Най-ценното нещо в живота на хората със сигурност бе техния живот. Но едва ли имаше много по планетата, които го съзнаваха. Да успееш да оцениш факта, че животът не е твоя собственост и че ти е подарен, било то от съдбата или от Бог, беше разкритие на малцина. Не че хората не можеха да го направят, те просто не искаха. И не защото така бяха решили, а защото бяха слепи. Слепци с очи. Слепци, които виждаха всичко, само не и техния собствен живот.

Лечебницата на Папаз дере се намираше в близост до оня край на селото, където почваше пътя за Домуз махала. От общината бяха решили да я направят там, защото в Домуз махала живееха предимно възрастни хора, а така на тях нямаше да им се налага да вървят прекалено много, за да стигнат до доктора. Ниската, едноетажна бяла сграда беше построена в една долчинка от релефа на селото и ако човек не знаеше, че има нещо там, то оставаше скрито от погледа. Така и бе нужно. За разлика от масивните и големи сгради, каквито бяха храмовете и общината, то точно тази хората нито обичаха да я гледат, нито да я посещават. За един човек, който живее високо в планината, стаен сред всички лекове на природата и сред чистия въздух, мисълта за болница беше повече от чужда. Но както се казваше, където живеят хора и хора, то непременно един другиго „ще си извадят очите”. Това беше и причината да има лечебно заведение в селото, освен отдалечеността на града.

До лечебницата се стигаше лесно. Трябваше да се върви десет минути от центъра до малката църква и оттам се завиваше по калдъръмения път за Домуз махала. Криволичещото пътче не бе едно от най-удобните, но пък не беше нито стръмно, нито отстрани имаше пропасти и клисури и можеше всеки и по всяко време лесно да достигне до болницата. Преди години имаше заповед на кмета да се асфалтира, но това остана само на хартия. Линейката на селото беше затруднена в това отношение, но и при все че беше импровизирана линейка, направена от старата кметска „Нива”, то това отдавна не се подлагаше на въпрос. Само хората знаеха, че това е линейка, понеже нито имаше сирена, нито лампи, а дори и червения кръст залепен със тиксо за предния капак отдавна се беше отлепил под действието на парещите слънчеви лъчи и щипещия планински вятър. Но щом този автомобил спасяваше животи, всички останали подробности нямаха значение.

Разбира се заедно със всички хубави неща, които можеха да се кажат по отношение на предимството от наличието на болнично заведение в Папаз дере, то винаги имаше нещо, което да развали цялостната обстановка. За жалост в приемната винаги се събираха „свраките”, „клюкарите” и „сеирджиите”, които после дрънкаха на ляво и на дясно из селото, кой от какво е болен и какви страдания имат, без дори да са чули една точна диагноза. Те идваха само и само да слушат странния лекарски диалект на доктора на Папаз дере и после със същите, но далеч по-украсени слова и грешни термини да градят „как` Сийкените” истории, било то в кръчмата, на женския пазар или в хлебарницата. Естествено всички останали клюки се разчепкваха и тук, което бе причина не един или два пъти доктора и сестрата да гонят някои „пациенти”. Заплахите, че ще оплачат в града, въобще н впечатляваха д-р Арменян. Тъй като той не беше от селото, а всеки божи ден идваше в Папаз дере, по назначение, то единствената му цел беше да лекува хората. Нищо друго не го интересуваше от селския живот или какво се случваше в околността. Подобни „сплетни” както той ги наричаше далеч не му бяха по вкуса.

След Великден, по разбираеми причини лечебницата беше пълна. Кой беше преял с яйца, кой с козунаци, кой беше препил. Дори имаше натровени от чесън и кюфтета. Това бяха обичайните болежки, но по-голяма част от контингента на чакалнята се състоеше във въпросните „тъмни субекти”, които биха били достойни за ранг на нещо средно между криминални журналисти, тайни агенти и „кодоши” от редовния донос на Държавна сигурност. Поради факта, че тяхната наглост бе сравнима единствено с тази на кърлежи, комари, мравки и всякаква друга кръвосмучеща гад, за тях беше отделена специална пейка по идея на „дофтора” както му казваха, далеч от кабинетите, за да може да не досаждат толкова активно по време на лечебния процес.

