–Не тръгвайте още. Рано е.
 Усмивката мигом замръзна на лицето му докато си обръщаше по посока на заговорилия го глас. Лешниковият му поглед блестеше. От любопитсво, изненада, негодувание може би, че някой е дръзнал да отвлече вниманието му. Острите черти на лицето му се изостриха още повече когато се намръщи. Тъмнорусата му вълниста коса до раменете, намираща се вечно в безпорядък като че настръхна за миг, след което прие обичайния си вид на безгрижен творчески хаос, стърчейки във всички страни, сякаш притежаваше собствено мнение, различно от това на притежателя си, за това как трябва да изглежда.
Той се опита да я огледа отдолу-нагоре, тъй като тя притежаваше внушителен ръст, надвишаващ неговия собствен с поне десет сантиметра, без да броим височината на обувките ѝ.
Със сигурност впечатляваше с външния си вид. Дълга до седалището права руса коса, свободно разпусната като наметало по гъвкавия ѝ гръб. Изразителни, хипнотизиращо сини очи, които като че променяха оттенъка си от зелен през виолетов, та чак до вишнево-червен и огнено-оранжев. Облечена бе в плътно прилепнал черен корсет с алени бродерии на цветя по него, пола до коленете от многослойна дантела, също в черно, а дългите ѝ стройни крака бяха обути в римски кожени сандали на платформа с множество капси за орнаменти. Тежък опушен грим и яркочервено червило затвърждаваха убеждението, че пред него стои съмишленица и почитателка на същия стил музика, на който фен беше и той.
– Извинете?
– Останете още малко тук. Знам, че звучи налудничаво, но просто изчакайте. Едва ли половин час би оказал влияние върху делата ви.
 – Автограф ли искате? Или снимка?
 – Не ме слушате. А трябва. Е, на ваша отговорност. Направих каквото можах.
Тя изцъка с език, поклати глава и им обърна гръб- на него и на колегите му, които тъкмо бяха се насочили към изхода на фоайето на хотела, след което самата тя го напусна. Подире ѝ остана ароматен шлейф от "Черен жасмин". Вечерен парфюм, за особено специални случаи.
 Предстоеше им настройване на звука и инструментите. Довечера имаха концерт и тъй като водещата група за вечерта прави проверките и репетициите първа, в девет сутринта вече трябваше да са на сцената.
Появата на странната непозната обаче остави неприятно впечатление у всички. Ако бяха суеверни щяха да сравнят срещата си с нея с черна котка, пресякла пътя им.
– Лео, наред ли е всичко? Много си блед. - попита го един от колегите му- възрастен музикант, който бе на "ти" с болестите отдавна. Все пак самият той бе спечелил битката си с рака едва преди няколко години.
– Може би ми е паднало кръвното. Зави ми се свят за момент.
– Поседни за малко. Ще извикам медика.
– Не, няма нужда, Рони. Ще изпия едно кафе и ще ми мине. Тук е много горещо...
Безстрашният лидер на многобройната вокално-инструментална  формация не успя да довърши изказването си, защото внезапно  изгуби съзнание. След време нямаше да го си спомня, но секунда преди мракът да го обземе, той я видя надвесена над себе си. Само, че този път му кимна одобрително и след като загадъчно се усмихна, се разтвори във въздуха като благоуханен дим.
Леополд бързо се свести, но вече беше изплашил сериозно целия си екип и никой от тях не бе в състояние да мисли за нещо друго, освен за инцидента с "капитана" им.
"Коя си ти и какво искаш от мен?"
Гледаше, но не виждаше. Слушаше, но не чуваше. Бе се превърнал в един зашеметен дух. Приличаше на омагьосан от изключително мощно заклинание.
Минаха час или два в нерешително колебание как да се постъпи. Времето летеше, а наоколо властваше усилваща се тревога. В края на краищата Лео пое нещата в свои ръце.  Преодоля необяснимата си моментна слабост, изправи се на крака и започна да раздава лидерски нареждания. 
–Да вървим, момчета и момичета! Работа ни чака!
–Лео, имам да ти казвам нещо. Автобусът, който трябваше да ни закара до терена на концерта е катастрофирал, превозвайки групата след нас. Заради твоето неразположение се забавихме и те не ни изчакаха, защото изоставали с графика. Качили са тях. За нещастие, на пътя се е преобърнал, самозапалил и взривил. Хората едва са успели да излязат, но са тежко пострадали. Не ми се мисли какво щеше да стане с нас ако бяхме на тяхно място. Извини ме за коментара, но твоят припадък се случи точно навреме. Цяло чудо е...
Леополд отвори широко очите си и ги фиксира в една далечна точка. Колегата му продължаваше да говори, но Лео бе напълно погълнат от мислите си и не му обръщаше никакво внимание.
"Не. Чудеса не се случват. Само добре организирани планове. Явно аз съм част от нечий.
"Коя си ти и защо ме спаси?"
Разбира се, отговор нямаше. Единствено в съзнанието му отекваше четиристишието, заклеващо го да будува без покой непреброимо множество от нощи:
"Бледен и шепнещ, жаден, туптящ,
вечно ще виждаш поглед искрящ,
лунно-сияйна, звездна душа
зорко над теб ще бди във нощта"
Какво ли значеше? А какво следваше? Защо? И защо точно той?
Надяваше се да получи възможност да разгадае мистерията в най-скоро време, защото едно от нещата, които ненавиждаше до дъното на душата си, бе да не владее контрола  над случващото се с него.
Денят вече преваляше, за момента на хоризонта нямаше никакви изгледи отново да се случи нещо непредвидимо и шокиращо необикновено,  затова и някак съвсем естествено рутината на гастрола се възцари над групата изпълнители.
"Ще те разнищя. Заклевам се! Който се е опитвал да си играе с мен винаги е изгарял!"
Така се вричаше той на ум, без дори да предполага, че картите отдавна са раздадени и всички печеливши ръце се държат от някой друг, а не от него...