В предишния епизод: Димитър и Анелия разбраха, че неговата племенничка Елисавета е поръчала убийството му. Анелия се срещна с Елисавета в кино-залата на лятното имение на Симеонови във Варна и Елисавета я нападна, при което Анелия изгуби съзнание.

Глава 30

            – Асене, искам те веднага тук – чувах гласът на Дими, заглъхнал и далечен. Не знаех нито къде съм, нито какво се случваше. – веднага! Вземи частния самолет. Не, не ме интересува! Изобщо не ме интересува, мамка му!

            Опитах се да отворя очи, но сякаш клепачите ми бяха залепнали. Осъзнах, че съм на легло и че въпросното легло леко се клати. Какво се случваше?

            – Как е тя? – чух отново гласът на Дими. Сетне чух кашлицата му. Коя тя? Къде се намирах изобщо?

            Слухът ми заглъхна, сякаш потънах внезапно във вода, въпреки че можех да дишам, но изведнъж не можех да чувам. Зареях се в нищото.

            Врата се отвори. Чух скърцане.

            – Дими – този плътен тембър трябваше да е на Асен. Но какво правеше Асен тук? А къде беше това тук изобщо? Тъмнината беше непрогледна, не успявах да вдигна клепачи изобщо, колкото и да се опитвах.

            – Намери я, Асене – гласът на Дими звучеше дрезгав – намери дъщеря си.

            – Какво стана? Защо са се сбили изобщо?

            – Просто я намери.

            – Какво е станало, братко? Нещо не ми казваш. Как е Анелия?

         – Тя… горе-долу, Асене… казаха ми, че има сътресение на мозъка. След пет минути ще докарат уредите да я прегледат за вътрешни наранявания. А има и доста външни наранявания.

            – А Елисавета?

            – Намери я. За да не я намеря аз! – тонът на Дими се изостри.

       – Какво означава това? Ели не е човек, който ще тръгне да се бие без причина. Анелия сигурно нещо я е предизвикала.

            Опитах се да се размърдам, но не успявах. Дори не знаех как дишах.

            – Не искам да слушам! Върви, ти казах, да търсиш дъщеря си. Тя не е моя работа.

            – Дими, защо говориш така за Ели? Това е Ели, човече… какво ти става?

            Чувах тежкото дишане на Димитър. Острата му кашлица.

            – Седни, поне, братко, не изглеждаш добре. Имаш ли нужда от инхалатор или нещо?

            – Не, не искам нищо!

            Чух скърцането на врата.

            – Господин Симеонов, готови сме за прегледа.

            – Защо се забавихте толкова, по дяволите? Мина цял час!

            – Имахме сериозен технически проблем, но вече е отстранен.  

            Усетих как леглото се придвижи… или пък може би тялото ми? Някой може би ме беше повдигнал от леглото. Въздухът се смени. Отново се сборих да отворя очите си, но не се получи. Повдигаше ми се, но не знаех как да отворя уста и да повърна.

           – Всичко е наред, Ани-нини. Тук съм – чувах гласът на Дими близо до себе си. Приятният му баритон. Моят мъж. Но къде все пак се намирах?

            Изведнъж под тялото ми стана твърдо и студено. Не можех да помръдна. Чух тих механичен шум. След известно време, което не можах да преценя, чух стъпки.

            – Господин Симеонов – гласът бе женски. Непознат ми беше.

            – Да?

           – Няма вътрешни кръвоизливи – обяви гласът. Чух как Дими тихо въздъхна. Но къде се намираше той? Беше ли близо до мен? Или беше далеч? Не можех да определя.

            – Но открихме и нещо друго – продължи гласът.

            – Какво? Какво не е наред?!

            – Господин Симеонов, тя е бременна.

            Тишина. Сърцето ми прескочи един удар. Сборих се отчаяно с клепачите си.

            – Това не е възможно, нали знаете?

            – Вижте… не знам какво да ви кажа. Но госпожицата е бременна. Трета седмица.

            Най-накрая успях да отворя очи и осъзнах, че се намирам отново на меко легло. Нима отново бях заспала? Огледах се – беше стаята на Дими в имението във Варна. Обърнах глава настрани и видях Димитър, седнал на стол до леглото ми, загледан в мен. Беше без кислородната тръбичка. Сините му очи се разшириха, когато срещна погледа ми и той скочи от стола си.

