23 авг. 2012 г., 09:32

Доган - дескрипция пета - Нивите 

  Проза » Повести и романы
934 0 0
10 мин за четене

Земята даваше своите плодове на хората. И те даваха своя труд като се грижеха за нея. Пазеха я. Земята бе по-голямо благо и от парите. Защото не бе преходна като тях. Лошото идваше, когато хората започнаха да оценяват земята в пари. Земята на собствените си деди, на предците си. Те не можеха да разберат, че пръстта, в която са стъпвали всички предни поколения остава една и съща, не се сменя. Не успяваха да схванат простичкия смисъл, че хората и земята са едно. Не случайно съществуваше изразът „пръст при пръстта”. Както Бог беше създал човека от пръст, така човека ставаше на пръст. И от пръстта ядеше. Пръстта хранеше човешките души и гърла. Тя бе единствената ценност, която събираше хорските сълзи като един дълбок кладенец, изсечен в майката земя. Кладенец, който ту пресъхваше, ту преливаше. Кладенец от души. Да. Земята и нейната пръст бяха кладенец от души. Ако можеше да говори, непременно земята би била най-дебелата историческа книга. Тя помнеше. Помнеше всеки един човек, всяко едно поколение, което е стъпвало с нозете си върху нея. Помнеше всяка капка кръв, всяка сълза, дори всяка злостна храчка хвърлена по нея. Но земята не плачеше, не я болеше, но чувстваше. Тя тихо премълчаваше своите преживявания и прашинка върху прашинка, камък върху камък, кост върху кост градеше своята снага. Земята растеше на едно място и се топеше на друго. Такъв бе цикълът на природата. Такава беше волята на Всевишния.

Папаз дере беше богато село. Едно от малкото планински селца, които можеха да се похвалят с такова голяма землище. На всичкото отгоре беше и плодородно. Широко, пъстро, разнообразно. Червеникавия саррат, върху който арендаторите отглеждаха своята реколта, преминаваше на места в чакълестата покривка на варовиковата клисура или на мраморните ридове. Но въпреки това, дори на камъните растенията даваха реколта. Малка, но имаше. Земеделците на се оплакваха. В сравнение с близките села в околността Папаз дере беше наистина богато. Богато на земя, богато на плодородна почва. А щом имаше плодородна почва, то значи имаше всички. Търговията беше втората му природа. Хората казваха, че който умее да произведе трябва да е на първо място, а който умее да продаде произведеното трябва да се поклони на първия, за майсторлъка. Всичко тръгваше от пръстта на Папаз дере, тук. Всяка една монета, всяка една банкнота идваше заради земята. Майка-хранилница. Майка-закрилница. Върху тази земя растяха тежките и високи дъбове, букове, орехи и ели, които пазеха селото. Пазеха го от стихиите, които върлуваха със страшна сила тук горе в планината.

Земята не беше скръндза. Напротив, тя даваше всичко, което можеше да даде. Стига да можеше човек да я използва правилно. Както много други неща, ако човек беше добър със земята и тя даваше, но ако се подиграеше с нея, тихото и негласно търпение изведнъж преминаваше в неистов гняв. Тогава всичко изсъхваше. Растенията, които човекът посяваше падаха жертва. Една допустима жертва, чрез която земята показваше на оня, който беше дръзнал да се опълчи срещу нея, че няма човешка сила, която да е по-силна от нея.

Червения саррат или както мюсюлманите му казваха кармазъ таш, даваше много. Не повече от черноземите, но даваше. Крехките растения попиваха от плитката планинска почва всяка една капчица вода. Нежната почва събираше между своите частички влагата като не и позволяваше да се отича и да потъва в мраморната или варовиковата скала. Както попиваше водата, почвата попиваше и топлина. Като в шегата за грънците дето събират топлина за през зимата. Но тук беше истинско. Сарратът изстиваше твърде бавно през зимата. Тежката материнска скала тихо и кротко отдаваше своята майчина топлина като топлеше семената на новата реколта. Скрити под дебелия снежен юрган и скатани под топлия матрак на дълбокия мрамор, трудно можеше да се случи, есенниците да измръзнат. Беше почти недопустимо. Дори крехките лозови корени бяха добре защитени. И докато в другите села, сваляха асмите и ги заравяха в пръстта, тук нямаше такова нещо. Лозовите пъпки имаха дебели люспи, които се изпичаха под есенната топлина на червеникавата почва. Така зимните очи на лозето спяха твърде дълбоко под своята топла обвивка, за да бъдат смутени от лютия вълчи студ.

