Днес пристигнах точно навреме, за да видя как влизаш.

Беше един обикновен, малко сив, малко замислен ден.

Както винаги, очите ти не се засмяха с очакваната топлина. Ти просто прекрачи прага и стоманените ти ириси се плъзнаха по мен като по хубава, но все пак без стойност картина. После потъна в собствения си ексцентрично-мъжествен свят и двамата забравихме един за друг.

Когато преди пет години те отблъснах, подтикната от собствената си криворазбрана гордост, не предполагах, че нещата толкова ще се влошат. Бях малка или може би просто още не осъзнавах какво изпитвам. Спомням си, че ти се обърна след недодялания ми отказ и повече не ме погледна. Не и както преди. Повече никога не ме видя.

Много разсъждавах днес. Какво става в душата ми? Много те гледах. Търсех нещо грапаво, нещо несъвършено, за което да се хвана и да се залъжа, че не изгарям всяка секунда, всяка частица време.

Не казах нищо. Бих ли могла да се изразя? Стори ми се, че търсещият ми поглед се удави в очите ти с цвят на море в облачен ден. Преди пет години не ме гледаше така. Преди пет години ме виждаше. Да, много съжалявах този ден. Не плаках. Пак не казах нищо.

Един металичен звук ме откъсна от прозрачните ти ириси и тъмните ми мисли. Бавно започнах да събирам пластовете време, сложих ги в чантата си и излязох с вирната брадичка.

Вратата глухо тропна след мен.

04.12.2015