ДОКАТО ПАДА ВИШНЕВИЯТ ЦВЯТ
За такива неща си мислех през една хладна октомврийска вечер, изпълнена с шум на падащи листа и вятър, когато веднъж вървях безцелно по тихите крайградски улички. Светлината на самотните лампи се плискаше по оградите на ниските къщи, бягаше сред приютените сенки на дърветата. Земята и въздухът бяха напоени с близкия мирис на зима, на сън. Далече вляво морето шумеше като забравена обич, но в този миг наблизо се дочу музика и както ми се стори, в песента се разказваше за отминали младежки пориви, за изгубена вяра и чисти надежди.
Спрях се, неспокоен от обзелото ме неясно и внезапно чувство, че някъде преди много години бях чувал тази мелодия. Гледах светлината, която се процеждаше изпод малките жълтеникави прозорци на близката къща, гледах как вятърът люлее клоните на влажните дървета, а песента все ме връщаше някъде сред онова време, вече полузабравено и нежно, което сега отново напомняше за себе си.
Наистина колко хубаво беше тогава, когато всеки го зовеше хо ...