The Doc*

С Доктора се познавахме отдавна. Може би още от времето, когато и двамата не сме били родени. Живеехме на няколко десетки метра един от друг. Той до Телефонната Палата, аз на ъгъла на Алабин и Витошка. Учехме в едно училище. Заглеждахме се по едни и същи момичета. Прескачахме заедно съседските огради, промушвахме се през вътрешните дворове. В онези години през тези дворове можеше да се обиколи целият квартал без да се излиза на улицата.

Вечер ходехме в градинката на ул. Солунска до площад Славейков. Там с други момчета от квартала правехме първи нетърпеливи опити за пушене, придружени със задушаваща кашлица и напъни за спонтанно повръщане. След това късахме ароматни цветове от липите и ги дъвчехме, надявайки се да заглушим отвратителната миризма на долнопробните , евтини цигари без филтър *Арда*.

Бяхме добри и дисциплинирани ученици. Доктора винаги стоеше на последния чин. Беше едър и спокоен. И се ползваше с нищо непровокиран авторитет между останалите момчета. Много от нас мечтаеха да го постигнат. Някои успяха - но след години.

След завършване на прогимназията срещите ни се разредиха.

Виждахме се инцидентно, а сериозни поводи за дълги и чести срещи така и не се появиха.

Доктора продължи в елитната Английска гимназия.

Аз поех също по трудния и осеян с недотам приятни събития път на образование и възмъжаване.

Минаха доста години.

Връзката ни се прекъсна окончателно. Просто нито един от нас двамата не направи малката крачка, с помощта на която да станем отново близки приятели. Такива, каквито бяхме в нашето безгрижно детство.

Преди време организирахме юбилейна среща. На съучениците. Или по-точно на онези, които бяха все още живи. И не се бяха пръснали по всички посоки на света.

Знаете какво се случва на такива събития. Всички говорят вкупом, хвалят се с деца и внуци, с благополучие и тоалети… Някои твърде демоде в очите на сегашното поколение.

Доктора дойде с жена си. С третата, както се разбра впоследствие.

Прегърнахме се. Целунахме се три пъти по бузите. Всеки разказа собствената си история. За отминалите години.

Той беше станал доста известен и уважаван в медицинските среди. Преподавател в университета в голям американски щат. С американско гражданство. И с четири пораснали деца.

Разменихме си визитни картички. С всички възможни координати и адреси за комуникация. И се разделихме.

При едно от честите ми пътувания се озовах в...

За няколко седмици. Реших към края на престоя ми там да се обадя на Доктора. Все пак разстоянието от... до града, в който живееше той не беше кой знае колко голямо. Имах възможност да прескоча до там.

... Доктора изкрещя в слушалката - брат ми, пристигай! Няма с кого да се напия като хората…И с кого да си кажа две приказки. А и да напсувам! На български… Съседите ми, а и всички американци са пълни идиоти!...

След два дена се видяхме. И останах у тях още два дни. И две нощи. Имам неясни спомени. Защото алкохолът, цигарите без филтър *Пал Мал* - поразително напомнящи едновремешната *Арда* и неспирните връщания към миналото с въпроса –“А помниш ли?” ми дойдоха в повече.

Но това не е важно.

Важното е, че оттогава не минава седмица, без да се чуем чрез интернет. В днешно време комуникациите са бързи, общодостъпни и безотказни.

Едно кратко и дъждовно лято Доктора си дойде.   За да уреди въпроси, свързани с апартамента, в който беше роден и израснал. И с няколко наследствени имота в провинцията. Близо до София.

Бях отново на път, но направих и невъзможното, за да се прибера и да се видим. Видяхме се. Изпихме няколко бири. Поговорихме си. Общи приказки. Доктора не беше много разговорлив...И учудващо тъжен...

Изпращайки го, преди да си замине, Доктора ми каза, че повече няма да се връща. Никога. Решението му беше еднозначно и категорично.

За съжаление.

Взехме си довиждане без много приказки. С малко издайническа влага в очите.

Въпреки това мисля, че станахме приятели.

Отново.

Такива, каквито бяхме преди много, много години.

*Доктора