– Дамяна?

– Кажи, Лео!

– Наистина ли ще останеш с мен?

– Да, Лео. Наистина. Трябва ли да водим този разговор всеки ден?

– Не, разбира се! Просто е твърде хубаво, за да е истина. Затова имам нужда постоянно да се уверявам, че не сънувам.

– По-добре да беше сън. Дори кошмарите все някога свършват. 

– Защо? Тежи ли ти да си с мен? Толкова ли съм ужасен?

– Ти си същинска прелест, Ваше Музикално Вълшебство! Просто аз не съм онова, за което ме приемаш.

– И за каква те смятам, според самата теб?

– Ти ми кажи. Каква съм аз за вас, господин Леополд Ханеман? 

– Знаеш колко си ми скъпа, нали? Ти си моето друго аз, моята по-добра и със сигурност по-красива версия. Благодарение на теб написах толкова много нова и вълнуваща музика…

– Значи съм твоя муза? Колко удобно! Само дето на музите автоматично им приписват особено близки отношения с творците. Не! Да не си посмял!

Но преди тя да успее да се отдръпне, той вече бе успял да я хване и приласкае в обятията си и даже да я целуне нежно по косата, вдъхвайки нотките амбра, нероли и сандалово дърво в парфюма ѝ.

– Ще си платиш прескъпо за това! Лео, аз не съм ти любовница, за да се държиш с мен по този начин! Това е твърде откачено дори и за теб! 

– Ти си моята спасителка. И продължаваш усърдно да се трудиш заради мен. Никога не ще мога да ти се отплатя.

– Ти наистина не умееш да уважаваш личното пространство на другите, нали? Все едно! Сега се оттеглям и изобщо да не ти идва наум да ме тормозиш със щуротиите си!

Дамяна демонстративно се изправи, изтупа листата и дивите цветя от пищната си алена викторианска рокля и с елегантна походка прекрачи прага на хижата. В същия момент в скута на Лео, който отново бе заел позата на романтичен звездоброец, а именно-легнал по гръб на поляната с ръце под главата си, падна собственоръчно изплетеният от Дамяна венец от синя самакитка и червен кантарион.

– Това предложение за чай ли трябва да бъде или учтив съвет да вървя на майната си? Хайде де! Съжалявам! Прости на глупака, че не се поучава от грешките си!

– Ако ме ядосаш още, лично ще ти налея отвара от аконит в гърлото. Без каквито и да било угризения!

– Значи молба за сътрудничество относно преселението ми във вечните ловни полета.

– Значи нареждане да ме оставиш намира. Позволявам ти да ме обезпокоиш само ако въпросът е на живот и смърт.

– А не са ли всички наши въпроси такива?

Но Дамяна само му махна с досада, сякаш се опитваше  да прогони някое упорито насекомо. Мълчанието ѝ обаче бе достатъчно красноречиво. Лео беше прекалил и съвсем скоро щеше да получи строго мъмрене от висша инстанция.

Изминали бяха два месеца откакто Дамяна и Леополд заживяха заедно. Това тяхно съжителство твърде много напомняше на приказен сюжет, носещ потенциала да се превърне в страховит филм на ужасите. Уж всичко бе прекрасно, бъдещето изглеждаше безоблачно, но над тях тегнеше тягостната атмосфера на обреченост и безнадеждност. Сякаш всеки момент от непрогледния мрак на полунощната гора щеше да излезе някой кръвожаден звяр и да разскъса дамата пред очите на напълно безпомощния ѝ рицар, неспособен да я защити от злото. И докато последният ѝ стон заглъхва рицарят да осъзнае, че звярът всъщност е бил той самият…

Леополд не бе изгубил разсъдъка си, не. Но след първия си сериозен припадък бе решил, че се нуждае от дълга почивка за възстановяване на силите. Дори професионалистите понякога се нуждаят от моменти, в които умовете, а и телата им да си почиват като бездействат. 

Но кой би могъл да му донесе мира и хармонията, които му липсваха? Семейството? Приятелите? Колегите? За него всички те бяха едно нерушимо цяло и съзнателният му  досегашен живот се въртеше около взаимоотношенията с тях. Но ако този луд ритъм, с който бе свикнал, всъщност се явяваше основна причина за започващите му здравословни проблеми, не беше ли редно да го загърби, за да възстанови щетите и да заздрави раните си?

Така и стана. След края на турнето, Лео се отдаде на самотна почивка в страна, където досега бе идвал единствено по работа. Обикаляйки по недобре поддържаните ѝ пътища, виждайки красотата на природата ѝ, както и непретенциозността на местните, той  разбра, че не би могъл да открие по-добро място за отдих. Тук, където почти никой не го познаваше, можеше да се отдаде на слабостите си. Да кръстосва горите и планините, историческите забележителности, храмовете и да вдъхва автентичния дух на това малко кътче от рая.

И започна да обикаля насам и натам, попивайки легенди и митове, наред с летописните истории. Туризмът вървеше прекрасно ако не се брояха периодичните му пристъпи на световъртеж, съпроводени с повръщане и преходни парализи. Както си вършеше разни обичайни дела, изведнъж се вцепеняваше и не можеше да помръдне, докато припадъкът не отшумеше. Незнайно защо, в същото време получаваше странни видения на самия себе си. Сякаш се гледаше отгоре, без да проявява  емоции и каквито и да било физиологични нужди. 

