Той я мамеше, а тя го знаеше. Мамеше я от дълго време. Не, не, от самото начало на брака им го правеше. Седемнадесет години вече. Алина и Петър - семейство образец за типичен и смазващ, криворазбран патриархат. Тя се правеше, че не знае за  всичко това. От срам ли, от страх ли, от отчаяние, че няма къде да отиде, ако напусне съпруга си, беше ли ù по-удобно така, да се преструва, че нищо не вижда, не чува, обичаше ли го наистина и можеше ли да го дели с всички тези жени в живота му, таеше ли надежди в изтерзаната си душа, че един ден той ще престане, ще предпочете нея, търпеше ли всичко това само заради мисълта, че и тя би могла да му изневери?!... Въпроси, чиито отговори никой не знаеше и никога не намираше, тъй като просто не съществуваха такива. Правеше се, че му вярва. И то само как се правеше. Гледаше го в очите като божество. Като куче господаря си, което, колкото повече го биеш, толкова по-послушно и по-дисциплинирано става.   Всяка сутрин едно и също: пантофи, вестник, кафе, перфектно изгладен костюм. Продължаваше всеки ден да го посреща и изпраща с една и съща раболепна усмивка, която никога не слизаше от иначе безизразното ù лице, дори когато той я хокаше без угризения пред очите на децата. А те почти винаги присъстваха като сянка на всяка грозна сцена, безмълвно и с наведена глава. Сякаш именно те трябваше да се чувстват виновни заради просташкото държание на баща си. Дали и другите бащи бяха такива, това никой не знаеше. Но със сигурност един баща беше, бащата на Алина.  

   Тя - единствено дете в семейството. Род с голямо име и болни нрави. Род с отдавна пропилени пари, но лежащ на старите лаври. Баща ù Стамат беше неук, но болезнено докачлив авторитарен мизантроп, който тъпчеше и тровеше всички наоколо с отвратителния си, жлъчен характер. От сутрин до вечер не спираше да натяква за много състоятелната си фамилия, но всички знаеха, че парите отдавна бяха профукани от собствения му баща за алкохол и леки жени. Стамат нямаше приятели, за разлика от баща си, който купуваше вниманието и ласкателството им с парите си, натрупани с многобройни далавери на чужд гръб. В тяхната къща никой не прекрачваше прага и малката Алина и майка ù бяха единствените, които слушаха безспирно монотонните историите за многото пари. Сякаш всеки ден, в продължение на много години, една и съща надраскана грамофонна плоча издевателстваше над счупения отдавна, стар грамофон. Този префърцунен нещастник Стамат беше дребен чиновник в едно реституирано предприятие и вече нямаше предишното влияние, но го държаха по милост, само защото беше пред пенсия, а и все още тук-там се намираше по някой негов стар познат пред пенсия, като самия него. Беше толкова дебел и мазен, със зализан бретон, оставен нарочно по-дълъг и заметнат на една страна, за да покрие оплешивяващото си теме, че едва закопчаваше копчетата на лекьосаната си риза, на която бедната му жена едва смогваше да прикрива лекетата всяка божа вечер, търкайки ги на ръка до припадък. Майка ù Фанка беше вечно болнава и колкото повече бащата на Алина ù крещеше безпричинно, тя толкова повече видимо отпадаше. Беше толкова апатична и безхарактерна, колкото деспотичен и жесток беше мъжът ù. Поради постоянното си боледуване така и не започна никъде работа и взимаше пенсия по болест. Това пък още повече даваше повод на Стамат да натяква за въображаемото си богатство, от чиито облаги наготово се ползвала неработещата му, за нищо не ставаща жена. Не, че всеки път търсеше повод да мърмори и натяква за това. Но тези пари бяха само спомен, само един едва доловим полъх от едни отдавна отминали и забравени, славни за малцина времена.

