Глава 33

            Изминаха цели две седмици, в които Димитър не се събуди от комата. Всички бавно започваха да губят надежда, че той ще се възстанови. Аз всяка нощ се борех с притесненията си, спах в болницата, а през деня се мотаех с Диана из града. Разхождахме се, говорихме си, и тя усърдно се опитваше да ме разсейва. Срещнахме се и с Милена. Говорих с Асен и Лидия. Но нито един от разговорите не ми помагаше и осъзнах, че само поддържам маска на стабилност, който бе започнала да загнива. Всяка вечер се взирах в отпуснатото лице на Дими и пеех на разваления си италиански, докато не ми оставаха сили и не се отпусках на фотьойла в неспокоен сън.

            Бременността ми не се усещаше – нямах нито един симптом, с изключение на закъсняването на цикъла ми. Може би скоро щях да изпитам нещо? Не знаех, но бях отишла на лекар и той ме беше уверил, че засега всичко беше наред с тялото ми и с бебето. Щях да си имам бебе. Затова, и заради Дими, аз се опитвах да поддържам една разпадаща се стабилност в сърцето ми.

            В понеделник сутринта седях в едно кафене пред болницата с Диана и тя ми говореше нещо за бившия си шеф, с който се беше скарала и гневно бе подала оставката си. Почти не я слушах, думите ѝ минаваха покрай съзнанието ми като далечна песен, на фон на другите ми мисли.

            – Ехо, Ани? – повика ме Диана. Кафявите ѝ очи потърсиха моите и аз ѝ се усмихнах изкуствено.

            – Да, извинявай. Слушам те, продължавай, Диди.

            – Не ме слушаш. Къде си, момиче?

            – Извинявай, ще отида до тоалетната – казах и станах от масата. Диди ме остави да се отдалеча, влязох в тоалетната и се втренчих в отражението си в огледалото. Очите ми изглеждаха зачервени, имах тъмни кръгове под тях заради недоспиването. Не трябваше да причинявам това на тялото си, но не успявах да заспя, колкото и да ми се искаше, и дълго трябваше да пея на Дими, докато успея да се отпусна. Измих лицето си със студена вода. Втренчих се в очите си. Загледах се в тях. Бяха големи и кафяви, но не знаех какво толкова вижда Дими в тях, че вечно изгаряше да ме гледа в очите. Как ли изглеждах за него? Със сигурност не така, както самата аз се виждах.

            – Моля те, събуди се, любов моя… – тихо прошепнах, осъзнавайки, че си говоря сама в тоалетната на кафенето. Стиснах двете си ръце една в друга. Очите ми се насълзиха от мислите, които изпълниха ума ми. – моля те, събуди се. Събуди се, Дими. Събуди се, Дими.

            Излязох от кафенето, сърцето ми отново бе свито болезнено, и видях, че Диана е станала от масата си и до нея седи Асен. Изражението на лицето му ми се видя… усмихнато? Намръщих се.

            – Ани, Дими е буден – каза Асен и сърцето ми прескочи един удар. Сън? Не, не беше сън. Хукнах през кафенето с всички сили.

            Тичах по коридора на болницата като побесняла. Сърцето ми щеше да изскочи, но това не ме интересуваше. Трябваше да проверя дали казаното от Асен е истина. Влетях в стаята на Дими, и за мой абсолютен шок срещнах сините очи, които две седмици копнеех луда да видя отново. Дими ме гледаше.

            – О, господи… – успях да промълвя само. Сълзите ми рукнаха като порой и аз, с омекнали колене, се приближих до леглото. Не забелязах Лидия или лекарите наоколо, виждах само сините очи на Димитър. Бяха махнали уреда за командно дишане и го бяха заменили с кислородна маска. Дими вдишваше и издишваше, напълно сам. – господи. Господи… Дими… мили…                    

            Седнах на леглото и импулсивно целунах Дими по челото. Сърцето ми ликуваше, искаше ми се да се разкрещя и да зарева, да заудрям с ръце по земята като малко дете. Всички емоции бушуваха в мен.

            Той помръдна ръката си леко, сякаш искаше да я вдигне, но аз я хванах нежно.

