Глава 11

            Малко по-късно се бяхме излегнали на плажа, отново под чадъра, и Димитър за пореден път си беше взел вестник за четене. Той си купуваше вестник всеки ден, което ми се виждаше същевременно чаровно и мило. Залагаше на тежко политически вестници, и докато аз изобщо не обичах политика, явно тя му влизаше в интересите.

            Аз си почивах по корем, разглеждайки разсеяно Facebook, даже по едно време си чатих с Диди, обяснявайки й, че си изкарвам страхотно на плажа с пациента ми. Когато обаче го написах, притеснение се намести в сърцето ми. Какво ставаше с работата ми?

            Обърнах се към Дими да го попитам. Той измъкна телефона си от багажа и ми се усмихна, сякаш една усмивка ми даваше отговор.

            – Ало, братчето ми – каза Димитър – искам да уволниш Анелия.

            Зяпнах го, стъписана.

            - Не, не! – прошепнах, объркана, но Дими ме погледна и вдигна една вежда. Чувах как Асен Симеонов говори разни неща, явно доста развълнувано, на Димитър, който за момент заглуши телефона и ме погледна.

            - Ти направи избора си, не помниш ли? – дяволито ме попита.

            Той беше прав. Аз бях направила избора си… или всъщност, сърцето ми беше направило избор. И бе прав също за това, че аз не можех да остана на позицията си на болногледачка, тъй като бе златно правило в медицината да не лекуваш близки. Изглежда отношенията ми с Димитър бяха преминали на следващото ниво. Кимнах му, въпреки това бях малко притеснена, че отново трябва да си търся работа.

            - Е как защо, братле – продължи да говори той на телефона – защото съм влюбен в нея.

            Дими се разсмя, може би заради реакцията на Асен към новините.

            - Ама разбира се, че съм, какви ги дрънкаш – смееше се Дими – разбира се, че съм способен да се влюбя. Ама разбира се, че бих се оженил за нея!

            Лицето ми пламна.

            - Само дето тя още не е готова за сватба – продължи безкомпромисно Димитър, докато аз имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от емоциите, преливащи към него – виж сега, с това няма да прибързвам, да не ми удари шамар, ако й предложа брак.

             И още смях. Той гледаше към мен докато говореше на брат си и ми смигна дяволито. Този мъж щеше да ме побърка!

            - Няма нужда, тя ще е с мен през цялото време – каза Дими – забрави, братчето ми, повече болногледачки няма да има. Можеш да ми пратиш дебел мазен болногледач, за да не ревнува Анелия… не, чакай, това би било доста ужасно! Забрави за тази идея, Асене, никакви дебеланковци.

            Той отново се засмя, сетне затвори телефона, приближи се до мен и мило ме целуна по бузата. Аз хванах лицето му с длани и го придърпах за една истинска целувка, въпреки че бях пълна с тревоги по бъдещето си.

            -Ще ми кажеш ли за сърцето? – попитах, след като най-вероятно официално скоро щях отново да съм безработна. В момента обаче това бе най-малката ми грижа, тъй като явно Димитър бе дяволски сериозен към мен, а аз бях хлътнала до уши по него и не бях способна на рационална мисъл.      

            - Да, разбира се – той сви рамене – от сега нататък ти, практически, си моята мацка. Така че можеш да знаеш всичко. Според доктор Петков, той е кардиолог между другото, та според него имам кардиомиопатия и иска да ми сложи пейсмейкър. Не е спешна операция, но е сравнително важна… искахме просто да изчакаме, тъй като предишната ми операция – тя беше на друго място, де – беше преди няколко месеца. Проблемът е, че изглежда се нуждая от пейсмейкър. Това е всичко.

            -О, господи.

            -Трябва първо малко да прочета за пейсмейкърите – продължи Димитър замислено – искам да съм сигурен, че няма да ограничава живота ми.

            -Ако получиш инфаркт или нещо такова, това ще ограничава живота ти – казах му дръзко – може би наистина е необходимо да направиш операцията.

            -Аз не съм казал, че няма да я направя – той сви рамене – не се притеснявам или нещо такова, толкова много операции съм имал, че съм притръпнал към всичко. Просто ми се искаше да изчакам още малко, защото периодите ми на възстановяване след интервенция са доста тежки, а аз тъкмо съм се възстановил от предната операция.

            -Леле, Дими… - притеснена казах – не знам какво да кажа.

            -Няма нищо, не бой се – той ми смигна отново, сетне нежно погали главата ми – малката ми Ани-нини. Колко притеснена изглежда!

            -Спри да ми се подиграваш – намусих се аз.