            – Анелия! Хей… здравей, мила – той се наведе над мен и погали косата ми – как си? Как се чувстваш?

        – Ъм… Дими… – челюстта ми сякаш бе схваната и се чувствах все едно бях препила предната вечер. Какво всъщност се беше случило? Не можех да си спомня. – ъмм… аз… бях в кино залата…      

            – Да, Ани – гняв премина през очите му – знам. Не си ли спомняш какво е станало?

            – Не… не… паднала ли съм? Ударила ли съм се?

            Той стисна устни, но ръката му продължи да ме гали по главата.

         – Виж, сега това не е важно – каза той – има нещо, което докторите откриха за теб. Изглежда си бременна, в третата седмица. Но… всичко е наред, не се сърдя.

            Усетих, че вдигам вежди.

            – Да се сърдиш? – не загрях аз.

            – Кажи ми все пак кой е – той въздъхна тихо – с кого го направи?

            – Кое?

           – Бебето, Анелия! – той сякаш се ядоса, но после се опита да се овладее и седна отново на стола – казах ти, че си бременна. Не разбираш ли? Разбираш ли какво ти казвам?

            Бременна. Бременна? Шок премина през тялото ми, осъзнавайки какво означаваха думите му. Аз бях бременна? Имаше бебе в мен! Ужас и объркване се сплетоха в душата ми, напълно хвърляйки ме в ступор.

            – Така че – продължи Дими – просто ми кажи. Ще се оттегля.

            Зяпнах го. Та той си мислеше, че аз му бях изневерила!

         – Дими, аз не съм спала с никого другиго – твърдо му казах, въпреки дискомфорта на челюстта ми, докато говорех.

            Той се намръщи.

            – Не е нужно да ме лъжеш, казах, няма да се сърдя…

            – Не те лъжа! – изграчих аз – не съм била с никого, Димитре! Само с теб!

            Замислих се. Три седмици – вече от минимум един месец бях с Димитър. Преди него не бях имала връзка за известен дълъг период от време. Вдигнах очи към Дими, който ме наблюдаваше ядосан, явно не ми вярваше.

            – Заклевам ти се! Не съм била с никого! – повторих аз.

            Бебе. Господи, бебе! Какво щях да правя? Как щеше това да промени живота ми? Паниката ми се надигна, въпроси имах безброй, но нямах никакви отговори и още повече се притесних от сърдития поглед на Дими. Той ме изпиваше с очи за прекомерно дълъг период от време, след което примига.

            – Ти… сигурна ли си?

            – Да!

          – Анелия, не ми го причинявай – той заклати глава, още повече разбивайки сърцето ми. Да му причинявам какво?! – не ме лъжи… знаеш, че съм стерилен. Така че няма как да си бременна от мен.

            – Питай докторите си, Димитре, тествай се, не знам – казах – но не съм спала с никого другиго, освен с теб, в последната една година. Кълна се!

            Дими се взря в мен с някакво особено отчаяние, сетне закри лицето си с ръце. Реакцията му… не я разбирах. Бавно вдигнах ръка и я сложих на корема си. Нима бях бременна? Какво означаваше това за бъдещето ми? За бъдещето на мен и на Димитър?

             Дими сложи ръката си върху моята и срещна очите ми. Една сълза се отрони от синьото му око и аз го зяпнах. Сетне той се наведе и ме целуна, внимателно, по устните. Затворих клепачи, отдавайки се на топлината, която целувката му ми донесе.

            – Благодаря ти, чудо мое – тихо ми прошепна – благодаря ти.

            Моите очи също се насълзиха. Сетне той се разсмя, така близо до лицето му – смехът му беше особен, не обичайното му надсмиване над живота, а дълбок и искрен, по детски щастлив смях. Осъзнах, че той просто прекалено много се радва, че чак не иска да повярва.