Папаз дере имаше няколко ниви, които правеха разделението на землището. Те бяха толкова различни една от друга. Различен микроклимат, различна височина, различен терен. Можеше да се каже, че ако насееш едно и също нещо дори само на едната нива, не се знаеше каква ще е реколтата на единия и каква на другия край на полето. Точно това разнообразие придаваше един нежен колорит на тукашната планинска земя, който можеше да се види много рядко. Лъскавата червена почва, която в далечината придобиваше кехлибарен оттенък блестеше под лъчите на слънцето, в своя красив пясъчен облик. Сякаш разцъфваха майски рози – леко розово, леко бяло, леко червено, но всички толкова хармонично и подредено. А под блясъка на сребърната студена луна, спящия саррат ухажваше човешкото съзнание с онзи кротък пурпурен, та дори виолетов нюанс, който успокояваше душата и я караше да се чувства в безопасност. Малко хора бяха виждали земята на лунна светлина. За разлика то вълците, които именно растяха и се наслаждаваха на тези цветове. Техният вой огласяше нивите, но макар да звучеше зловещо, то звукът говореше на земята, че всичко е в хармония. Щом вълците пееха своята лунна песен, и бухалите кротко рецитираха своята мъдрост кацнали някъде по крайните дървета, граничещи с нивите, значи всичко беше спокойно. Господарите на нощта бяха те. А господарите на деня бяха хората. Именно те бяха наименовали тези големи парчета земя с най-разнообразни имена. Историята, природата или някаква случка бяха дали различни и понякога противоречиви наречия на нивите. Но те се предаваха от поколение на поколения и бяха толкова устойчиви на времето и нравите, че дори законовото кадастрално разделение не можеше да накара хората да забравят името на земята.

Най-голямата нива на Папаз дере беше дядо Митевата кория. Тази нива беше разположена до клисурите и по-точно до първата клисура до селото. Имаше голям, хубав и равен терен и даваше прилични добиви. Понеже беше до клисурите, то саррата беше малко по-бял заради белия мрамор и варовика и доста по каменлива. Не бяха един или два случаите дето машините се бяха чупили от скрити под почвата големи каменни блокове. Но нямаше какво да се направи. Тука ставаше най-хубавия слънчоглед, защото нивата гледаше точно на запад и слънцето напичаше едва след десет часа. Тогава Хелиос показваше снагата си над клисурите и събуждаше вече отдавна будните от светлината слънчогледи. Понеже беше далечко от селото и имаше камъни, арендаторите не я предпочитаха много, много и се караха постоянно кой да гледа тука, но в крайна сметка всички караници бяха безпочвени, тъй като реколта винаги имаше, поради това, че клисурата държеше топло и влажно. Наистина беше по-студено заради силните течения през зимата, но пък пролетниците ставаха без проблеми.

Между клисурите пък имаше една много малка и каменлива нивка, на която старите хора казваха Зейтин дере. Разправяха че на бялата камениста почва, която беше единствено тук в землището, някога е имало голямо маслиново дърво, което раждало маслини големи колкото сливи. Но сега то бе отдавна изсечено, по незнайни причини, а топлата почва даваше живец на красиви и кичеста сливова градина и едно малко лозенце, засято с един от местните сортове. Хората го наричаха Сарра-лоза или от северски – лозата която растеше на червена земя. И докато от сливите ставаше върла, но добра ракия, то виното от лозенцето бе толкова пивко, че хората се избиваха, за да могат да кусат от него. Понеже тая земя беше на манастира, независимо, че е далечко от него, то монасите се грижеха добре за земята и тя им се отплащаше по същия начин.

