Дивото горчи като пелин
На какво ли иска да ни научи дивото, когато се срещнем с него? Аз попаднах в ужаса на тази истинска история, а чувствата ми заснеха случващото се така, както действителността реши да ми го поднесе. Може би вие ще откриете нещо друго в сърцевината на случката. За мен това е урок, след който трябва да знам, че между човешките закони и тези на природата има много общи, но и твърде различни и необясними за нас модели на поведение, които ни е трудно да приемем.
Първата ми среща с мъниците беше, след като се наведох да видя мърда ли нещо в кучешката колибка. Не очаквах да зърна палета в нея. Бялата ни котка Сабрина със стряскаща черна качулка на главата, стигнала отпред до зелените ѝ очи, и с петна, взети сякаш по роднинска връзка от куче далматинец, беше надула за първи път коремче. При всяко мое излизане от къщи в двора ненаситната лакомница се спускаше в краката ми и очакваше отново да ѝ дам нещо за хапване по котешкия ѝ вкус. Няколко пищни красиви котарака редовно прескачаха оградата и се бяха погрижили за това да стане майка около първия си рожден ден. Видях случаи, в които гонеха и сестричката ѝ Сузи, но тя се чувстваше още малка и продължаваше да следи майка си по петите. Понякога, погната от мъжкия си преследвач, се скриваше под долния плот на желязната маса в двора, сигурна, че нито един котарак не може да се мушне в това тясно пространство.
Аз наблюдавах с любопитство през прозореца как настървените мъжкари задирят рязката като светкавица Сабрина. Тя стоеше като хипнотизирана на няколко метра от тях и ги гледаше право в очите. После изведнъж се стрелваше, по-бърза от стрела, а котаракът хукваше с всичка сила след нея. Изгубвах ги от очи, но продължавах да чувам звуците, които бяха зов за помощ или може би сопранова ария на задоволеността. Не знам колко силно е обонянието им, нито дали аз самата в предишен живот не съм била котка, но на няколко пъти ми се случваше да изляза на двора и да усетя специфичната миризма, която издават в любовния си период. Тя се беше пропила във въздуха и в ъгъла, където бъдещият татко я бе настигнал. Може би, за да остане като доказателство от нежеланата среща с нейния "обожател", въпреки усещането, че е призвана от природата да даде начало на нов живот.
И така – аз се наведох пред отвора на малката колибка, а погледът ми се промуши навътре с вълнение, любопитство и мъничко страх. Надничах в тайнството на раждането и когато очите ми срещнаха пронизващата като два светещи стопа молба на Сабрина да я оставя на мира, се дръпнах бързо и гузно назад. През това време тя сякаш нарочно избута новороденото към отвора на колибката, за да ми го покаже и аз успях да видя мокрото... нещо. Приличаше на бяла мишка с черни петна - носеше същата окраска като на майка си. Очаквах, че ще има и други и може би те бяха вече родени, но стояха в ъгъла на колибката и затова не ги виждах. Изправих се с усмивката, с която бих посрещнала всеки нов живот, и влязох успокоена в къщата.
След около час вече знаех, че котенцата са четири. Другите, приличащи на мишлета същества, бяха също бели, но с различна окраска, само първото приличаше толкова много на майка си. Не смеех да ги доближа, за да не я притесня. Опитът ме бе научил, че не трябва да ги пипам, защото може да спре да се грижи за малките си. Сабрина, излязла от кучешката колибка, станала за нея родилно отделение, се миеше старателно с език под лъчите на слънцето. Раждането, минало безпроблемно и лесно, ѝ даваше правото да е доволна, че се е отървала от тежестта, която носеше повече от два месеца в корема си. Аз очаквах малките да се появят на бял свят по-късно, но явно бях объркала датите в нейния интимен календар.