Митка „Дивата” и Веска „Бойката”, бяха седнали на въпросната пейка и активно коментираха случващото се в чакалнята. Двете жени на видима възраст от около петдесет години трудно задържаха една тема повече от десет секунди с нетърпеливото „ма чакай аз д`ти казвам” и определено вдигаха много шум, което дразнеше сестрата на регистрацията.

-Како Митке, каква работа имате тука, днеска, гледам само много приказвате там, а още не си дошла да се регистрираш за доктора. След малко ще има пак „Въъъъ отървау га”.

-Оооох, Раде… Аз мойта глава да не е кат ваш`те младите кратунки, корави. Мойта е га на омекнала диня. Ако га халосаш с някой джилязу и ш`влези вътре кат конска муха на магарешки турлук. Ооох, то остей ти другата работа, ами неска ма напъна кръста. Наведаф са лук да дърпам, мамкеееее кат ма пресечи… И студена уда пиф и кисело мляко, няма… Риматис ма е фанал, е на едвам си обръщам врато, как`ти Веска не мога да я фана у очелата.

-Како Митке, много приказваш, кажи си сега трите имена да те запиша за неска за доктора?!

-Димитра Питроуа Димитроуа. Туй по паспорт ти ги казвам, щото нали там вий се ногу пишити, ко толкоз бумага, я прайте. Ний у нас весняк ни съ задържа. Бай ти Марин той нали кат мене кьорлеметена, въъъъъъ, веснак само за разпалка полдзва и по нужда кат отиди, ма нали е по-корава артия…

-Стига како Митке, стига… Разбрах. Тука има малки деца, вие с кака Веска не можете ли малко по-тихо да приказвате, че аман от гюрлотия. Вас с бай Марин, Господ как ви е събрал, глухи ли, гърлести ли не знам, ама вчера той като идва, тука от смях не си затвориха устите, хората…

-Ооооох, с него и той биля вчера на главата, дето да ударил с брадвата. Той брадва фаща на три годи един път, и видя ко станало. Викам му, Марине наципи дърва бйе, студено, той кат ми вика, ни можел… Ма кандардисах го. Ма, ооооох, той моя дявол, удари са нарочно да не цепи, че виках бат Йовчо, той поне армаганлия човек…

-Така, кой е наред?

-Д-р Арменян, чичо Андрей чака от час и половина да се превърже, че си навехнал ръката много лошо. Чичо Андрей, айде, доктора ще те приеме. Ии после е кака Митка, кръста я сецнал.

-То нейния кръст май всеки ден я сяца. Добре, бай Андрей влизай тука, ей ся ща опрайм. А там кой чака с детето?

-Февзие Алтара, на бай Юсюф Дерменджията, дъщерята, малкото имало нещо температура.

-След, бай Андрей те да влязат! Како Митке ще почакаш малко, детето да видим по-напред. Не се сърдиш нали?

-Въъъъ, Божеееее, кък да са сърдя, то на мене у дитенцито ми е куража, да има млади, дофтори. Но на мене вече, ми е ясна. И аз чакам камбаната да удря…

-Еее, како Митке, ма! Ти си млада, шейсет нямаш още. Срамота е такива думи да се приказват. Раде, какво стана с Хаджи Исмаил доведоха ли го или линейката от града я няма.

-Дойде преди половин час, ама викам да не прекъсвам, докато бяхте при митрополита, че нали знам после някоя анатема да не си изпрося. Че както е болен и по-сприхав е станал, дето разправа отец Иларион.

-Няма страшно, той хаджията казаха, че са го стабилизирали. Ами някой роднина нещо обаждал ли се е да пита за него. Само Хаджи Трендафил мина сутринта, да пита как е, нали се имат, хаджии са.

-Няма, докторе, никой нито е звънял, нито хабер е пращал. Те синовете му дали някой им е казал не знам.

-Добре, добре… После ще го оправим. Да влизам аз в кабинета, че бай Андрей чака.