            – Спокойно. Не мърдай. Няма нужда – казах му. Той само леко притвори очи и сетне отново ме фиксира със силния си поглед. Не ми беше нужно нищо повече на този свят, само да виждам тези две сини очи.

            – Господин Симеонов – заговори доктор Иванов, който, чак сега забелязах, също беше в стаята – бяхте в кома за две седмици.

            Очите на Дими се разшириха.

            – Няма нищо, спокойно – бързо му казах и го погалих по косата – сега си добре. Буден си.

            Той отново се опита да вдигне ръка, но не успя. Пръстите му едва-едва се помръднаха и той тревожно се взря в мен.

            – Всичко е наред, тялото ти просто още спи – казах му и се усмихнах, отново се наведох да го целуна – ще се справиш. Ще се оправиш.

            Вдигнах очи и видях, че Лидия гледа към сина си и плаче, също като мен, само че доста по-прикрито. Той не гледаше към нея и тя побърза да избърше сълзите от очите си. Сърцето ми ликуваше. Цялото ми тяло ликуваше, в мен течеше сякаш нов живот. Разсмях се в плен на огромното си щастие.

            – Искам… - промърмори Дими през маската за кислорода. Втренчих се в него и погледнах към доктора, който ми кимна. Леко отместих маската от устата на Дими – искам… целувка…

            Ухилих се още по-широко, а той само леко ми се усмихна. Наведох се и го целунах по устните, с палещо от щастие сърце. Сетне побързах да му върна кислородната маска и той доволно се усмихна със сините си очи.

            Чак на другия ден успях да се откъсна от Дими, тъй като прекарах целия ден да се взирам в сините очи. Той не можеше още много добре да говори, но с прогресирането на часовете започна да успява да изговори повече от една дума наведнъж. Държаха го с кислородната маска на лицето, кардиографа и системите, и той едва си мърдаше пръстите. След двуседмична кома щеше да има трудности с движенията за известно време, но поне се беше събудил. И всичко отново ставаше наред.

            Излязох от стаята и оставих Дими на грижите на майка си и на брат си, за да отида до имението и да си взема душ. Бях цялата потна от емоциите и имах нужда от освежаване. Диана дойде с мен, като през цялото време ми повтаряше, че е била права и че не е трябвало да се притеснявам толкова, а аз дори не се оплаквах от мрънкането ѝ. Дори то ми доставяше усмивка на лицето.

            Когато пристигнах в имението, се засякох с Теодора, която стоеше в предния двор заедно с двама мъже и тримата пушеха цигари. Мъжете бяха Сашо и Донката, с които не бях успяла да говоря през двуседмичния период. Не знаех какво правят все още в имението, но това не бяха въпроси, които да решавам аз. Те ме поздравиха учтиво. Сашо бе мъж с къдрава кестенява коса и по-скоро издължено, слабо тяло, а Донката набит мъжага с гола глава и белег, който минаваше над лявото му око и продължаваше назад по черепа. И двамата имаха опасни, мафиотски погледи в очите си, за разлика от Теодора, която продължаваше да ми изглежда невинна.

            – Дими се събуди! – обявих, изпълнена с ентусиазъм – идвам да си взема душ и отново се връщам в болницата!

            Теодора се разсмя с облекчение.

            – Е, това е нашия доктор! – възкликна тя – браво!

            Радостта ми беше толкова голяма, че не можех да ходя бавно и спокойно по коридора, а тичах към банята, която си бях харесала – на края на втория етаж, в една друга стая. Изкъпах се набързо, даже едва забелязвах какво правя, сетне навлякох рокля, оставих косата си разпусната и мокра и поех надолу по стълбите. Нямах търпение отново да се взирам в любимите ми сини очи.

            Черният джип ме чакаше. Мартин беше усмихнат, за разлика от обичайното си професионално изражение. Той тръгна веднага след като се качих в колата, знаеше, че бързам. Спря пред болницата и аз почти скочих от колата, още докато беше в движение.

            Влетях в стаята на Дими и заварих при него само майка му, която седеше на стола си и четеше книга, на глас. Дими веднага ме погледна и сините му очи се озариха, а Лидия спря да чете и ми се усмихна сърдечно.

            – Много бързо се върна – отбеляза тя, а аз се разсмях.