            Слънцето напичаше през чадъра, скоро щеше силното обедно слънце да се разпорежда. Загледах се в Дими, докато той все още се смееше на изражението ми, и усетих топлина да плъзва през сърцето ми. Бях се съгласила да загубя работата си, за да бъда с него. И чувствах, че това бе правилно решение, тъй като аз напълно не бях способна да третирам този мъж като пациент. Не и с този поглед, не и с това тяло и с тези мои чувства…

            Приближих се до него и му се гушнах под чадъра, въпреки че беше горещо. Чувах сърцето му и за момент затворих очи, чувствайки се у дома си.

            -Дими… - въздъхнах аз и се понаместих на гръдния му кош. Той лежерно ме галеше по косата, и аз се разтапях.

            Само че звъненето на телефона на Димитър развали малкия ми рай – пак беше онази мелодия от сутринта, която не беше същата като за брат му. Погледнах дисплея, очаквайки да видя непознат номер, но всъщност видях "Скрит номер". Намръщих се, а Дими се поизправи.

            -Мамка му – каза той, и аз се опулих, шашната. За първи път го чувах да псува.

            -Кой е, Дими?

            -Почакай секунда – каза ми той и вдигна – да?

            Заслуша се за миг и тогава лицето му се измени. Стана студено, даже доста плашещо, излъчваше някакъв вид злоба. Учудена, се взрях в това изражение, така непознато за мен.

            -Ще престанеш да ми звъниш – каза бавно и отчетливо Димитър и аз прехапах устна. Кой му звънеше, че толкова да го ядосваше?! – ако още един път ми се обадиш, кълна се в Господа, че ще дойда и ще те намеря. Ще съжаляваш, че си се сетил, че съществувам.

            Настръхнах и се отдръпнах малко от Димитър, стъписана от злобата на лицето му и заплашителния тон. Имах чувството, че наистина би могъл да накара някого да съжалява, че се е родил. Сетне Димитър затвори телефона, разглоби го с ловките си дълги пръсти, изкара сим-картата и стана от хавлията. Тръгна към водата, и аз след него побързах да го настигна. Той хвърли миниатюрната сим-карта в морето, което ме накара да се стъписам напълно.

            -Хей, Дими, какво става? – попитах, изнервена за "бизнеса", в който той вече не участваше. Дали не ставаше въпрос за нещо нелегално? – моля те, кажи ми, че се филмирам.

            -Търговски бизнес, мила – каза ми той и ме прегърна през раменете – не го мисли. Просто беше нещо доста глупаво от моя страна.

            -Ще ми разкажеш ли?

            -Да – той кимна и ме погледна в очите, гледайки ме с чист и откровен поглед – ще ти разкажа, но не сега. Тази почивка приключи. Връщаме се в София, още тази вечер.

            -Оу…

            Дими даже отиде да прибере багажа ни, изведнъж решил, че трябва да напуснем Приморско мигновено. Нямах никаква идея какво се случва с него, а мислите ми продължаваха да градят филми за нелегален "бизнес". Не беше възможно сладкият, детински Димитър да е участвал в нелегални дейности, нали?

            Събрахме нещата си с известна доза припряност, като Дими през цялото време настояваше да бързаме, защото Приморско наистина му било омръзнало, и не след дълго бяхме готови и шофьорът му се появи с голям черен джип Мерцедес. Колата беше лъскава и умопомрачителна.

            -Нямал пари… - промърморих аз, а Дими ме погледна с вдигната вежда.

            -Шофьорът е на брат ми – сви рамене русокосият мъж – аз нямам шофьор или джип. Имам само мотор.

            И той ми смигна. След това се качихме в джипа и той пое към София, а аз продължих да наблюдавам настоятелно Дими. Не смеех да го притискам, нямах никаква идея относно човекът, който му се беше обадил и нямах и идея как би реагирал инатливия характер на Димитър на подобен натиск от моя страна. По някаква странна причина се притеснявах да настоявам за информация. Не можех да си избия от главата страховития, железен поглед в сините очи, когато Дими бе говорил по телефона.

            Пътуването мина относително бързо, като от време на време успявах да задрямвам, а Дими спеше непрестанно. Късно вечерта вече бяхме пристигнали в София и аз бях прекалено изморена от пътуването и дългия ден.

            -Ще се видим утре, Анелия – каза ми Дими, когато шофьорът паркира пред апартамента ми. Изведнъж изпитах силна тъга, че трябва да се разделям от него. – ще ти се обадя.

            -Но…

            -Сигурно и брат ми ще иска да се срещне с теб, за да разпишеш документите за работата – продължи той, сякаш без да забелязва, че съм разстроена. Не вярвах проницателните му очи да не го виждат. Той срещна погледа ми и сетне ме целуна нежно. – спокойно, миличка. Ако искаш, можеш да се преместиш да живееш с мен.

            Сърцето ми трепна. Разбира се, че исках… за тези никакви пет дена аз вече бях привързана до сълзи към него. Едно гласче в главата ми ме помоли да не прибързвам и най-напред да се върна в апартамента ми и да поспя.

