Моя обична и пресияйна Б. ,

пиша ти тия редове, обзет от небивали мъки, които мъчно бих могъл да опиша с думи. Въпреки че ти отдавна реши да напуснеш безвъзвратно живота ми, аз все още те пазя в сърцето си, и все още ревниво крия мили спомени от нашето кратко, но въпреки това, неописуемо красиво, поне в моите очи, приятелство. До ден днешен аз не съм в състояние да забравя звученето на твоя богоподобен, огнено-струящ глас, нито блясъка на твоите смарагдово-зелени очи, едното от които впрочем е прорязано от множество кафеникави петна.
         Не мисля, че съм в състояние да си обясня къде се корени същината на тази небивала мъка, която тая поради отдавна изгубената наша дружба. Нито сърцето, нито разумът, ми позволяват да погледна на теб така, сякаш съм поведен от чувството за мъст. Странно защо, ти остана в живота ми, докато множество други приятели просто се плъзгаха по острието на бръснача на моя живот, след което се превръщаха в пепел, която понесена от вятъра, отлиташе някъде далеч, без да любопитсвам къде се намира въпросното „далеч”. За мене нашата дружба струваше, струва, и ще струва много повече, отколкото която и да било друга такава. Ти ми показа, че дори днес съществуват хора, за които човек си струва да живее и да се бори. Ти ми показа, че не цялото поколение е обречено на мракобесие и разврат, и най-вече, ти ми показа, че може да ме е грижа за някого другиго, освен за мен самия. Ти ми показа колко слаб съм в същност. Не успях да те спася от лапите на депресията, не успях да посея зърното надежда, от което се нуждаеше и не успях да ти помогна с нищо, въпреки че се молих за теб всяка нощ, и въпреки, че не веднъж ти заявявах колко много струваш за мен. 
                  Ако някога решиш да се завърнеш, аз радушно бих те приел в живота си отново. В очите ми ти беше както приятел, така и сестра, както принцеса, така и августа, както луна, така и слънце. Днес ти струваш много повече за мен, понеже си далече, а самият факт, че надали това писмо ще достигне до теб, говори в каква степен на отчаяние се намирам. Зная че никога повече няма да бъда облагодетелстван с честта да беседвам с теб, зная че никога повече няма да си спомниш за мен, и зная, че ако това писмо достигне до теб, ти или би го изгорила в пламъците на безразличието, или би го разскъсала на безброй парченца, които да разпръснеш в четирите краища на света, за бъдеш сигурна, че никога повече не ще си спомниш за мен.
         Мога още твърде дълго да описвам своите чувства, но аз намирам това действие за напълно излишно деяние. Нека приключа това съобщение, заявявайки, че аз виждам светлината в края на тунела, и съм убеден в щастието, което пълзи към теб с неспирни темпове. Вярвам че скоро ще се убедиш в правотата на моите слова и ще срещнеш както принца на живота си, така и своето призвание. В края на краищата, всички намират своето щастие, единствен аз не съм в състояние да го  намеря, понеже то почти винаги е с мен, и понеже то, носи твърде страшното за някои човешки същества название „самота”. Искрено се надявам да забравиш значението на тази дума и никога повече да не копнееш да усетиш преждевременната смърт. В тия мрачни години на фалш и ненавист, човешкият род има нужда от светлина. За това, обична ми дъще*, не спирай да светиш с пурпурни светлини, които да изгарят мрака така, както твоето безразличие, терзае мен.