Преди няколко дни ми звъннаха на вратата. Това е странно, защото живея на майната си и никой не се занимава да ходи до нас. Отварям и какво да видя - едно момиче, горе-долу на моята възраст - тоест, не много. Работи за социална организация - не-баш-децата работят за ателие и в замяна на това, което продават, ги настаняват в жилище (от сега ви казвам, проверих). Изкуство за легло. При това легитимно. (Знам, че още не ми вярвате. Проверих.)

Купих няколко. С мои пари, разбира се.

Преди да продължа с разказа си, уточнение - представете си да започвате "възрастния" си живот без жилище. Защо не - тъкмо от самото начало да знаеш за какво става дума. Аз имах късмета да живея с приятели, когато бях между наеми. Не на всички се случва това.

Това обаче не е от значение. Никога не съм смятал, че всяко добро дело трябва да бъде лепнато на стената във Фейсбук; а и все пак съм българин - трябва да се оплаквам.

Дванадесет часа и един скайп разговор по-късно обаче, моите нерви бяха вече леко обтегнати. Реших да съм "голямо момче" и да кажа на нашите - няма скрито-покрито, заставам твърдо зад позицията си. Която разбира се, се оказа на Шипка. "Опълчение" е точната дума.

Как така съм си дал парите на други хора? Ама аз не ги познавам! Как така ще ги дам на друг човек, като не получавам нищо в замяна? Очевидно доброто и възпитаното дете на мама и тати трябва винаги да се държи добре... ама само когато има какво да получи в замяна. Можел съм да си купя дрешки. Или обувки - добрият капиталист знае, че един чифт не стига.

Сега, аз винаги съм бил с претенцията, че нямам нужда от чуждото одобрение. Но да бъдем точни... Абе, не е лошо някой да ти каже, че не си единствен. Поне двама да сте. Така че почнах да търся приятели, които да се съгласят с мен.

Къде реших да отида? Университета, разбира се. Докато бяхме гимназисти всички говорехме как бихме купили играчки за дечица, как бихме  помогнали за гледането на кученца или поне как бихме намерили ченета за старци. Батман пасти да яде, ние бяхме (сме) млади и не виждахме обективна причина да не се занимаваме с "такива дейности".

Отивам - той пали цигара, "К'во ста'а". Дърпа. "К'во ста'а".

"К'во пра'и вчера?" Издишва.

Дръпка. "Спах, гледах телевизия - на компютъра, де." Издишване. "А ти?"

"Аз ли? Човек, знаеш ли какво, вчера дойде едно момиче от една организация. Да, проверих, спокойно. Настаняват деца колкото нас в жилища. Дълга история. "

Няма дръпка - ръката му застива наполовина. "Ама ти к'во, даде ли нещо?" Учуден жест с ръка.

"Да. Изглеждаше, все едно че наистина имаше нужда. Написах един чек и го дадох." Силна дръпка.

Дълга пауза. "Защо?"

Мой ред беше да мълча.