Мъка ми е докторе. Голям срам. Мислих, мислих, викам си – ще ида. Срам, не срам ще ида да ме прегледат. Все нещо ще помогнат. Иначе не знам, ... не знам... голям резил!

     Ти само потърпи, изслушай ме, защото на мен ми иде гърлото да си резна... пък дано има някакъв лек...

     Та миналата година се помина свако, от Петрич. С него само по сватби, погребения и кръщения сме се виждали. Нямахме се много. Ама нали род – трябваше да го уважа за последно. Обадих се на братовчеда и с неговата кола – в Петрич. Пък там погребението започнало.

    Свако беше на осемдесет и пет. Проклет в червата. Не се бяха нажалили кой знае колко в рода. Стоят там и чакат да го изнесат. И никой не проплаква – чак неприлично. Влязохме  с братовчеда, сложихме цветето, както си е редът. Братовчедът ме ръга и вика, давай братчед, да бягаме навън, че сега ще ни хванат да носим. Те все нас хващат да носим. Свакото – над сто кила.  С ковчега – 130. Прав си викам, братчед, и се скатахме навън до портичката.

     Братовчедът си няма работа, стои зад мен, и ми гъгне виц на ухото. Вицът - смешен. Стискам аз, ама  вица смешен. Свакото вътре взеха да го гласят да го изнасят, пък аз стискам да не се разсмея. Стомахът ми от напън на топчица се сви. Ръгнах дискретно, братовчеда, ама  той  се настървил, не спира. А свакото вече го вадят. И точно тогава вица свърши. А краят най-смешен. Че като зацвилих. Не мога да спра! Само дето турих ръце на лицето, покрай свакото и вътре в къщата, да не ми гледат резила. Братовчедът след мен. Гледам и той цвили. Като видял как цвиля, избило го и него. Ударихме резето на една стая, стоим и цвилим. Аз като го гледам съвсем не мога да  се спра, а той съвсем. Петнайсет минути не можем да се успокоим. Гледам го, чак морав стана, сълзи на пет реда – ще се задуши. Аз също. А на вратата чукат. Нацвилихме се, спряхме. Страх ни хвана. Те братовчедите от Петрич яки. Пък и срамно, срамно…

   Престрашихме се, отворихме. Навън – всички реват. Лелята обелила очи. Братовчедките пищят. Бабките нареждат. Идва на брата баджанака с валериан. Успокойте се момчета, вика, голяма загуба е, вика, ама трябва да я преживейте. Всички ще умрем някой ден, няма как. Успокоява ни. Те всички помислили, че плачем в стаята за свакото. Лелята, като ни чула, се самовъзбудила и ревнала,  после и другите и тъй нататък…

     Отидохме на гробището. Заровихме свакото. С братовчеда не смеем да се погледнем. Тръгнахме да се прибираме. Аз по пътя дума не съм му рекъл. Тъй ме беше яд. Голям резил. Добре, че другите не схванаха.

     Минаха два месеца. Нашият род голям. В цяла България има коренчета. И на баба ми, драгинкото от Лом, се помина. Ние пак с братовчеда. В Лом, като стигнахме, процедурата в ход. Викам, братчед, дай по–настрани и да мълчиш! Дума да не съм чул! Стоим, чакаме да свърши. Братовчедът мълчи. И аз мълча. И тъкмо взеха да вадят покойния, гледам братовчеда ме гледа. И долната му джука трепери. Чувствам как го е напушило и ще се разхили всеки миг. Пък аз, като гледам как го е напушило, и мен взе да ме напушва. Стисках, стисках , ама братовчеда не издържа и зацвили. На мен само това ми трябваше – зацвилих и аз. Търтихме да бягаме към къщата. Подир нас търчи на брата на баджанака с валериана, да ни успокоява. Ударихме пак резето на една стая и давай да цвилим. Заболяха ни стомасите, изтекоха ни сополите. Спряхме. Срам, голям срам. Навън родата в припадък. Като ни видели, как преживяваме де, и те се почувствали задължени. Чувам после, на брата баджанака, вика на шурека, брей чувствителни момчета, ама много чувствителни. Пък ние после, в колата, от срам плачем. Викам на братовчеда, братчед как можа викам бе, как можа! Толкоз ли не можа  устискаш? Той реве и вика, не мога да спра бе братчед, не мога, то по-силно от мене, надви ме. Какво да му кажа, като и аз съм същата стока.

     Прибрахме се. Мина време, помина се на съседа дядото. Хората нажалени, сълзи ронят, пък аз гледам от прозореца и цвиля. И пред очите ми все долната джука на братовчеда. Не мога спра и това е.  Братовчедът и той станал на сянка от притеснение. Братчед, вика, само като видя, вика, отдалеко и ме напушва смях. Голям срам, вика, братчед, голям резил. Ще ни разберат, вика, някой ден, място няма да си намерим.

    Сега и той е тук. Отпред. Чака резултата…. Ние утре пак за Петрич заминаваме – лелята се помина. На осемдесет и две. Пък мен от сега ме напушва. Братовчедът от мен по-зле... Ще ни разберат, как ще погледнем хората в очите... Пък и въобще ... Мъка ми е докторе, ... Спасявай ...

Автор: ПИ