Гърка като на първолак.

Инспекторът замълча за момент. Не беше наясно със закона в тази му част. Не искаше да обърка нещо и после началството да му трие сол на главата. Не си заслужаваше да си прецака службата заради някакво забутано село. Затова рече примирително:

-Добре де. Колко ви е таксата?

-Пет лева.

-Абе вие луди ли сте бе? Това да не е магистрала. Аз за пет лева обядвам първо, второ и трето.

-Нищо не мога да направя, господин инспектор. Заповед на кмета.

-Аз ще му дам пет лева.-обади се единият от ветеринарите-Хайде да приключваме, че имаме много работа.

-Е щом вие ще платите няма проблем.-съгласи се инспекторът и се обърна към Данчо.

-Добре. Ще платим. Отваряй порталът.

-Това добре, но трябва да платите и курортна такса преди да влезете.

-Абе ти подиграваш ли се с нас?-избухна отново инспекторът.

-Ни най-малко. Има решение на общинския съвет на Видин по този въпрос. Ако не ви е известно ние имаме минерален извор и скоро ще станем СПА центърът на Северозападна България.

-Само, че ние няма да спим тук, така че никаква такса не ти дължим. Ясно.

-А това не се знае. Затова разпоредбата е да платите на влизане, а ако не спите тук таксата ще ви бъде възстановена на тръгване.

-Я ми викни този ваш кмет да ми обясни какви са тези глупости. –извика ядосан инспектора.

-С най-голямо удоволствие господин инспектор, но в момента е зает.

-И с какво толкова е зает един кмет на едно забутано село като това.

-А това съвсем не мога да знам. Той не ме уведомява за неговата работа. Само ми спуска задачи, но като стана въпрос за заетост мога ли аз да попитам защо когато има кражба в селото идва само кварталният, а когато става въпрос за прасетата идва цял инспектор с двама полицаи. Това значи ли, че прасетата са по-важни от хората или, че просто хората сте ни направили на прасета.

-Ти на какъв ми се правиш бе.-извика инспекторът-Я отваряй вратата и не ми дрънкай глупости повече.

-Ще ви я отворя, но като си платите курортната такса.

-Инспекторе, аз ще я платя тази такса.-каза ветеринаря-само дайте да приключваме иначе ще стоим тук до мръкване.

-Имаш късмет, че доктора е мек човек. Колко е тази такса?-обърна се към Данчо инспекторът.

-Два лева.

-Това да не е Созопол бре?

-Не е. Затова въздухът е по-чист.

-Не ми се прави на философ ами отваряй портите, за да влизаме.

-Няма проблем. Ще ви ги отворя, но колите трябва да оставите пред стената.

-Ти добре ли си бе? Как така ще си оставя колата тук?

-Има заповед на кмета в селото да не се влиза с моторни превозни средства.

-Абе този ваш кмет освен заповеди да пише с друго занимава ли се?

-Занимава се и с друга отговорна работа, но както ви казах не ме уведомява за нея.

-Това не ме интересува. Влизаме с колите.

-Не можете.

-Нашите автомобили са със специален режим, така че тези заповеди не ни касаят.

-Не става. В селото няма извършено престъпление.

-Добре. Ще вървим пеша. Отваряй тези порти.-отново избухна инспекторът.

-Ако ще си оставяте колите пред селото трябва да заплатите за паркинг. –каза Данчо Гърка.

-Не вие тук наистина сте се смахнали напълно. Първо не ме пускате с кола в селото. Сега пък и да ви платя за това нещо. Е няма как да стане. Какво ще ми направите? Ще вдигнете колата с паяк ли?

-Не. Няма да ви пусна в селото.

-Айде пак старата песен на нов глас. Абе ти малоумен ли си?

-Ако да спазваш законът означава да си малоумен значи съм.

-Големи философи се извъдихте в това село ей.

-Ако…-започна Данчо Гърка, но инспекторът го прекъсна:

-Не ми философствай. Кажи колко струва този паркинг и да приключваме, че пропилях половин ден да се разправям с теб.

-Добре. За колко искате да платите ? За половин ден или за цял.

-За колкото кажеш само ни пускай вече, че нямам нерви да се разправям с теб.

-За цял ден е пет лева. –съобщи невъзмутимо Данчо гърка.

