III

            Джейн отвори с мъка лявото си око. С още по-големи усилия накара и дясното да се пробуди. Двете заедно примигнаха сънено пет-шест пъти и се огледаха наоколо. Това, което видяха обаче, се оказа доста неприятно за гледане. Джейн беше вързана здраво за едно дърво. От двете й страни бяха Бен и Мери, ръцете им бяха пристегнати зад гърба с дебели въжета, които болезнено жулеха китките им, аще по дебело въже минаващо през кръста им пречеше да се помръднат, колкото и да им се искаше.

            – Спящата красавица реши да се събуди. – изръмжа тихичко Мери.

            – Шшшт. – изшътка й Бил –Простете й милейди. – добави той и се опита да се поклони. Въжетата не му позволиха и това го натъжи и притесни безкрайно много.

            – Къде сме? Какво се е случило? – попита сънено Джейн и се прозя.

            – Поните ли бунтовниците, за които ви разправях? – отвърнаа момчето –Е те взеха, че се появиха през нощта. Някой им е казал, че сте се появили в селото и ... ами ... отвлякоха ви милейди.

            – Без дори да разбера. –прозя се отново тя – Ами вие какво правите тук?

            – Ние ли? – озъби се Мери – Ние си почиваме тук. Това е най-доброто за отмора наоколо! Не знаехте ли.

            – Не. Не знаех. – отвърна Джейн, защото наистина не знаеше.

 Чернокосото момиче обаче не остана доволно от отговора и измърмори нещо, от което дори врял и кипял каруцар би се изчервил. Бил се изчерви като презрял домат и каза:

– Те решиха да вземат и нас, защо сме ви помогнали. Казаха, че сме предатели.

– Лоша работа. – кимна Джейн –Щеше да е далеч по-добре ако наистина си почивахте.

– Лоша работа?! Лоша работа ?!!! – изрева Мери като същинска разярена лъвица – Заради теб сме вече пътници!

– Пътуването е хубаво нещо. – сви раамене Джейн –Ще видите свят. Няма цял живот да стоите в онова нищо и никакво село.

Чернокосото девойче я изгледа кръвнишки и издаде някакъв звук, който бе нещо средно писък на тиранозавър, на когото му идва месечната сметка за електричество и рев на тигрица, заварила мъжа си да се въгаля в храсталака с друга.

– Ооо „пътници” ! – усети се Джейн.

Огледа се, но не видя никой от похитителите. Явно бяха решили, че няма как да избягат. Опита се да разхлаби въжетата пристегнали китките й. Не успя. Предположението на бунтовниците беше правилно и нямаше измъкване. За сега.

– А къде е майка ти Бил?

– Нея я оставиха в хана. Намали достатъчно коне... достатъчно „здрави” коне,.

– Стига вече с това „милейди”. – каза тя уморени – наслушах му се и вече ми омръзнаа да гочувам.

– На мен също. – обади се Мери.

– Наричай ме просто Джейн.

– Аз не мога... но щом така желаете...

– Така желая.

– Както наредите милей... тоест... Джейн.

Чу се леко прокашляне някъде пред тях. Последва го по силна кашлица, която в крайна сметка задави притежателя си. Кашлящият пристъпи към тях, така че да го виждат, или може би защото той не виждаше много добре. Все пак влошеното зрение си е нещо нормално за побеляващ старец гонещ седемдесетте.

– Виждам, че сте се събидила, милейди... съжалявам, как ви беше името? –попита старецът добродушно и се усмихна.

– Бих ви припомнила, – отвърна Джейн – но май и аз съм забравила вашето. Бихте ли ми го припомнили.

– Хм, имате кураж – рече възрастният мъж и се потупа по брадичката, от която стърчеше малка бяла козя брадичка – Е добре, казвам се Eдуин.

– Без „сър” ? – зачуди се тя.

– Вече не. – отвърна кисело старецът, явно тези три букви пред името му , доста му липсваха.

– Много добре Едуин . Аз се казвам Джейн.

– От кой дом милейди?

– Дом? – за това не беше помислила –Дом, разбира се, ами...

Съзнанието й трескаво заработи. Незнайно защо първото което изникна бяха щастливите й години като дърво.

– Дъбова? – предпазливо отвърна тя.

– Джейн Дъбова. – кимна той – Велик дом наистина.

Бившият „сър” нямаше никаква представа коя е въпросната знатна фамилия, но бе признак на изключително лошо възпитание да обидиш нечий дом. Начините да го направиш бяха по-многобройни от самите аристократични домове, не че те бяха малко. Естествено беше обиднода не знаеш за съществуването на даден род. Да не знаеш кой го е основал се смяташе за признак на върховно неуважение. Объркването на точното название на нечий дом можеше дори да завърши с кръвопролитие. Едуин още помнеше как един пиян и дебел благородник, незнайно защо, но тия две характеристики винаги вървят ръка за ръка, та един възпълен и почерпен аристократ бил объркал една изключително важна буква от името на рода Хойнов и я бе заменил с друга, доста по-неподходяща. Цялата случка бе завършила с много разбити глави, тригодишно сърдене и прилично количество кръвопролития през този тригодишен период.