Гледах я и си мислех, дали току-що родилата ми котка подозира какво ѝ предстои оттук нататък? Знаеше ли, че трябва да ги кърми? Беше ли набелязала къде ще ги отведе, за да ги скрие от всякакви чужди погледи, така, както беше направила преди година нейната майка Зеленоочка? Запомнила бях усилията и пъргавината, с които тя така грижовно бе сменила три места, докато намери най-защитения вариант за малките си. Правеше всичко това през нощта, а аз се бях изплашила, че смокът, който се навърташе в двора,
е изял дечицата ѝ. След месец и половина ни ги доведе. Останали бяха само две от рожбите, но – вече пораснали – те тичаха след нея щастливи, като търкулнали се бели топчици. Различаваха се само по това, че едната бе нашарена със сиви, а другата с черни петна. Личеше си, че Зеленоочка е положила големи грижи за тях. Тя продължаваше с особен гърлен звук да ги назидава в определени ситуации, а те безстрашно демонстрираха любопитство към всичко, което може да им поднесе живота. Спомних си и, че миналото лято като бебета обичаха да лежат на гърба на кучката ни и се сливаха с нейното бяло и черно, сякаш тя им беше майка.
На другата сутрин, застанала до процореца, видях как мама Сабрина едно по едно пренесе малките си.
Правеше това на бегом, оглеждаше се внимателно и, след като се убедеше, че няма нищо тревожно, се отправяше бързо към другия край на двора, захапала главата на поредното си коте. Няколко дни идваше като по часовник все във времето, когато бях свикнала да храня нея, Зеленоочка и Сузи. Ако нещо ме беше забавило, заставаше пред вратата на кухнята и издаваше един протяжен умолителен звук, като че ли ме молеше да побързам. После почиваше, изтегната на плочника пред вратата и след половин час хукваше да накърми рожбите си. Още не знаех, че ужасът, който щях да видя, ме дебнеше ва следващия ден.
Сабрина изпроводи само с поглед тръгналата ни към града кола. Беше изяла сипаните в паничката ѝ
гранули и, както друг път, чакаше да ѝ тръгне кърмата, за да отиде при малките си. Ние се прибрахме към обед. Видях как звукът от отварянето на вратата на гаража я стресна и тя замръзна на място. Почуди се накъде да тръгне, сякаш бяхме объркали прановете ѝ с нашето връщане. Носеше отново една от рожбите си нанякъде, пъхнала главата ѝ в устата си, а тя изглеждаше като безжизнена. Само опашкта се люшна рязко, когато майка ѝ се затича към големия орех. Сабрина с леснина прескочи оградата на комшиите, но след малко пак я видях да препуска към нас, а бебето ѝ продължаваше да виси от устата. Не беше минала и минута, когато тя отново се спусна бегом, този път към другия край на двора. С това втурване ту в едната, ту в противоположната посока сякаш искаше да ми каже нещо, но не разбирах какво. Намирах държанието ѝ за неестествено и не можех да си го обясня. Другите котенца не се виждаха, не чувах и тънките им гласчета, затова момислих, че докато ни е нямало, котараците са ги нападнали и се е случило най-лошото... Комшийката ме бе предупредила, че има такива случаи и новородените трябва да се пазят от тях. Бях почти сигурна, че майта им е успяла да спаси само това от мъничетата. Усещах, че вибрира от обърканост, страх и непозната превъзбуда. Измъкнах от килера един кашон, нагънах на дъното му стара дреха, да е топло и мекичко на животинките и реших да сложа замаяното от бурното разнасяне насам натам котенце в него. Мислех да пъхна импровизираната къщичка под мивката в двора и да създам на него и майка му някакво спокойствие и уют.