-Како Веске, ела сега и тебе да те регистрирам… Вие там с детенцето минавате безплатно по процедура, няма нужда да ви записвам. Ся казвай како Веске трите имена?

-Веска Генаврилова Стойкоозманджалиева. Да завтаргам ли, че то мойто име се едно цифрите от тотото, малко не са помни.

-Няма нужда, няма нужда, подпиши са ей сега тука така и два и осемдесет за прегледа дължиш.

-Въъъъъъ, ми аз нъл съм пенционерка по болест? Що тъй пари да давам, тя и Митка не дади?

-Как да не даде? Я я питай?

-Ааааау, Веске, остай ти парите, ма! Виж кой иди от портата на болницата са задава!

-Кой ма, ти се едно някой черен чорт видя, тъй тука на наплашаваш само, кръвно до дигна, да са трупна на земята.

-Как кой ма, на ефендито малкия син ма, въъъъъъъ, то са издължило, пораснало, то за женене станало.

През отворената врата на лечебницата в коридора влезе млад мъж, на около двадесет години с намусена физиономия и тъмно, смолисточерна, досущ като на българите коса. Беше доста висок, слаб, но мускулест и жилав, със широки рамене. Очите му бяха обаче светло кафеви, със лек по-тъмен пръстен в края, който се забелязваше отдалеч. Вървеше бавно, досущ като Хаджи Исмаил, а в лицето и чертите приличаше на него. Това беше най-малкия син на Сюлейман ефенди – Четин-Ибрям. Мъжът се доближи до регистрацията и се подпря на нея, като чукна на прозорчето, понеже Рада беше затворила за секунда, за да може да оправи документацията на двете „свраки” и детенцето.

-Има ли някой тука на регистратурата?

-Да, да, секунда, да вкарам документите в компютър, че неска е затрупано и много работа има! Изчакайте на пейката.

-Няма какво и кого да чакам, не идвам на лекар, да видя един човек съм дошъл, казаха ми в града, че тука са го докарали преди час.

-Казах да изчакате, господине, не ми се карайте!

-Абе жено, ти чуваш ли като ти казвам, нещо или говоря на стъклото дето си го затворила. Човека ми е нужно да видя, на момента, не ме интересуват бумагите ви. Нагледъл съм се на такива като вас, аман от хартиени боклуци.

-Вие, имате ли представа… Иииииии, Четин-Ибрям…!!!

-Чудех се, Раде, кога ще ми познаеш гласа, най-накрая. След още две минути можеше и да се разсмея, но нали сега трябва да съм по-сериозен, заради работата в града.

-Четин-Ибрям, къде отиде, защо те нямаше толкова години, знаеш ли как ми беше трудно, да не чувам нищо за теб, а баща ти и хаджията и дума не обелваха. Едва в неделя като казаха, че твоето име е казал, ме втрещиха. Четине… Хайде да те водя при него. Той не е в съзнание, но да го видиш… Казаха от града докторите, че е добре, че ще се събуди след няколко дена, имал е късмет, куршумът е минал точно на милиметър от сърцето, обаче е засегнал част от белия дроб, но ще се оправи, няма нужда от притеснения. Въпрос на време е, а д-р Арменян е добър лекар, той ще ти обяснява по-подробно после.

-Раде, той хаджията, като не е буден и без мене ще изкара още няколко минути, не ме е виждал от пет години, ама и аз теб не съм те виждал от тогава. Искам да си поговорим малко, да си спомним за тогава, имаме много да наваксваме.

-Не забравяй, че сме само приятели, Четин-Ибрям, а и аз се омъжих… Много различен си станал. Много сериозен, къде отиде веселото момче, с което се смеех цял ден?

-Ех, Рада, Рада, бащините думи понякога тежат повече от бетонна стена и са по-горещи от пъкъла…

-Алоооо, гълъбките, после ще ортувате, тука има болни бре…!

-Ех, како Митке…

Четин-Ибрям беше влязъл в стаята при хаджията докато се обърне Рада. Тя се смути и влезе отново в регистрационното бюро. Тази среща обърка нея и младия мъж повече, отколкото бяха преди.