            В следващите няколко дни Димитър ангажира целият си медицински екип от висококвалифицирани лекари да ме преглежда, наглежда и да се грижи за мен. Аз открих, че не помня инцидента, който ме беше докарал до това състояние, но Дими ми поясни, че е било спречкване с Елисавета, нещо, което не помнех. Докторите заключиха, че е от сътресението, но не можеха да потвърдят дали ще си спомня. Но аз изобщо не се притеснявах за случилото се. Не спирах да мисля за човешкия живот, който се бе зародил в мен, от една невъзможна за това връзка. Главата ми изграждаше безкрайно много варианти за това дете и се молех всяка нощ всичко да е наред с него. И с Димитър. И се молех той да успее да го види. Пък и да го отгледа. Ако си помислех нещо, което не се включваше във визията ми, упорито го прогонвах далеч от ума си. Почивах си в леглото, а Дими ми носеше храна, чай, правеше ми компания и ми свиреше на акустична китара и ми пееше, нещо което зареждаше душата ми с щастие и покой.

            Една сутрин се чувствах достатъчно добре, за да спра да се излежавам – всъщност, още вчера се чувствах така, но Дими бе настоял да постоя още малко под нежните му грижи – и станах от леглото. Димитър беше отишъл да ми донесе чаша прясно изцеден портокалов сок, затова аз се оправих към терасата. Вдишах дълбоко от морския въздух и се усмихнах, сещайки се за бебето. Затворих очи и отново тихичко се примолих на Господ всичко да мине добре и да е наред.

            Сетне се отправих към банята, за да видя на какво приличах. Дългата ми кестенява коса бе, разбира се, рошава, и имах някои оздравяващи синини тук-там, но изглеждах щастлива, усмихната и даже някак бляскава. Или може би просто си представях, че съм бляскава.

            Изпълнена с приподвигнато настроение, се преоблякох с любимата ми жълта лятна рокля, сресах и вързах косата си на висока опашка. Усмихната, се върнах в стаята, и отворих приложението на телефона си, в което отбелязвах месечния си цикъл. Покрай всичките тревоги и случки в последно време не бях осъзнала, че е закъснял. Заклатих глава с усмивка на лицето, която не можех да скрия, дори и от това да зависеше животът ми.

            Вратата се отвори и при мен влезе Димитър – слава богу, по мое настояване той се разхождаше навсякъде с кислородния апарат – и ми носеше портокаловия фреш. Той ми се ухили и тръгна с уверената си крачка към мен. Днес носеше черен потник и един от своите панталони от тънка материя, който също беше черен. Дългата руса коса беше пусната, този път, което приятно ме изненада. Изглеждаше силна, здрава и гъста. Блестеше на светлината. Или може би всичко блестеше за прекалено веселите ми очи.

         – Станала си? – каза ми Дими и дойде пред мен, извисявайки се над мен с красивата си висока фигура. Повдигнах глава, за да го гледам в очите.

       – Даа, няма вечно да се излежавам – засмях се аз и взех от ръката му портокаловия сок. Отпих щедра глътка и свежата течност ми напомни, че всъщност съм гладна. – иска ми се да отидем да закусваме. Какво ще кажеш в градината?

            – Където кажеш, прекрасна моя – отвърна ми той и ме целуна по устните – собственоръчно ще те занеса до там.

        – Дими, моля те… спри. Откачаш – казах му мило. Той не се смути от коментара ми изобщо, хвана ме под коленете и преди да успея да му кажа нищо, ме беше вдигнал от земята. Босите ми ходила се размятаха за секунда във въздуха. Усмивката ни Дими стигаше до ушите му.

          – Хайде – той тръгна през стаята, а аз се опитвах да не разлея фреша, докато бивах носена към изхода. Той се спря при изхода и ме свали за момент.

            – Остави тука той фреш, че ще ме залееш – засмя се той. Усмихнах му се и оставих фреша на един шкаф, след като изпих още една голяма глътка от него. Дими се наведе и отново ме вдигна. Направи една крачка и спря.

             – Стъпи – тихо ми каза той и бавно ме спусна към земята. Сърцето ми мигновено се разтуптя тревожно.

           – Какво стана? – попитах, а Дими се наведе надолу и подпря ръце на коленете си. Страх се надигна в душата ми. – Дими? Дишането ли? Болка ли изпитваш?

