Мъка ми е докторе. Голям срам. Мислих, мислих, викам си – ще ида. Срам, не срам ще ида да ме прегледат. Все нещо ще помогнат. Иначе не знам, ... не знам... голям резил!
Ти само потърпи, изслушай ме, защото на мен ми иде гърлото да си резна... пък дано има някакъв лек...
Та миналата година се помина свако, от Петрич. С него само по сватби, погребения и кръщения сме се виждали. Нямахме се много. Ама нали род – трябваше да го уважа за последно. Обадих се на братовчеда и с неговата кола – в Петрич. Пък там погребението започнало.
Свако беше на осемдесет и пет. Проклет в червата. Не се бяха нажалили кой знае колко в рода. Стоят там и чакат да го изнесат. И никой не проплаква – чак неприлично. Влязохме с братовчеда, сложихме цветето, както си е редът. Братовчедът ме ръга и вика, давай братчед, да бягаме навън, че сега ще ни хванат да носим. Те все нас хващат да носим. Свакото – над сто кила. С ковчега – 130. Прав си викам, братчед, и се скатахме навън до портичката.
Братовчедът си няма работ ...