На баба Марийка и дядо Йордан

Пони – така го наричаше вуйчо му от времето, когато беше ей-такъв и се чувстваше съвсем удобно под стряхата на въображаемата си къщичка – масата. Вуйчо му го вдигаше висо-о-ко до тавана, а в очите м у се разтапяше детето, което някога е бил той. И понеже беше дребно момченце, което обича щуротиите и конете, кръсти го Пони. „Знаеш ли, дребен си и сии луд като диво пони!”

Когато си спомнеше за Тогава, отвътре нещо изтръпваше сладостно като при спомена за изживяна приказка. От времето на баба и дядо беше останал само старият двор със схлупената къщурка и не за дълго. Щяха да я събарят. Съвсем като приказка бяха изтекли тези години. Потънеш в нея и, докато я изчетеш и се огледаш – вече всичко е изчезнало в нищото.

Тогава неговият свят се измерваше с всички вълшебства на село: ниската къщурка, която баба му всяка пролет варосваше; малката масичка в нея и столчето с три крачета, на което и баща му е седял като хлапе; долапчетата в стената с дървени вратички, където слагаха хляба и паниците... Всичко в къщичаката беше с кукленски размери като в някакъв вълшебен свят, който дребната сладка баба въртеше около себе си. И дори дядото се беше смалил. На снимките като младеж – едър напет здравеняк, Пони си го спомняше изтънял, с хлътнали навътре страни, издължен нос. Когато не беше изправен, трудно можеше да му се даде истинския ръст. Спомняше си широкато му длан, тази длан, която галеше конете, той беше запомнил до най-малката трапчинка – така не познаваше ръката на собствения си баща!

Извън къщичката всичко беше просторно, безкрайно. Така, както тези стари хорица носеха в себе си голяма душа, без край се разгръщаше поляната, на която Пони беше обикнал конете и живял с тях. Помнеше всеки от тях поотделно. Те бяха красиви, благородни животни. Мнозина от тях – кротки, но в очите на всички Пони съзираше нещо диво, неуловимо. В тях преминаваше като тръпка на недостигнат вятър горчивият вкус на изгубена свобода. Сутрин, когато водеха Бързия на поляната, той винаги извръщаше глава настрани и се дърпаше, преди да им позволи да му сложат оглавника. А когато стигнеха и го пуснеха, красивото животно вдигаше глава към слънцето и търсеше там отговори на свои въпроси. Не позволяваше да го галят сутрин, не позволяваше и други коне да го приближават. Чак когато припечеше, той ставаше гальовен и ленив. Докоснеше ли го нежно ръка, гривата по гърба му потрепваше от удоволствие, а в очите му се топеше синьото небе от сладост. Обична и галена душа имаше Бързия! И в тези минути той може би прощаваше подковите и синджира, размекнат от ласките на мазолестата ръка на дядото.

Така минаваше животът на Пони. На село, сред бабата и дядото – добри, чудни и неразгадани хора, каквито по-късно никога не срещна.

Казаха му, че вече е порастнал, трябва да ходи на училище и го отведоха в града. Нито колите, нито филмите успяха да го завладеят изцяло като конете. Сърцето му остана на село при тях. Изведнъж палавото момченце порастна. Живецът си отиде от него. Стана тих, сериозен, вглъбен в себе си. И само когато за ден-два бащата го отвеждаше на село, се пробуждаше. Тогава погледът му отново просветляваше. Миризмата на трева и коне дразнеше приятно ноздрите му и той помръдваше носле, досущ както го правеше малкото на Красавицата. Но почивката минаваше много бързо и момчето отново притихваше между излепените с тапети, картини и календари стени на апартамента.

Градът беше студен и безличен. През прозореца не зърваше дори синьото на небето. Доколкото го виждаше, нарязано на парчета от блоковете на квартала, то не беше дори бяло, а тегнеше в пушечни мъгли над града. Погледнеше ли от високото, под погледа му изпъваха снага прашни улици. Градът приличаше на макет на някаква геометрична композиция. Ръбове на сгради и трооари начупваха пространството, спираха погледа. Пони не понасяше тази бетонна планомерност. Липсваха му зеленото на тревата и необхвата на хоризонтна. Опита се да заживее послушно. Тук не можеше да диша с пълни гърди. Въздухът не достигаше. Нямаше същия мирис като на село. Само сутрин, рано, във влагата на утринта, Пони долавяше мириса на роса. Изправен пред отворения прозорец, замижал, той мърдаше носле да долови миризмата на трева и коне, но напразно! Вдигаше клепачи и търсеше зад коя сграда се ескрило слънцето.

Стана му ясно какво питаше Бързия небето и колко беше загубил той.

Колата се движеше по пътя към село, сподирена от пушилка. Пони седеше отзад. Прегънатите му колене стърчаха между двете предни седалки. Беше се прегърбил, с отпуснати рамене и хлътнала между тях глава. Много израстна през тези години. Вперил очи в предното стъкло, той нищо не виждаше. Мълчеше и се опитваше да преглътне, но гърлото му оставаше сухо и грапаво. Бабата и дядото си бяха отишли отдавна. Наскоро един след друг. Година оттогава. Отидоха си тихо, както бяха живели. Отнесоха със себе си целия свят, който Пони беше обичал истински. Остана само горчивото усещане за изпепелена магия. Хората в селото остаряваха и се топяха, както се разтапят снежните пера по прозорците по пладне. Изчезваха един по един старците с широки души. Може би така се бяха затрили някога и дивите коне. Тези предци, чиято опърничава непокорност не беше опазил Бързия. Като неопитомени коне си заминаха и бабата и дядото. Не пожелаха да дойдат в града. И с право.