            – Това беше най-бързият душ в историята на живота ми – свих рамене и се завтекох към леглото на Дими. Хванах топлата му ръка. – как си, прекрасни мой?

            – Ммм… - беше отговорът му.

            – Тялото ти е отслабнало заради комата. Физиотерапията ще помогне – уверих го аз, милвайки го по главата – но трябва да си търпелив.

            Вратата зад гърба ми се отвори и в стаята влезе младо момче – Борис, братът на Елисавета. Той също като нея имаше кафяви очи и руса коса, и бе почти същинско копие на майка си, съвсем бегло приличаше на Асен. Момчето бе слабичко и с рошава коса. Той не беше дошъл през двете седмици, когато Димитър бе в кома, но ето че сега се появяваше.

            Дими го погледна и сините му очи заискриха с радост. Надявах се това момче да не извади нож и да се опита да обезглави чичо си, но момчето колебливо пристъпи към леглото и се усмихна тревожно.

            – Как си, чичо? – попита той.

            – Добре – измърмори Дими и се прокашля слабо. Сякаш дори кашлицата му се беше уморила от комата – къде е сестра ти?

            – Тя… отиде в Гърция при едни приятели – каза той и се изчерви. Изглеждаше наистина притеснен – аз… разбрах какво е направила. Тя ми каза. Съжалявам. Толкова съжалявам!

            – Няма нищо, момчето ми. Не си виновен ти – увери го Дими. Лидия само леко заклати глава. Явно Асен ѝ беше казал, защото виждах тъгата зад сините ѝ очи.

            – Аз… страхувах се да дойда – продължи Борис – чувствах се ужасно виновен… кака… аз трябваше да разбера, че се е забъркала в тази каша. Но не разбрах. Преди тя всичко ми казваше… изведнъж спря да ми казва… не бях забелязал! Притеснявах се за университета…

            – Всичко е наред, Борисе – прекъсна го Лидия – чичо ти има нужда от почивка. Този разговор ще остане за друг момент.

            Борис още повече се смути и наведе глава, засрамен. Сините очи на Дими леко се притвориха, сякаш му се спи и аз цялата настръхнах. Но разбира се, че той трябваше да може да спи без да се тревожа, че отново ще изпадне в кома. Поех си дълбоко дъх и го погалих нежно по главата. Той затвори плътно клепачи и заспа.

            Борис загледа чичо си за известно време, след това се извини и излезе. Аз го последвах, без да имам специални намерения. Момчето стоеше до вратата и изглеждаше наистина разстроено. На колко години Дими беше казал, че е Борис? 20? 21?

            Той ме погледна с кафявите си очи и тъжно изражение.

            – Никога не съм си мислил, че семейството ни така ще се разпадне – каза той. В гласа му прозвуча гняв – мислех си, че предателствата от роднини се случват само във фентъзи книгите. Като "Игра на тронове" примерно. Не че съм го чел!

            Усмихнах му се приветливо.

            – Е, случват се и на истина – отвърнах.

            – Честит годеж – каза ми той – радвам се за вас.

            – Благодаря ти. Какво каза сестра ти?

            Борис заклати глава.

            – Тя… каза, че е искала да убие чичо, защото той е убил приятеля ѝ. Това не го вярвам, но няма как да знам цялата истина. Сестра ми се е променила. Никога не е била такава, злобна…

            – Да, разбирам. И е отишла в Гърция?

            – При едни приятели – Борис сви рамене – те са там на почивка.

            – Сигурен ли си при кого е отишла?

            Той пребледня.

            – Не знам дали не ме е излъгала – промълви.

            – Това сега няма значение – въздъхнах аз – хайде да отидем да пием по едно кафе, няма какво да стоим прави в коридора.

            Момчето ми кимна и се отправихме към кафенето. Взехме си кафета и седнахме навън, при което Борис извади една кутия цигари. Заклатих глава от всичките тия цигари наоколо, но повечето хора си бяха пушачи. Той запали една.

            – Благодаря ти, че си била през цялото време при чичо ми – каза Борис – той е страхотен човек. Наистина най-добрия човек, когото познавам.

            Усмихнах се.

            – Не му е лесно – продължи Борис.

            – Ще се справи.

