4. Летар

         Когато драконът премина през Георг и той придоби неговите мъгляви черно-бели оттенъци, корените на дървото се изтръгнаха от меката почва, обвиха тялото му и го отведоха там, където той можеше да види, че има, има нещо друго освен дракони. Докато светът съществуваше сега, Георг беше отведен назад във времето, назад и надолу. Той потъна с корените. Избледнелите му черно-бели призрачни дрехи изчезнаха в тревата, а нежните й стръкчета дори не помръднаха.

Усещането беше като влага, полепнала по тялото. Миниатюрните й капчици преминаваха през кожата и го караха да се чувства разделен на атомите си. Докато очите му бяха отворени, размазани цветове се биеха в бързотичащи ленти. Той натисна надолу клепачите си – рефлексът да следи тази хаотична гама беше уморителен и неудържим. Потъването продължаваше. Усещаше го с въздушната струя, преминаваща през него, от която косата му – влажна и права – стърчеше нагоре като в стилистична прическа. И нямаше никакъв звук. Звуците се появиха, когато падането свърши. Първият звук, който долови, беше рязък и разпукващ. Още преди да отвори очи си представи дъгата, която описва мотиката нагоре, после надолу и веднага след това този шипящ, остър звук при забиването й в буците пръст. Жената беше възрастна, с широкопола сламена шапка и работен гащеризон. Бялата й риза блестеше на слънцето в контраст с кафявата земя, която я обгръщаше отвсякъде. Въздухът – свеж и прозрачен, подчертаваше цветовете приказно и нереално – тихо синьо небе, кафява топла земя, черни лъскави пера, прозрачни зелени скакалци и пеперуди с коприна като пърхащи ресници. Георг, кацнал на верандата на малката къщичка, гледаше като рядка птица с изскочили очи кафявото безбрежие, сливащо се с безупречното небе. Зад гърба му – малкият бял дом му подейства успокоително. Жената замахна още два пъти и спря, обърна се към къщата, заслони с ръка очите си и викна:

– Хей, момче, ела ме отмени!

За кратко, не осъзна, че тя се обръща към него. Огледа се и видя, че е сам на верандата. Краката му се задвижиха машинално и той пристъпи по дъсчените стъпала. Когато стигна до нея, се вгледа в лицето й, в околоочните бразди, в светлите мъдри очи, повярва им и пое древния инструмент. Започна да разкопава земята с такова настървение, сякаш от това зависеше животът му. Почувства как живителните сокове на земята се вливат във вените му, как уханното плодородие попива в кожата му и настръхна от удоволствие. Потта се стичаше по слабините и подмишниците и капеше в пръстта, от която щяха да избуят високите житни класове, чиято зеленина слънцето щеше да преобрази в злато. Ароматът на сладък препечен хляб завладя съзнанието му.

Изведнъж някаква тревожност полази от стомаха към ръцете му, които в този миг се усетиха безсилни. Жената докосна рамото му. Гласът й се отдалечаваше, докато тя изричаше:

– Трябва да се връщаш. Скоро пак ще се видим.

Драконът долетя със свистене. Крилата му замъглиха блясъка на слънцето и плясъкът им заглуши света. Георг усети пронизването. Последното, което видя беше студенината на твърдите му сиви очи.

Следва продължение...