-Докторе плати му пет лева и да влизаме!.-отсече инспектора.

-Така. Имаме пет лева тол такса. Два лева курортна такса и пет лева паркинг общо дванадесет лева.- информира ги Данчо Гъркът.

-Слизай ти казвам и отваряй вратата! Не ми се прави на счетоводител. –извика инспекторът.

-Ще сляза. Само не ми давайте зор, че съм стар човек и мога да се пребия.-отвърна Данчо и бавно заслиза от вишката. Тъкмо, когато стъпи на земята се появи и Иво Пчелата. Беше си облякъл черен костюм, който е бил нов преди повече от десет години. Под него се показваше синя риза и черна вратовръзка. Личеше му, че не е носил официални дрехи от погребението на жена си и детето.

-Какво става тук?-каза Иво.

-А нищо господин кмете. –отвърна Данчо, докато отваряше портата-Дошли са тези за прасетата.

Щом отвори вратата. В селото веднага влетя инспекторът, следван от полицаите и ветеринарите.

-Ей сега ще ти покажа аз как се разиграва полицията.-викна инспекторът и се обърна към полицаите-Я вземете го арестувайте този селски идиот, та да му уври главата в районното.

-Не може да го арестувате. –каза Иво Пчелата-Не е извършил нищо незаконно.

-Ти пък кой си бе?-обърна се към него инспекторът.

-В момента съм кмет на селото, но преди бях старши инспектор Горанов.

Полицаят се стъписа.

-Чувал съм за вас.-каза с променен глас.

-Аз пък не см чувал за вас. Сигурно сте нов.

-Започнах работа малко след като сте напуснали. Инспектор Павлов.-каза той и подаде ръка на кмета.

Стиснаха си ръцете и Иво каза:

-Знам за какво сте тук, така че си вършете работата. Няма да имате никакви проблеми, но искам да ви предупредя, че в селото няма прасета.

-Как така няма?

-Ами няма. Тук ги коляме рано. Никой не чака до Коледа. Стават много големи и повечето е само сланина. Не е здравословно за нас, затова ги коляме по-рано.

-Вие май се майтапите.

-Ни най-малко. Заповядайте. Минете по къщите и сам се уверете.

-Това и ще направя. Да вървим.-каза инспекторът като се обърна към останалите от групата.

Той тръгна напред. Другите го последваха. Първата къща, в която влязоха бе на Киро Гламара.

Полицаят огледа празната кочина внимателно, като място на местопрестъпление и каза:

-На теб къде ти е прасето? Личи си, че кочината е ползвана скоро.

-А прасето ли? Не ми говори за него, че почвам да се нервя.

-И аз започвам да се нервирам затова ми кажи къде е.

-Избяга пущината. Емигрира без предупреждение гадината и ме остави сам като куче. Сега с какво ще нагостя децата като дойдат на гости, а кажи ми.

-Как тека избяга бе?

-Ами аз го пускам извън селото, за да яде жълъди, така месото му става много добро и няма грам сланина, но преди няколко дена то взело, че минало границата и повече не се върна. Стана невъзвращенец. Сега сигурно вече е станало на сръбска скара в Сърбия. Това прасетата са много глупави животни. От мен да го знаете. Вместо да седи тук и да яде жълъди, то тръгнало турист да става. Свят да види. Хак да му е сега. Ще види сръбска скара.

-Този добре ли е?-запита инспекторът докато излизаха от къщата.

-А нищо ми няма. Малко е гламав, затова му викаме Киро Гламара. Като малък е паднал на главата си, но иначе си е наред. –отвърна Иво.

-Странни хора живеят тук.-констатира полицаят.

-Каквато държавата, такива са и хората. – рече Кметът.

Селото не беше голямо, така че скоро го обиколиха. Прасета никъде не видяха. Остана само къщата на баба Първана. Щом влязоха там и чуха как свинята грухти в кочината си.

Очите на ветеринарите светнаха. Инспекторът също се оживи.

-Ей ето, че имало живо прасе във вашето село.-каза с приповдигнат тон той.

-Ааа това го бях забравил. –рече Иво-Баба Първана винаги го коля по-късно. Децата й обичат повечко сланина, та затова.