            – Мога ли да те попитам нещо, Анелия? – Борис избягваше да ме гледа открито в очите, гледаше някъде встрани от мен, сякаш го притеснявах. Дръпна дълбоко от цигарата си.

            – Да, разбира се.

            – Ти защо се жениш за чичо ми? Нали не е заради парите?

            Вдигнах вежди.

            – Да не би да ме мислиш за златотърсачка? – изненадах се аз, а Борис се изчерви силно и не ме погледна.

            – Ами… извинявай, но съм виждал такива жени да се навъртат около чичо ми.

            – Господи, щях да си избера друга жертва, ако бях такава – въздъхнах – аз обичам Димитър. Той ми е всичко. Не искам нито стотинка, не ми и трябва.

            – Добре, добре – припряно каза той – аз просто исках да те попитам. Извинявам се.

            – Всичко е наред.

             Лидия влезе в кафенето и го обходи с поглед, сетне фиксира очите си върху нас.

            – Ани, Димитър те вика – каза ми тя и аз станах мигновено от стола си.

            – Идвам веднага.

            – Само момент, Анелия! – повика ме Борис и аз се обърнах към него, учудена. Той държеше някакъв лист хартия в ръката си – исках да… ами… да ти дам това. Намерих го в стаята на Елисавета. Не знам дали… не знам дали е важно.

            Разгърнах листа – беше списък с имена, сред които видях и Теодора Спасова. Имена и телефонни номера. Настръхнах. Имаше поне десет имена, и две задраскани. Надявах се това да не са проклети наемни убийци.

            – Благодаря ти, Борисе.

            Той кимна.

            Отдалечих се от него, стиснала листа хартия в ръката си и борейки се да не го смачкам и да не го изхвърля, докато Лидия вървеше мълчаливо до мен. Трябваше да разбера какъв беше той и дали Елисавета се беше свързала с други наемни убийци, поръчвайки убийството на чичо си на още хора. Едва ли Дими беше добър приятел с всички тях, ако това беше вярно. Трябваше ни охраната тук в болницата.

            Пътьом се обадих на Красимир, главният охранител на лятното имение. Помолих го да ми изпрати двама човека в болницата да пазят за всеки случай. Имах късмет, че никой не се беше опитал да убие Димитър, докато той беше в кома.

            Минах покрай една отворена врата и чух отвътре гласът на доктор Иванов.

            – Събуди се – казваше той със специфичният си, дълбок тембър – е, нямаше какво друго да направя. Щеше да изглежда подозрително.

            Замръзнах на място, също и Лидия. Погледнах я – лицето ѝ беше пребледняло, и тя притисна пръсти към устните си.

            – Знам, той трябваше да умре – продължи докторът – проклетият кучи син е издръжлив. Не знам как се справи. Но не можех да направя нищо друго, защото щеше да е подозрително. Едва успях да обясня това, което се случи, слава богу, че те не задаваха въпроси, щото иначе всичко щеше да лъсне.

            Докторът. Краката ми отмаляха и в следващата секунда подивях. Влетях в стаята – докторът бе с гръб към мен и говореше по телефона. Изтръгнах телефона от ръката му, преди той да успее да се осъзнае, и го хвърлих – устройството се разби в стената. Очите на доктора тревожно се разшириха.

            – УМРИ! – изкрещях, побесняла.

            – Успокой се, момиче… – той вдигна вежди – какво правиш? Какво ти става?

            – Чухме, докторе! – обади се Лидия, гласът ѝ звучеше гробовно тежко – да не си мръднал от мястото си!

            – Какво ще направите вие двете? – настръхна той – ще ме спрете ли?

            – Те, може и да не могат да те спрат – чу се гласът на Асен зад нас – но аз мога, проклето копеле такова!

            Не знаех изобщо кога Асен се беше присъединил към нас, но той мина покрай мен и заби юмрука си право в лицето на доктора. След което отново го удари, отблъсквайки по-възрастния мъж назад.

            – Опита ли да убиеш брат ми?! – изкрещя му Асен. Аз и Лидия стояхме замръзнали от гнева на по-малкия брат на Дими – опита ли се!?  

            – Господин Симеонов, нищо подобно, нищо не съм направил, кълна се! – завайка се докторът.