            -Ще се преместя при теб – казах, изненадвайки себе си с каква радост си мислех за това – но първо ще се прибера да поспя.

            Той се засмя кратко и ме целуна по челото.

            -Да, разбира се – смигна ми – хайде, да те видя да се качваш, преди да тръгнем.

            Тръгнах като в нереален сън към апартамента ми. София, булевард Сливница, колата на Димитър, или пък на брат му, изведнъж ме завърнаха с трясък в реалността. Случилото се в Приморско за момент ми заприлича на хубав сън и сега се събуждах от него. С натежало сърце се прибрах в апартамента. Диана беше там и гледаше телевизия, в апартамента уютно миришеше на пуканки.

            Тя се изненада като ме видя, пък и аз бях забравила изобщо да я известя, че се връщам.

            -Ехеее, почерняла си! – възкликна тя, оглеждайки ме – как беше?

            -О, случиха се неща за десет живота – отвърнах аз и седнах до нея на мекия диван – и освен това вече отново нямам работа.

            Диди ахна.

            -Уволнили са те?

            -Не, по-скоро напуснах… нещо такова.

            -Много ли беше зле?

            -Не, Диди – усетих, че ме напушва смях от цялата ситуация. В крайна сметка всичко онова наистина се беше случило – просто… пациентът ми, Димитър… ъмм… абе, мисля, че го харесвам.

            Диди ококори очи.

            -Не, по-скоро мисля, че взаимно се харесахме и, ъмм…

            -Правихте ли секс? – попита приятелката ми. И сетне разчете всичко на лицето ми и отново ахна.           

            -Господи, момиче, кога замина, кога успя да се влюбиш и даже да спиш с пациента си?

            -Ами… аз…

            -Кажи ми повече за него? Що за човек е, как изглежда? Каква болест има? – развълнува се Диди. Аз се замислих. Как можех да опиша един такъв човек като Димитър? Видях в спомените си импулсивното му държание, веселите сини очи, смехът… той бе твърде сложен за описване човек. Седнах на дивана до Диана и притворих очи, припомняйки си меката кожа на Димитър, топлото му докосване. Сърцето ми заплака, че в момента той не е тук при мен.

            -Ехо, Анелия? – повика ме Диана, но аз не можех да стоя тук, чувствах се самотна без детинското поведение на Димитър… но той имаше такова детинско поведение, само когато му се иска. Когато бе правил секс с мен, определено не беше разглезен или детински. Цялото ми тяло се сгря от мисълта, от спомена, така жив в съзнанието ми.

            -Сега не мога да ти разкажа – казах аз и станах от дивана – уморена съм. Хайде ще говорим утре.

            -Но…

            Въпреки протестите на най-добрата ми приятелка, аз не бях в състояние просто да водя разговор. Исках да остана сама, затова се прибрах в спалнята си и седнах на леглото, потресена от силата на чувствата ми. Бяха минали десет минути, откакто се бях разделила с Димитър и той вече ми липсваше страшно много. Плъзнах ръка несъзнателно по ключиците ми – там той ме беше целувал нежно, докато правехме секс. Бе докосвал с милувка талията ми. Засмях се леко, потъвайки в спомена. Сетне взех телефона си и реших да му се обадя, но за мой шок, аз всъщност нямах неговия номер. Имах номера на Асен. Въздъхнах с раздразнение и оставих телефона. Дано на Дими да му хрумнеше да ми се обади.

            Неусетно бях потънала в сън и се събудих на другата сутрин, отпочинала и свежа, чак в девет часа. Аз обикновено бях от ранобудните птички – не чак толкова, колкото Димитър, който всъщност имах чувството, че би ставал в шест – и затова се озадачих, когато видях часът. Имах едно съобщение, и стъписана го отворих мигновено. Беше от непознат номер и гласеше:

            "Добро утро, принцесо. Обади ми се, когато се събудиш. Твой – Дими"

            Сърцето ми мигновено живна и аз, без да протакам повече, запаметих номера в телефона си и сетне не позвъних.

            -Ало? – вдигна жизнерадостния му тембър. Усетих, че се усмихвам до уши. Гласът му по телефона звучеше също толкова сексапилно, колкото и на живо.

            -Добро утро, принце – пошегувах се аз и той се разсмя – виждам, че си си взел нова сим карта.

            -О, аз имам доста от тях. В момента говоря по професионалния ми телефон.

            -Разбира се, че сигурно имаш два телефона – засмях се, чудейки се какви ли разговори провежда от "професионалния" си телефон.

            -Бих искал да те поканя на среща – каза той чаровно, докато аз имах чувството, че лицето ми ще се разцепи на две от усмивката – но се колебаех къде да те заведа. Мога да те поканя у нас, ако искаш нещо по-спокойно, или пък да излезем из София? Мога да те повозя с мотора.