-Е тази година няма да ядат сланина. Ще трябва да го убием.-каза инспекторът.

-Ние не ги убиваме, а ги умъртвяваме по хуманен начин.-обади се единият от ветеринарите с назидателен тон.

-Умъртвяване, убиване. Все тая. Важното е работа да се върши.-отсече полицая.

В този момент баба Първана се появи в двора. Тя беше дребна жена. Облечена в черна басмена рокля, върху която бе наметнала сиво плетено елече. Леко прегърбена от годините, но подвижна и пъргава като малко дете.

-Прасето ми не закачайте изедници такива. –викна тя с глас неподходящ за физиката й.

-Няма как бабо. Ще трябва да го убием. Опасна чума броди по прасетата и всички трябва да се умъртвят. – рече единият от докторите.

-Вашата чума не ме интересува. Няма да ми закачате Ванко. От младо изтърсаче съм го отгледала. Я го вижте сега какъв нерез е станал. Свиня един път.

-Такива са разпорежданията бабо и ние трябва да ги изпълним. Вашият Ванко ще бъде умъртвен. – не се предаде доктора.

-Само през трупът ми. Не си го давам Ванко убийци такива. –извика баба Първана. –Каква майка ви е раждала вас бе?

-Да не се обиждаме сега. – рече докторът.- За ваше добро го правим.

-Не ви ща доброто аз. Ванко си искам. Какво ще ядат децата по Коледа а?

-Разбираме ви, но няма как. Ще трябва да го умъртвим. –рече докторът и извади инжекция от чантата си.

– По хуманен начин.-добави другият ветеринар.

-Убиват Ванко. Моят Ванко. Гледайте хора как убиват прасето на беззащитна жена. Кой сега ще ми прави компания? Какво ще ядат децата ми на Коледа? Гладни ще останат горките. – занарежда бабата на висок глас.

Докторите се видяха в чудо и не знаеха какво да предприемат. Кметът стоеше от страни и не се обаждаше. Накрая инспектор Павлов се обади.

-Айде бе доктори! Отивайте и си свършвайте работата, че тази жена ще събере цялото село. Накрая ще влезем в новините. Давайте по-бързо и да се изнасяме от това лудо село.

Лекарите не чакаха втора покана. С помощта на полицаите хванаха прасето. То взе да квичи. Това накара баба Първана да ревне още по-силно. Единият ветеринар му би инжекция и след малко то спря да мърда. След като констатираха смъртта му побързаха да се отправят към изхода на селото следвани от полицаите.

-Ей къде се разбързахте?- викна след тях Данчо Гъркът. –Трябва да ви върна парите за курортната такса? Явно няма да спите тук.

Те само махнаха с ръце и продължиха забързания си ход.

-Бабо Първано, всичко приключи.-каза Иво Пчелата.-Заминаха си.

Жената спря мигновено да нарежда. Усмихна се и каза:

-Ама добре го изиграх а?

-Като в Народния театър. –съгласи се кметът.

-През цялото време си мислех за Динко-мъжът ми. Почина преди пет години. –поясни тя.

Вечерта мъжете се бяха събрали в Хоремага и празнуваха спасението на прасетата. Виното и ракията се леееха като дъжд.

-Ама добре го измисли, кмете. – каза капитанът - Да скрием прасетата в гората и да купим едно, което да оставим за заколение. Тия балами се вързаха. 

-Абе и изпълнението на баба Първана беше като за Оскар. Даде всичко от себе си жената. – каза Данчо Гъркът.

-На това в армията му викаме димна завеса. - каза полковникът. – Врагът вижда това, което ти искаш да види, а зад него се крие нещо съвсем друго.

-А аз му викам добре свършена работа. –обади се Марин Опакото-Браво кмете. Не сме сгрешили в изборът си.

-Благодарение на теб. –каза Иво Пчелата.

-Благодарение на Онзи горе. Аз само понаместих нещата. Не може и без човешка намеса.

-Момчета, стига сте говорили ами да пием за добре свършената работа. Ще има свинско за Коледа. Наздраве!-рече Цоло Комбайнера.

-Наздраве! – извикаха всички.

Гласовете им се блъснаха в прозорците на Хоремага. Върнаха се обратно и потънаха в силния мъжки смях.