   Не издържа дълго тая женица на този натиск и суров семеен климат, лишен от всякаква топлина, разбирателство и взаимна любов. Бързо си отиде, оставяйки една завинаги объркана и дезориентирана дъщеря Алина. Тя отказа да продължи ”традицията”, оставена от майка ù Фанка, да слугува на своя баща, когото така и не обикна, само за да отиде да стане слугиня, на свой ред вече в качеството си на нечия съпруга. Без колебание се омъжи за лековерния и леконравен  Петър, който пък беше решил да провери дали приказките за пропиляното семейно богатство не са само блъф от страна на хорската завист. Затова и толкова бързо  предложи на Алина да се омъжи за него, както бе планирал, няма и три месеца от уж случайното им запознанство и още за по-кратко време разбра, че всички са казвали истината. Пари нямаше. От този миг нататък и милост за Алина нямаше. Беше тормозена по начин, по който само един примитивен и елементарен човек може да измисли. А може би не го беше измислил той, може би това беше гледал в дома на собствения си баща?! Жалки времена...

   Така сега растяха и неговите деца. Плахи, болезнено свити, нещастни. Гледащи неразбиращо всеки ден собствената си майка безропотно да свива рамене и мълчаливо да изпълнява безсмислените през повечето време прищевки на баща им, който пък искаше постоянно да се чувства господар на положението. Купуваше вниманието на чуждите жени  с голяма част от заплатата си, а жена му трябваше да оставя в къщи собствената си до стотинка. За всяко нещо, което трябваше да се купи за домакинството или за децата, Алина трябваше да моли мъжа си, подклаждайки мнимото му величие и достойнство. Всичко това само в собствените му очи.

   Един ден го видя. Видя го с друга жена. Досега само се досещаше, но сега го видя. За жалост в този ден не беше сама. Видя го и малката им дъщеря. Бяха се обадили от детската градина, че малката има температура и Алина бързаше да я заведе на лекар. Петър също ги видя и побърза да изсипе град от обиди и гняв, връщайки се вкъщи, сякаш Алина носеше цялата вина за случилото се. Дори я зашлеви с всичка сила пред очите на дъщеря им. Главата на Алина се завъртя в другата посока от силата на удара. Тя не очакваше това и силно извика от ужас. Дъщеря им заплака, а Петър излезе вбесен. Всичко утихна.

   Случилото се сякаш накара Алина да говори. Тя плахо сподели с колежката си, която смяташе за по-близка,  че съпругът ù изневерява, като очакваше поне мъничко съчувствие и утеха. Но явно всички бяха покварени. Животът беше покварен.

   - Ти пък, да не падаш от небето?! Всички го правят. Аз за какво ти казвам всеки път, преди да се прибереш у вас, да звъннеш!

   Грозният и подигравателен кикот на колежката ù силно отекна в душата ù. Сякаш я накара да се събуди от многогодишен сън. Нещо у Алина се пречупи завинаги. Стана подозрителна. Това вече не ù даваше покой. Гледаше налудничаво в очите всичките си колежки и се питаше с кои от тях мъжът ù беше спал. Обръщаше се по улиците след всяка жена, с която се разминаваше и заканително въртеше глава. Хората започнаха да минават на отсрещния тротоар, щом се появеше тя.  Беше началото на един ад, дълго събирал сили, за да пропука повърхността на Алинината слепота и мълчание, само за да я доведе до необратима лудост. Започна да слабее, занемари себе си и домакинството, децата си. Постоянно повтаряше, че трябва да се спасяват. Нямаше да допусне един ден синът им, сега плах и беззащитен,  след време да се превърне в деспотичен тиран като баща си и на свой ред да тормози с нищо незаслужилата това собствена съпруга,  а малката ù дъщеря, омъжвайки се,  да търпи унижения и болка като нея самата. Пред очите на Алина отнейде изскочи и измъченият образ на майка ù Фанка. Не, завинаги щеше да сложи край на това! Тя вече беше решила твърдо и нямаше връщане назад. За първи път в живота си взимаше самостоятелно решение. И то какво решение...

   Трети ден претърсването на мътната, придошла река не даваше резултат. Почти винаги пресъхнала, а сега сякаш придошла нарочно, за да приласкае и приюти завинаги непозналите обич и топлина злощастни души на Алина и нейните деца. Само куклата на малката, скришом купена от Алина, тъй като Петър не даваше пари за излишни глупости, се беше заплела в един храст. Единият от водолазите почти я натика в ръцете на онемелия баща. За спомен. Нека го топли...