До утре...

- Здравей! Много е хубаво, че те срещам пак. Добре е, че излизаме на разходка. Полезно е за нас.

- С нова дрешка си. Изглеждаш чудесно.

- Наистина ли? Малко ме притеснява облеклото. И аз се радвам на срещите с теб.

- Кажи, как живееш. Грижат ли се добре за тебе?

- Благодаря за вниманието. Всичко при мен е спокойно. По цял ден лежа, спя, гледам телевизия. Дните се нижат еднообразни, освен разходките и срещите с теб, разбира се.

- И аз да ти кажа нещо - забравих си гласа, да знаеш. Трябва да мълча, че съседите се сърдели.

- Ако трябва да предупредиш за нещо лошо, пак ли няма да се обадиш?

- Няма. Нали това се иска от мене? Все - тихо, тихо. Е, и тогава ще е - тихо. Сега и дядото го няма. Изпратиха го в дом за стари хора. Тишина пазя. Пълна тишина.

- Понякога и аз завиждам на бездомните. Живеят истински. Но като си помисля - всичко ни е осигурено, на топло сме и...

- Да, да. Извинявай, ще те оставя. Ще направя пиш. Нали и това не може да се прави вкъщи? Хайде. До утре...

Изпишка се и затича след мъжа, който се отдалечаваше.

На другия ден всичко щеше да се повтори. Абе, среща на две кучета в кварталната градинка.

До утре...