           Той не отговори веднага, но се изправи и ме погледна. Не се усмихваше.

          – Не трябваше да ме носиш… – ядосана промълвих – отговори ми! Боли ли те, или се задъхваш? Къде изпитваш дискомфорт? Стига, Дими, аз съм медицинска сестра. Кажи!

           Той прочисти гърло и сложи ръка ниско на корема си.

          – Корема? – попитах.

           Кимна.

          – Малко ме заболя, но нищо специално – каза ми след малко – вече ми минава. Ще те взема отново.

         – Не, няма шанс. Ще ходя сама – категорично отсякох аз и го проследих с очи – каква беше болката? Рязка? Или по-тъпа?

          – По-скоро като срязване – той сви рамене – нищо ми няма. Хайде да вървим, не трябва да те държим гладна.

       Загледах го подозрително, а той направи още една крачка напред и изпъшка, притисна ръка към корема си. Стиснах устни и дойдох до него, дръпнах ръката му и сложих моята на корема му. Натиснах леко.

        – Усещаш ли болка? – попитах го.

        – Не, не много.

        – Наведи се.

         Той ме послуша, като аз не дръпнах ръката си.

       – Да, така ме боли малко повече – промърмори той. Изправи се, а аз определено усещах леко подуване под пръстите си. О, по дяволите!

        – Боли ли те към слабините? – попитах го.

        – Може би… по-скоро е като дискомфорт.

        – Като дърпане? Опъване?

        – Ами, май да.

        – Дими, трябва да те види лекар веднага – сурово му казах и той вдигна вежда.

        – Нищо ми няма ти казах, Ани-нини! Защо си така сериозна?

        – Херния, Дими. Може би. Не съм сигурна, но ми прилича. Като ме вдигна те заболя, нали?

        – Херния ли?

        – Изсипване. Хайде, ела да легнеш – казах му и той ме послуша и легна на леглото по гръб. Поставих отново ръка на корема му, там, където бях усетила подуването, и не  го усетих. Въздъхнах тежко.

        – Изчакай тук, Дими. Ще повикам доктора – казах.

     – Добре де, хернията не може ли да почака, докато те нахраня? Ти си бременна! – извика подире ми той и аз го изгледах остро, след което излязох от стаята. Поех по коридора, където се засякох с Теодора. Не знаех какво е станало с нея и двамата ѝ приятели – те не бяха идвали при мен, докато лежах и се възстановявах от инцидента. Очите ѝ грейнаха, сякаш вижда стара приятелка.

        – Анелия, ти си станала! Изглеждаш добре, момиче! – каза ми тя.

        – Не мога сега – казах ѝ и я подминах, забързана – трябва да повикам лекаря.

        – Какво има? Мога ли да помогна?

      – Иди при Дими и се увери да не става от леглото – заръчах ѝ и забързах по коридора. Открих доктор Иванов, гастроентерологът на Дими. Той си говореше с доктор Василев в една стая, където имаше много книги и удобни фотьойли. Двамата лекари ми се усмихнаха приветливо, но после видяха изражението ми. Доктор Василев стана.

        – Какво има, госпожице?

        – Доктор Иванов, трябвате ми – казах и погледнах младия мъж в очите. Той ме изгледа над рамките на очилата си – мисля, че Дими има херния.

        Мъжът стана.

        – Кога разбрахте?

     – Мисля, че току-що стана – казах аз, докато вървяхме по коридора, и му описах симптомите, които бях наблюдавала. Докторът кимна замислено и двамата пристигнахме в стаята на Дими.

       Той се беше излегнал на леглото и си говореше нещо с Теодора, която ме погледна объркано, когато пристигнах с доктор Иванов. Оставих лекаря да прегледа Дими, а Теодора се приближи към мен с въпросително изражение. Изведох я навън, за да не притеснява Димитър.

        – Какво стана, бе, Анелия? – зачуди се тя – той изглежда съвсем наред.

        – Да, ама май получи изсипване, докато ме носеше.

        – Ооо…

       Поклатих глава недоволна и ядосана, че изобщо му бях позволила да ме носи. Човекът имаше много операции, глупостта ми беше невиждана. Радостта ми ме беше заслепила. Както обикновено...