Когато майка й се разболя, Мария беше седемгодишна. Не разбираше какво точно стана в онзи ден, когато дойде линейката и отведоха мама в болницата, но когато замръкна в чужда къща, се изплаши не на шега. Чувстваше се като животинче, което насила са отделили от майката и в сънищата си виждаше само тясната кушетка в кухнята, на която лежаха вкопчени като котка с малкото си...
Утрините ставаха все по-хладни. Слънцето грееше по-ярко от лятното и по обяд хората тръгваха по къси ръкави. Полето се изпълваше с магарешки каручки. Към два часа след пладне се извиваше вятър. Краката на берачите потъваха в топлия прахоляк на черните пътища като в скъп килим. От вятъра листата на царевицата се цепеха на тънки ивици и в нивята се провличаше като човешки говор шептенето им. Мария ходеше из чуждите дворове замаяна и сънлива. Не й се играеше. Беше кротко дете и не се страхуваха да го оставят само. Седеше с часове на някоя пейка, омърлушено като мокър врабец и си мислеше за майка си. Какво беше станало? ...