Колата изви и спря. Плетът беше рухнал, дворът – запустял. Къщичката в дъното беше привела стрехите си до земята. Вятърът издуваше траурната кърпа на вратата като платно на кораб. Отдолу стояха ликовете и имената на пътниците. Пътници за отвъд. Пони открехна портичката и пристъпи. Зад гърба му мълчаха майката и бащата. В тила си усещаше трудното им дишане. Страхуваше се да приближи и да влезе. Там, зад дървената вратичка, бяха захвърлени всички спомени. Ако отвореше, те щяха да изтекат и да го заболи от празното запустяло пространство, останло след тях. В дните, когато пристигаше от града за ваканциите, сърцето му изтръпваше пред тази вврата. В очакване да изскърца и зад нея да се покажат старците, очите му се навлажняваха, а на устата се разтваряше усмивка. Не, днес няма кой да отвори тази врата, Пони да изтича насреща му и да прислони глава на рамото му! Липсваха му дядото и бабата! Усещаше като празна дупка тяхното отсъствие. Някого тази къщичка беше светла и чиста, така бяха светли и чисти лицата на стопаните й.

Сепна го шум от улицата. Идваха... Обърна се и се затича. Бяга силно и неосъзнато. Беше стигнал поляната. Беше се откпуснал върху тревата, затиснал с ръце очите си, като че ли никога да не ги отвори, за да задържи в тях миналото. За да се предпази от това, което неизбежно вървеше по петте му. Когато влизаха в село, видя няколко съборени къщи. Идваше ред на тяхната. Щяха да бутнат селото и да строят някакъв курорт. То и без това бе вече запустяло. Пони знаеше за това. Вкъщи се говореше отдавна, за да го подготвят. Малцината останали старци бяха изселени. Само някакъв дядо не искал да се махне. Сега багерът щеше да бутне и тяхната къщурка и да я превърне в развалина, купчина потрошени камъни. В обраслия със зеленина двор ще се отвори черна дупка. Като тази в душата му. Не искаше да остане там. Нямаше очи да гледа. Затова избяга. Потърси утеха в поланата. Дръпна ръцете от очите си. Небето го обгърна. Позната миризма попи в косите, в дрехите му. За миг се почувтва на години разстояние от сега. Беше все още дребен и името му приличаше. Търкаляше се в тревата...

Изправи се и всичко се върна на мястото си. Поляната беше пуста, запазила само мириса на конете. В далечината се забелязваше наскоро започнот строеж. Конете си бяха отишли. И хората като тях – тези, последните, от поколението на дивите коне! Бяха отнесли със себе си своите чисти и широки души. Полето оставаше само, незащитено. Щяха да дойдат други хора и да строят. Да заличат напълно билото досега, да погълнат красотата на дивото и непорочносттта на недокоснатото. Щяха да доведат пътища до тях, за да ги гледат, да им се наслаждават и с това да ги умъртвят. Щяха да залеят с бетон тревата, да поставят в рамка изгрева и да разказват легенди за добрите стари коне... А някъде насред пейзажа да поставят кофи за боклук, които едва ли ще поемат всички отпадъци на идващя град.

Усети ръка на рамото си. Беше баща му. Разрошен, с разкопчана риза, чиито краища висяха разпасани над панталоните. В косите му белееха накацали пухчета от тополи, очите бляскаха насълзени.

Това същият важен баща ли беше? Тоя, който винаги изглеждаше като от журнал, тоя, който държеше уроците да са винаги научени и всичко да е на мястото си – изряден и стегнат, като апартамента, който поддържаха в безупречна подреденост?!

Пони видя в очите му нещо, което бе виждал преди, нещо познато и запаметено. В разширените и обвити в мъгла зеници поглед нямаше. Това беше Бързия! Като него се беше предал и бащата. Хвана се за ръката, която бе спряла на рамото му и като малко дете потърка нос в нея. Върнаха се при колата и, без да погледнат назад, потеглиха.

Когато се прибра в града, Пони се затвори в стаята си. Залепи гръб на стената и дълго мисли за това, което видя. Там оставаха само белите камъни на гробищата и съвсем скоро и до тях вятърът нямаше да носи миризма на трева и коне. Очите му се плъзнаха по излепените със снимки на коне стени. Опитва много пъти да утоли жаждата си по конете с други животни. Беше имал и котета, и куче и разни мишки... Не беше същото. Всички те понасяха затвора, друго не помнеха. И дори и капчица от тъгата на Бързия, не откриваше в очите им. Измести поглед към канарчетата. Последните му питомци. Двете птичета се бяха свили в най-близкия ъгъл до прозореца, гледаха в отвореното му крило и мълчаха.

Стана, премести клетката им на перваза и я отвори. Жълтите пилета разтвориха крила и излетяха.

Пусна ги на свобода. В решетката на големия град. В този град, по чийто улици се разхождаха хора, много хора. С осакатени души. И с души в клетка.

31 май 1994

Нова Загора