След клисурите и отвъд манастирския път имаше една средна по големина нива, която се наричаше Атанасовия кладенец. Историята разказваше, че преди време, когато се е строяла голямата църква на Папаз дере, хората изкопали кладенец, за да утоляват силната жажда по време на юлските пекове. Мраморът, който идвал от клисурите бил заливан с вода от този кладенец, за да не се напуква. Кладенец тука отдавна нямаше, но дядовците от селото разправяха че ако отидеш с липова пръчка, разцепена по специален начин, водата ще дръпне пръчката, точно когато се минава над жилата. Някои се присмиваха на легендата за кладенеца и за пръчката, защото смятаха, че точно на това място е невъзможно да има извор и течаща вода, заради твърдата скала. Но какво беше в действителност никой не знаеше. Важното беше, че за добро или лошо, точно тази нива никога не страдаше от суша. Саррата пиеше от скалата. Може би наистина имаше отдолу вода, защото нямаше случай, в който ако копнеш с мотиката на десет сантиметра или два трипръста, както мереха северите, да не се види влажна почва.

Пред Атанасовия кладенец от другата страна на пътя и малко отделена от няколко дървета, беше нивата, на която казваха Червената могила. Тая нива беше много равна, права и дълга. От единия и край сякаш като вход към друг свят се извисяваше могила, която беше обрасла с най-различни растения, някои от които трудно се разпознаваха, дори от опитни ботаници. Растяха само върху могилата. Скалата беше различна, сякаш от друго време, от друго място. Когато духнеше вятър и отвееше прахоляка от по-стръмния склон отдолу се виждаха яркочервените камъни на могилата. Бяха някак плашещи. На тая нива ставаше много хубав ечемик. Беше скрито, трудно измръзваше, а пролетта държеше по-дълго време от суховея. Ечемичените зърна наливаха своята дебела снага и трупаха ценната скорбяла под зорките лъчи на слънцето и на топлината отразена от могилата. Понеже нивата беше по-ниско от Атанасовия кладенец, тука вероятно се оттичаше малко количество вода и само в едно определено място каквото се посееше ставаше доста по-високо и по-висока реколта. Кусур на нивата беше, че като валяха по-силни дъждове и като се топеше снега от по-горните ниви, независимо, че беше равна, тука ставаха най-големите влекове. Имаше случай когато семето и дори цели растения бяха извличани от единия край на нивата в другия. Но само докато стане април месец и корените не станаха достатъчно силни, за да устоят на тежкия порив на водната стихия.

До Картал махала от двете страни на пътя имаше две ниви – Папърлъка и бай Андреевата кобила. Папърлъка имаше много хубава земя. Заради границата с гората и заради ридовете от едната страна хем климата беше по-благоприятен, хем почвата много плодородна. Гората със своите листа носеше органичното вещество, тъй нужно на гладния саррат, а от ридовете се измиваха нужните на растенията фосфор, калий, калций и магнезий. Беше интересно, че на тази нива освен амониева селитра не се внасяше никакъв друг тор. Дори този се слагаше по-умерено. Тук падаха най-големите гръмотевици. Не случайно учени от столицата казваха, че азота от въздуха слиза сам в почвата. Научното обяснение бе твърде логично. Северите обаче твърдяха, че всичко е дело на природата и всяко едно обяснение разваля красотата на истината. Поради добрата почва тук ставаше най-добрия и сочен карабичим, а животните го ядяха с охота. Пшеница също ставаше, но най-хубавата беше на съседната нива. Бай Андреевата кобила, беше нивата точно за пшеница. С богата, лека и дълбока почва. Мюсюлманите и викаха коджа кармазъ таш, а северите ессаррат – голямата червена почва. Житото се изпичаше, ставаше чуден хляб от него, а сламата беше винаги наситено жълта. Дали от арендатора или от земята, тук дори клечка да бучнеш, тя пускаше корени.

Най-отдалечените ниви бяха съответно зад ридовете на Картал махала – Алла дере и между Домуз махала и Болгар махала – Сините чакъли. Алла дере беше равна и хубава нива, която наистина даваше хубава реколта, но не винаги. Често зависеше от годината и от това колко е валяло. Сините чакъли пък беше ниска и хълмиста нивка, от няколко стотин декара, в които бяха отново главно лозя. Тези две ниви бяха винаги на заден план и често бяха разменяни от арендаторите. Но колкото и да ги въртяха земята си оставаше същата – неподвластна на човека.

Нивите бяха сърцето на Папаз дере. Но хората от селото се научиха, че освен от земеделие, от тях може да се печели и от продажба. Особено вещи бяха държавата и общината. Те не знаеха що е милост към земята. Всичко обаче беше в хармония. Всевишния също нямаше милост. Но не към земята… А към хората.

 

© Христо Стоянов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??