Когато излязох пред вратата на кухнята, не успях да направя и една крачка напред. Бях спряла да чувам писукането на немощното гласче и си мислех, че мъничето е сукало от млякото ѝ, а сега доволно спи. Картината, която видях, беше наистина ужасяваща... Майката ръфаше безжизненото телце на рожбата си и дори отварянето на вратата не я спря. Току до краката ми Сабрина невъзмутимо унищожаваше детето си, родено само преди няколко дни.... Направих потресена крачка назад и се скрих отново бързо зад вратата. Разумът ми беше като парализиран и не знаех какво трябва да направя. Но след секунди излязох отново и я подгоних яростно, хвърляйки първото, което попадна пред очите ми по нея. Тя се скри от погледа ми, носейки останките от котето, а аз се наведох и започнах през сълзи да мия следите от краткия живот на новороденото по къщния ми праг... В мен бушуваха недоизказаните ми въпроси към природата. Какъв беше този неин див природен механизъм, позволяващ това да се случи? Нападнаха ме картини от телевизионни репортажи и тези, които моята съвест рисуваше, а душата ми загуби за дни наред емоционалното си равновесие. Не излизах вече и по двора да храня котките, оставих тази грижа на мъжа ми.
На третия ден Сабрина се качи на външния перваз на прозореца. Впери в мен невинните си очи и, отърквайки се с протяжни движения в стъклото, ми показа, че иска да я погаля. Погледът ѝ отново беше наситено зелен, като цвета на събудилия се пролетен живот и сякаш нищо не беше се случило. А сивият котарак, който аз наричах през смях "зетят" я зовеше на метри от оградата, обещавайки ѝ пак да я направи майка.
© Мария Панайотова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Добро утро, Доче! Значи и вие сте изживели такава история, странен е светът, доказа ми го с неписаните си закони. Сигурно има и противоположни примери, но този беше разтърсващ. Зарадвах ти се! ❤️
-
Върна ме назад в годините ... Имахме подобна котка.Просто си зарязваше новородените в полза на котараците(или като отплата за ласките им) Никакъв майчин инстинкт. Що сълзи проля дъщеря ми... Странен свят.
-
Очарована съм от тази взаимност, Женичка! 😘
-
взаимно е ❤️
-
Аз те преоткрие като разказвач и истински ти се възхищавам, Жени! ☀️ За мен на литературния
ни небосклон в твое лице е изгрял един много стойностен талант на прозаик, който още с появяването си заявява категорично обещаващо присъствие! Много ти се радвам! ❤️ -
Винаги ти гостувам с радост, а ти винаги намираш добри думи за мен ❤️
-
Не, конкурса вече мина, обявиха наградените и аз не съм сред тях, Силви. Но историята ме разтърси и я написах, а после си казах, че мога да им я изпратя. Така се получи. ❤️
Жени, твоето присъствие ме направи щастлива! Сабрина ще се гордее, ако ѝ кажа, че си сложила разказа за нея в " Любими'! ❤️ -
Сега попадам на отговора ти, Мари, извини ме. Виждала съм конкурса преди време, желая ти успех и още много силни разкази!
-
Пет звездички и Любими, Мария
-
Благодаря ти, че сложги разказа ми в любими, Силвичка! Надявам се да има достойнства, след като си го направила! Аз дори се осмелих да го изпратя на традиционния конкурс, озаглавен "Дивото", макар че отскоро пиша проза.
-
При едни майчинския инстинкт го има, при други - не. Липсата на такъв е изключителна рядкост, затова едва ли на някой би му хрумнал подобен край, за да го предотврати.
Поздрави Мари. -
Благодаря ти, че си тук с позицията си, Силви! Може би този разказ е едно разкаяние от мен...
-
Прочетох, Мария. Не искам да вярвам, че е истина. Както не искам да вярвам, че се случва и при хората. Но има такива престъпления. В Америка законите са безпощадни. Дори за немарливост. Скоро гледах съдебен процес срещу двама родители. Осъдиха ги на доживотен затвор.
Поздравления за силното перо! -
И кучето, и котката са наши приятели. Те така са приобщени към живота на човека, че ние не можем без тях. Но аз правех сравнение с това, което бях наблюдавала предната година със Зеленоочка и още ми е непонятна причината за подобно държание от страна на Сабрина. Зиги, плаках и аз, упреквах се, но не можех нищо да променя... Котараците продължават да налитат и трите ми дворни котки, а аз очаквам да стана "баба" на нови писанчета!