Именно поради тази причина Едуин в никакъв случай не искаше да обиди лейди Джейн Дъбова и нейния род. Такъв си беше бившият „сър”, макар и вече бунтовник, той много държеше на добрите маниери и рицарската си чест.

– И така лейди Дъбова, знаете ли какво следва оттук нататък?

– Нямам никаква представа. – призна тя.

– В такъв случай съм длъжен да ви уведомя, че на сутринта ще обесим вашите лакей.

– Ама чакайте чалко! – възпротиви се Мери – Не сме й никакви лакей!

– О, богове... о, богове... о, богове... – шепнеше Бил, пребледнял така, сякаш вече го бесеха.

– А вас милейди, –продължи невъзмутимо старецът – ще използваме като разменна монета.

– Монета казвате?

– Точно така, не се тревожете няма да ви се случи нищо лошо, стига роднините ви да се съгласят с нашите скромни условия.

– А ако не се съгласят?

– Тогава, вече можете да се тревожите наволя. – отвърна Едуин.

            На Джейн никак не и се умираше отново. Не и толкова скоро. Съжали, че не истинска аристократка и че няма никакъв Дъбов род, който да се разтревожи и да плати за нея. Трябваше да измисли друг начин да се измъкне.

            – Ами ако... – усмихна се тя на зараждащата се идея – Ами ако ви кажа, че съм една от вас и че съм тук, за да ви помогна за... е знаете за какво.

            – Не бих казал, че сте тук по своя воля. – повдигна вежда Едуин.

            – Това беше единственият начин да се свържа с вас. – заяви тя – Вие сте доста трудни за откриване.

            – Е да, така си е... – гордо призна старият рицар.

            – След като съм вече тук, – продължи Джейн – вече няма нужда да се прикривам. Аз съм бунтовник също като вас и съм тук да ви помогна във вашето изключително важно начинание! А тия двамата – присети се тя – са със мен.

            – Така значи. – отвърна бавно Едуин –Тогава мога ли да ви попитам, какви доказателства имате в подкрепа на твърденията си?

            – Знаете, че не мога да имам подобни доказателства.

            – Хмм... хмм... може и да знам... може и да не знам... хмм... А какво знаете за нашата мисия?

            – Нищо, разбира се! – отвърна Джейн – Казаха ми просто да ви намеря и че вие ще ми обясните детайлите.

            – Кой ви каза за нас ? Кой ви изпраща милейди? – рече бившият рицар убеден, че вече я е хванал на тясно.

            – Кой? Знаете кой! – възкликна възмутено тя.

            – Въпросът е дали вие знаете.

            – Името му започва с... буквата... „В”. – рече тя с надеждата, че наистина има някой Владимир, Виктор или поне един Везувий сред бунтовниците.

            – „Ф” ли казахте милейди? – явно възраста не се отразяваше никак добре на слуха му.

            – Точно това казах, името му започва с  „Ф” !

            – Флинт ви изпраща? Сивия Флинт?

            – Е, със сигурност не е Розовия Флойд. – подсмихна се Джейн.

            – Със сигурност. – съгласи се Едуин – Флойд е ужасен човек. Жесток касапин без капка човечност!

            – Такъв е. – съгласи се тя без изобщо да знае за кого става дума.

            – Проклет да съм... Сивия Флинт? – ухили се старецът, а тя кимна отново – Знаете ли, че го обесиха миналата седмица?

            – Дочух, но се надявах да е само слух.

            – За жалост е истина. – въздъхна той – Голям човек беше!

            – Голям човек! – повтори тя.

            – Но ще ги накараме да си платят! – разпалено рече той, след което кашлицата отново го задави. – За него и за всички достойни мъже и жени, които си отидоха без време!

            – Дяволски сте прав! – подкрепи го тя – А сега ако сте така добър да ни отвържете...

            – Разбира се. – усмихна се Едуин и ги освободи.

            „Дотук – добре.” – каза си Джейн. Не че се бе съмнявала в себе си. Беше се измъквала и от далеч по-сложни ситуации. Веднъж например двойка серийни убийци я бяха отвлекли и я бяха затворили в един изоставен склад близо до... това, което се бе случило, обаче беше отдавна и не беше от значение в този момент.

            Едуин прати Бил и Мери да си вземат нещо за ядене и да се стоплят край огъня. Всъщност беше разгарът на лятото и никой нямаше нужда от „стопляне”. На възрастните рицари, обаче,  им беше студено целогодишно.

            – Елате с мен лейди Дъбова. – каза той на Джейн и поведе към единствената шатра в скромния бунтовнически лагер.

            – Трябва да обсъдим предстоящият удар с останалите. – обясни и той.

            – Ще се радвам да помогна. За това съм тук все пак. – ухили се тя.

            Обичаше да планира удари. Изненадващи, под пояса и т.н. Най-любими обаче и бяха банковите удари, макар че се съмняваше, че този ще е такъв.