Да не бях те потърсила никога! Да не бях те искала никога! Да не бях те виждала никога!

В онази топла есен аз живеех както до сега и не подозирах колко близо съм до теб. Ти си била винаги до мен, срещу мен, в мен... Усетих те за първи път, когато в онзи досадно слънчев ден се срещнах за първи път истински с него.

Ти си моята втора душа. Тази, която не иска да се прибира рано вечер. Тази, която не иска да слуша всеки ден едни и същи песни. Тази, за която любовта е всичко, независимо в кого си влюбена. Ти си моята коренна противоположност...

Ти ужасно искаш него - този, който никога аз няма да имам. Той не говори с мен, а с теб. Ти си тази, която гледа постоянно телефона и мисли дали да му звънне да го чуе за едното "Как си". Ти не можеш да го гледаш право в очите, без да си сложиш розовите очила и без да си мислиш колко е уникален. Ти си тази моя половинка, от която се страхувам. Ужасно...

И все пак, душице, браво на теб! Ти все пак има надежда да  успееш. Виж как те гледа. Виж колко те търси с поглед като те няма. Погледни как иска да седне до теб. Той не крие, че иска да те разсмива. Не иска да си тръгва от срещата с теб. А аз? Аз ви гледам кротко. Мълча си. Нищо няма да кажа, когато сте заедно. Защото е излишно.

Странно е да знам, че всичко това се случва. Искам всичко да е както преди и да съм сама - теб да те няма. Не, не плачи, защото аз не те мразя за това, което ми причиняваш. Мразя те за това, че искам да съм като теб. След всичките часове, докато ти гледаше него и аз го поисках. След всичките неща, които ми сподели за него и аз го опознах. След всяка ваша среща и аз плаках. И сега до къде стигнах? Да искам да съм Теб?! Да искам да го видя... Да се чудя дали да му звънна... Да търся очите му сред тълпата от хора... Мила, трудно  е...

   Но най-трудното е да си призная истината - аз съм ти и ти си аз. Едно цяло сме. И точно затова го искам два пъти повече!

И все пак - остани. Вече свикнах с теб. Не се плаша от присъствието ти. Ти си моето второ аз... и те обичам! Не колкото него, но те обичам!