            -Да, мотора – мигновено казах, същевременно учудена, че Димитър този път ми беше оставил аз да водя – и после у вас.

            -Страхотно. Идвам да те взема до десет минути – каза той и аз ококорих очи.

            -Толкова наблизо ли живееш?

            -Да, принципно имам апартамент в Люлин, но сега съм в Ботевград. Добре, де, дай ми петнадесет минути.

            -Димитре, от Ботевград до София има поне 45 минути път – възмутих се от липсата му на ориентация за време.

            -Добре, права си. Няма значение, скоро ще дойда. – каза той – нямам търпение да те хапна за закуска.

            И той затвори, оставяйки ме като отвяна от вятъра. Тъй като тук бе по-хладно от прекрасната топлина на Приморско, аз облякох дълги дънки и бяла блузка, след което се заех да оправям косата си. На вратата ми се почука.

            -Да?

            Диана влезе при мен и седна на леглото ми, докато аз включвах пресата ми, за да си изправя косата.

            -Е, вече си отпочинала, защо не ми разкажеш за този твоя пациент?

            -Диди… - засмях се аз и я погледнах. Кафявите й очи блестяха с любопитство, а милото й лице се усмихваше. Въздъхнах, и се замислих. – Димитър е един великолепен мъж. Много весел и енергичен, но пък е някак мистериозен… и красив. Дяволски красив е, Диана. Няма такъв човек. Рус, с огромни сини очи, стегнато тяло… много е прекрасен…

            Диди ме гледаше шашната.

            -Леле, здравата го харесваш.

            -Оо, аз го обожавам. За малко да се разплача, че се разделихме снощи – казах и осъзнах, че говоря в стила на Димитър – директно и някак прекалено откровено.

            Телефонът ми звънна и аз учудена погледнах към дисплея – вълкът ми звънеше. Зачудих се дали нямаше да закъснее, от разговора ни бяха минали около двадесет минути.

            -Кажи, Дими? – вдигнах, развълнувана от възможността отново да чуя гласа му.

            -Долу съм, чакам те. Слизай, когато си готова – каза ми той и челюстта ми зяпна.

            -Нали каза, че си в Ботевград!

            -Да, там бях – каза той с лежерна интонация – но аз съм с мотора, забрави ли?

            С мотора. Сърцето ми за момент сякаш пропусна един удар, когато си дадох сметка какво ми казваше Димитър. Той практически бе "долетял" от Ботевград до адреса ми за двадесет минути, което означаваше, че беше карал доста бързо. Някак предполагах, че ще е от екстремните мотористи, но това ме притесняваше. Определено ме беше притеснил.
            -Слизам веднага – успях да му кажа. Сетне погледнах към себе си в огледалото – кафявите ми очи блестяха с шока, който изпитвах, а прическата ми не беше довършена. Пред мен стоеше дилемата дали да накарам Дими да ме почака, или да хукна. Решението бе взето мигновено – вързах косата си на кок и хукнах.

            -Оо, веднага ли тръгваш? – подвикна зад мен Диана, но аз вече, в съзнанието си, бях отпрашила в прегръдката на Димитър.

            Когато слязох долу, Димитър ме чакаше спрял на автобусната спирка с мотора си и ме обзе силно привличане. Моторът бе спортен в оранжево, бяло и черно, а Димитър бе облечен с кожено яке и бе свалил каската си. Прекрасната му гъста руса коса се развяваше на вятъра, който предвещаваше буреносно време. Застинах до изхода от панелния блок, в който живеех.     

            Дими слезе от мотора и тръгна към мен, сетне импулсивно ме прегърна, а аз потънах в коженото му яке. Ухаеше приятно на остър мъжки парфюм. Сърцето ми биеше силно в гърдите ми, а той внимателно хвана лицето ми с топлите си длани и го вдигна, за да срещне очите ми. Усмивката се отразяваше и в ярко сините му, неестествено красиви очи.

            -Здравей, красавице - прошепна ми той.

            -Всичко е нарочно, нали? – казах с омекнали колене – мотора, каската, косата ти… всичко е нарочно прекалено красиво, нали?

            Той се засмя.

            -Беше мой дълг да съм секси за теб – той ми смигна и съвсем ме разтопи. Забелязах, че под коженото яке той също е облякъл бяла тениска като мен. Това бе нереално приятно, осъзнах аз. Сякаш се намирах в сериал, а не в реалния живот.

            -Спри, свалячо – казах, докато той изпиваше лицето ми с очите си.

            -Искаш ли да те повозя? Донесъл съм ти яке и каска – той бутна в ръцете ми мотористкото яке, което всъщност бе доста тежко, сетне ми помогна с каската.