Той знаеше, че този път е за последно. Въпреки упоритостта, с която отказваше да си тръгне, беше ясно, че ще е свободен. Бе чакал този момент прекалено дълго за свойте представи, преживяващ еуфорията от смъртта и плачеше като дете, когато разбираше, че отново е с него.
Този път всичко стана без подготовка, нямаше никакво съмненние, че е мъртва.
Реално погледнато, дори вината не беше негова, но това не бе важно. Нямаше я!
Точно така. Съвестта му умря. По негови изчисления стана в около 24:45.
Всичко мина по реда си. Тя бе болна и немощна и това, което се случи с нея беше напълно в реда на нещата. Като всяка важна езическа особа К. я погреба с любимите и придворни слуги – принципи, страхове, комплески и вкичките му други номенклатурни боклуци.
К. знаеше, че и един мицел и е достатъчен да се върне. Представи си клада, изгори трупа и изхвърли пепелта и от най-високата скала на брега на морето. Вятърът разнесе прахта на километри. Момичето на кладата прикова вниманието му. Червените и коси ...