Трогната съм, че споделяте лични преживявания покрай този тъжен разказ! Приемете моя поздрав, Зиги, Скити и Генек! -
Приятно.
-
Тъжно е това, което разказваш, Мари, но и аз съм на мнение, че светът на животните и инстинктите им са различни от нашите, човешките! Аз също много обичам котки, колкото и да са своенравни!
Поздрав за творбата, миличка! 💖 -
Съгласен съм с Антоанета. Не разбирам от котки, но подобно нещо се случи с кучето на съпругата ми... тоест, кучето на баща ѝ. Дворно куче, немска овчарка. Отнякъде е забременяла, и после имаше малки кученца. Пренасяше ги насам-натам. Аз нищо не разбирам, не съм се намесвал пък и не е моето куче. Един ден жена ми я видяла да ги убива ли, не знам... ама ми каза чак после и без подробности, не успя да се насили да ми каже. Тя мислеше, че кучката ги е убила, щото били болни (леле добре, че ние хората не го правим това!). Бях много... да кажем, натъжен, или може би шашнат, знам ли. Ама после си напомних, че това не са хора. Животни са. Хубаво разказваш, иначе! Но ме потресе, защото нещо подобно (за малко) да видя и аз. (А какъвто съм чувствителен на тема животни, сигурно бих се разплакал! 😅).
-
Може би и Сабрина е искала някакво съдействие от мен, но аз не съм разбрала желанието ѝ. Нямам твоя опит, а доверие се гради с години, като между хората.
Таничка, благодаря, че не подмина и този мой разказ! ❤️ -
Имам две ангорски котки на дванадесет и единадесет години.Много ги обичам. Когато за първи път едната роди две котенца й сложихме в стаята един кашон с постеля.Тя трудно роди две котенца, но едното умря.Беше много уморена и се учудих, че ми донесе на възглавницата до главата ми рожбата си,а тя милата се изтегна в кашона и заспа. Имаше ми огромно доверие, за да ми повери котенцето си.
-
Да, Мини, много зле го понесох. Трябваше ми седмица да се оправя, а после като писах разказа пак силно го изживях. Но пак си я милвам и я храня, нищо че са котки на двора. 🐈
-
За първи път чета нещо подобно. Аз обичам животните и когато го прочетох ми призля, натъжих се, Мария ,въпреки ,че не знам нищо са котките. За теб е било изпитание да видиш това. Много добре си го разказала.
-
Преживях го тази пролет. Героинята съм аз. Не знам до колко добре съм го предала, дано съм успяла. И аз съм.чувала, че първото котило не е читаво. Сабрина и Сузи са от второто котило на Зеленоочка. Heart, това е котка на двора, не е домашна.
Благодаря ви, Боби, Тони, Пепи и Heart! 🌈 -
Инстинкт за оцеляване: може и котката да е била болна и е имала нужда да го яде, както богомолката изяжда мъжкия заради протеина, или то да е било болно, или някой друг да го е наранил смъртоносно и да го е довършила.
Добре разказано. Ако знаеше причината, щеше да го приемеш по-нормално.
От дете знам, че първото котило не е читаво и хората са ги убивали, най-често давели в селската река. -
Мария, за мен котките са мили същества, самата аз съм имала. Според мен, животните си имат свои инстинкти и не трябва да им приписваме човешки емоции. За тях, това са обикновени инстинкти.
-
Изпитвам ужас от котки, но четох с интерес увлекателният ти разказ за Сабрина. За мое съжаление си представих съвсем ясно картината от разиграващият се ужас пред прага ти /или на героинята/. Знам, че "чудовищата", както наричам котките, правят така, но си е потресаващо. И много добре описано! 🌹
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