            Асен го притисна с хватка към стената, рязко приклещвайки гърлото му с лакът. Доктор Иванов изхърка.

            – Кой те накара да го направиш!? Кой и защо те накара да го направиш?!

            – Господин Симеонов – изграчи докторът – аз… нищо не съм направил.

            – Говори, проклетнико!! – Асен го притисна още повече. Още малко и щеше да го удуши. Лидия пристъпи напред и сложи ръка на рамото на сина си.

            – Спри, Асене – заяви твърдо тя – полицията ще го разпита.

            – Има ли някой при Дими?! – настръхнах аз ужасена. Асен и Лидия се спогледаха тревожно, а аз хукнах навън от стаята по коридора. Стори ми се цяла вечност бясното ми тичане към стаята на Дими. Влетях вътре, само за да видя, че Борис стои при него и двамата се смееха на някакво видео, което племенникът му показваше. Дими ме погледна озадачен и усмивката изчезна от изпитото му лице.

            – Всичко наред ли е? – настръхна той.

            – Слава Богу… някой да е идвал? Да ти е давал съмнително лекарство? – попитах аз, а Дими ме погледна още по-объркано. Борис също ме гледаше зяпнал.

            Разтревожена, прекосих стаята, отидох до леглото на Дими и бързо измъкнах системата от ръката му. Той ме гледаше с широко отворени очи.

            – Ама… – започна той.

            – Ще трябва да те махнем оттук – заявих – проклятие. Все едно целият свят се опитва да те убие. Доктор Иванов е предател. Двете с Лидия го хванахме да приказва по телефона… опитал е да те убие.

            Дими затвори очи и гняв премина през лицето му. Борис ахна стъписан. Асен влезе след няколко секунди, докато Дими все още стоеше със затворени очи, а Борис клатеше глава.

            – Татко! – каза Борис.

            Асен беше бесен. Не го бях виждала толкова ядосан никога и определено беше страшен, също като брат си. Веждите му бяха плашещо намръщени, а устните присвити. Дими отвори очите си.

            – Можеш ли да станеш? – попита Асен брат си.

            – Не мисля…

            – Добре. Няма значение.

            Асен дойде до леглото и с един замах отметна чаршафа, който покриваше тялото на Дими. Той все още беше с болнична ножница.

            – Секунда – казах аз – трябва да махна катетъра.

            Асен ми кимна и отстъпи, а аз срещнах обърканите очи на Дими. Само че нямахме време за обяснения, трябваше да го махнем оттук и да го отведем на сигурно място. Махнах внимателно катетъра, откачих кардиографа от показалеца на Дими. Изключих машината, преди да започне да пищи. Погледнах към Асен. Той все още изглеждаше извън кожата си от гняв.

            – Хайде – каза той и се наведе над брат си. Вдигна го от леглото, сякаш с лекота, а Дими тихо изпъшка. Понесе го през стаята. Засече се с една медицинска сестра в коридора. Тя опули очи.

            – Тръгваме си – ядно каза Асен – ще се върна да оправя документите по-късно.

            – Но… той има нужда от лекарско набл…

            – Ще осигуря всичко, от което има нужда – сопна се Асен.

            – Нека извикам доктора поне…

            – Казах, тръгваме си! – Асен повиши тон и сестрата се сви. Стана ми жал за нея, но аз самата бях толкова разстроена от поредния предател, че не успях да събера сили да смекча посланието на Асен. Той понесе Дими по коридора. Лидия ни посрещна на изхода от болницата и зяпна синовете си, преди да прикрие изненадата си зад студена маска.

            – Полицията пристигна, арестуваха доктор Иванов – каза тя – по подозрения за опит за убийство. Ще видим какво ще стане после.

            – Къде отиваме? – попита Дими.

            – В имението – каза Асен – и после аз собственоръчно ще разпитам всички лекари от екипа.

            – Еха… – каза Дими. Асен го изгледа остро.

            – Млъкни, братко.   

            – Какво, ще ме хвърлиш ли, Хълк? – попита го Дими и се усмихна лекичко, но никой от другите не беше в настроение за шеги. Поехме към колата, като пътьом Дими се оплака, че не може да си държи главата изправена и аз му я придържах, докато вървяхме. Качихме се в черния джип и Мартин го подкара.