Той лежеше в болнична стая, а по тялото му бяха прикрепени десетки кабели, свързани с всевъзможни медицински машинарии. Около леглото му се въртяха денонощно екипи от медицински сестри и лекари и постоянно сменяха вливаните в тялото му течности.

Тези временни неразположения бяха притеснителни, но той твърдо вярваше, че отпуската ще ги “излекува”. Не, защото не вярваше на лекарите. Не. Просто се боеше от това, което могат да открият. Както и че виденията му предвещават неговото собствено бъдеще. А докато не знаеше, все едно и проблемите не съществуваха. Или поне за момента се получаваше да се утешава по този начин.

На един от любопитните обекти научи легенда за ведите- свръхестествени същества, живеещи в горите и причиняващи зло на хората. И странно- като че получи дежавю от разказа за мистериозните и завладяващи сърцето и душата жени. Един образ ясно изплува в съзнанието му- ликът на неговата незнайна спасителка от онзи хотел. Само, че онази “веда” бе добра, светла, грижовна. Иначе защо щеше да си прави труда да го спасява?

От този момент нататък сънят му съвсем изчезна. Дори сънотворните хапчета не помагаха и той твърдо реши, че трябва да я открие. Щом веднъж успя, защо да не се получи и втори път да му помогне?

Намери си доказал се следотърсач, който да издири тайнствената непозната и да го отведе при нея. Разказа му всичко- както преживяванията, така и съображенията си защо му е нужна. Опитният професионалист нямаше нужда да научава нещо повече. Разбираше от половин дума, а за останалото се досещаше сам.

И така, след като откриха и склониха Дамяна Лесова да тръгне с тях, тя на свой ред успя да наложи волята си и да ги убеди , че малката хижа в гората е най-доброто място за Леополд Ханеман. За неговата отмора от светския живот, както и за черпене на нови живителни сили, но и смелост да се изправи срещу страха си от невидимия, но страшен враг.

Само, че Дамяна настояваше. Той постоянно обещаваше, но така и не търсеше лекарска помощ. На нея не ѝ бе необходима точна диагноза, тя отлично знаеше каква е, но не  желаеше да се превръща в лошия вестоносец. 

И така дните и нощите минаваха подобно на прелестен сън, но във въздуха продължаваше да витае неясна тревога и да не дава покой нито на Даме, нито на Лео.

Може би и тази нощ щеше да премине в блажено съзерцание и премълчани чувства ако не бе появата на Иван Начев. Обикновено той си говореше с Леополд, но този път предпочете внимание да му бъде обърнато от Дамяна.

Когато влезе в хижата я завари да приготвя запарка от билки. Приличаше на чародейство, насред осветяваната от свещи къщурка. Пламъчетата хвърляха странни отблясъци върху красивото ѝ лице. Приличаше едновременно на слугиня на Тъмата, но и на ангел от Рая. Вълшебница от друга реалност.

Но Начев не се впечатляваше от игрите на светлината. Не вярваше в приказки и романтиката му беше чужда. Затова и мина веднага на въпроса:

– Времето ти изтича, госпожице. А не виждам никакви резултати.

Дамяна вдигна прелестната си главица и впери омагьосващите си сапфири в него.

– Добре сте ми дошъл, началник! Искате ли чаша ободряващ чай?

– И да рискувам утре да не се събудя? Ще пропусна, благодаря!

– Защо мъжете все си мислите, че жените изпитваме неистова нужда да ви пратим на оня свят? Чии нерви ще тровим в такъв случай?

– Своите? Не, в бой между отровни змии няма победителки. Нямаше да оцелеете и ден ако не бе нашата пословична търпеливост.  

– Ако исках да те убия, щях да го направя още когато нахлу тук за пръв път. И твоето време изтича, господин експерт. Мислиш ли, че номерата ти ще минават още дълго? Такива като теб хората ги мразят, защото постоянно изтъквате онова, от което се срамуват. Изкарвате всички тайни наяве. Дори и онези, чието място е дълбоко, дълбоко…

– Недей да ми се правиш на много веща! Ти си просто роля, проекция, мечта! Имаш една единствена задача. Ако не я изпълниш, ще те унищожа. И ти ще се съгласиш на драго сърце.

– Съмнявам се да притежаваш уменията да ме погубиш. Вече съм твърде силна. Твърде голяма част от него съм завладяла. Може би скоро ще е напълно мой.

– Колкото и безскрупулна да си, едва ли би била чак толкова жестока. Ако го завладееш изцяло, от какво ще се храниш? Паразитната ти натура има нужда от гостоприемник. Не, той ти е необходим жив, чувстващ, съзнаващ. Давам ти една нощ. След това, ако ти не успееш с “магията” си, ще се наложи аз да използвам груба сила. И към двама ви.

Начев не дочака утвърдителен отговор. Напусна също тъй бързо, колкото пристигна. Лео дори не си направи труда да го поздрави.

Дамяна обаче се замисли. Повтаряше си го хиляди пъти и още хиляди по толкова: “Моля те, остани още малко! Моля те, не си отивай! Обичам те! Обичай ме!”

И макар да знаеше, че развръзката на историята приближава неумолимо, че от нея ще произлезе само страдание, че след края ще остане само мрак, тя започваше приготовленията за големия финал. Усърдно и безпристрастно. Както само една вековна магьосница е способна да работи.

Винаги за другите и никога за себе си. Винаги отдаваща се изцяло и никога щадяща себе си.

Защото за да се създаде магия, трябва да платиш с душата си. А за да дадеш живот, трябва да жертваш своя…