На баба Марийка и дядо Йордан
Пони – така го наричаше вуйчо му от времето, когато беше ей-такъв и се чувстваше съвсем удобно под стряхата на въображаемата си къщичка – масата. Вуйчо му го вдигаше висо-о-ко до тавана, а в очите м у се разтапяше детето, което някога е бил той. И понеже беше дребно момченце, което обича щуротиите и конете, кръсти го Пони. „Знаеш ли, дребен си и сии луд като диво пони!”
Когато си спомнеше за Тогава, отвътре нещо изтръпваше сладостно като при спомена за изживяна приказка. От времето на баба и дядо беше останал само старият двор със схлупената къщурка и не за дълго. Щяха да я събарят. Съвсем като приказка бяха изтекли тези години. Потънеш в нея и, докато я изчетеш и се огледаш – вече всичко е изчезнало в нищото.
Тогава неговият свят се измерваше с всички вълшебства на село: ниската къщурка, която баба му всяка пролет варосваше; малката масичка в нея и столчето с три крачета, на което и баща му е седял като хлапе; долапчетата в стената с дървени вратички, къд ...