Земята даваше своите плодове на хората. И те даваха своя труд като се грижеха за нея. Пазеха я. Земята бе по-голямо благо и от парите. Защото не бе преходна като тях. Лошото идваше, когато хората започнаха да оценяват земята в пари. Земята на собствените си деди, на предците си. Те не можеха да разберат, че пръстта, в която са стъпвали всички предни поколения остава една и съща, не се сменя. Не успяваха да схванат простичкия смисъл, че хората и земята са едно. Не случайно съществуваше изразът „пръст при пръстта”. Както Бог беше създал човека от пръст, така човека ставаше на пръст. И от пръстта ядеше. Пръстта хранеше човешките души и гърла. Тя бе единствената ценност, която събираше хорските сълзи като един дълбок кладенец, изсечен в майката земя. Кладенец, който ту пресъхваше, ту преливаше. Кладенец от души. Да. Земята и нейната пръст бяха кладенец от души. Ако можеше да говори, непременно земята би била най-дебелата историческа книга. Тя помнеше. Помнеше всеки един човек, всяко едно п ...