Другият план

          Извадих  монетата от джоба и бавно започнах да трия кръгчетата на печелившите числа. Тридесет общо… и шест други - дето са бонус. Знаех ги наизуст, щото през ден ако ми падне някой лев и - хайде на лавката за билет. Търкам… и числата излизат едно по едно, но нищо май няма… А, ето едно, две, три, четири вече се подредиха като войници в строй. И какво? Още едно и още едно… Господи, вярно ли е това? Милион… Един милион! Един милион - цифрата танцува пред очите ми, разраства се, маха ми с нуличките… а аз се ококорвам, гледам пак числата, няма грешка… Те това е! Главата ми се замая, нещо като ударна вълна дето викат ме удря в слепоочието, сърцето ми тупка и тупка, аха ще изхвръкне… Боже, ще получа удар! Хайде сега да дишам… бавно и издишам бавно... както онези по телевизията го правят във филмите, когато са стресирани… Малко да успокоя топката дето се вика… Какво спокойствие може да имам... Магия! Провидение божие! Късмет! Боже какво да правя с тези пари... лесни пари… дойдоха изневиделица при мен...

          Да  пийна едно кафе и тогава пак ще му мисля… И една-две цигари, за да ми се проясни малко главата… Пуша и мисля, мисля си, че първо трябва да си държа езикът зад зъбите щото може някой да ме претрепе за едното нищо. Е, не е за нищо… все пак милион е това… не е шега работа… Второ - да измисля как да получа наградата без онези в онази телевизия да ме показват и да се раздуха работата… Трето - какво ще правя с тези пари? Зъбите ми са паднали някои - ще трябва ремонт по тях, ще си купя къщичка да живея и то къщичка с баня - щото в тая барака дето съм сега няма баня и трябва да топля с бързовара вода в кофата, за да се мия.       О, небеса! Ще си намеря и някоя скромна жена, дето ще е кротка душица, да ми готви, да се спогаждаме, а може и детенце занапред… И ще зарежа работата на нощен пазач в оная дупка, дето треперя през зимата на студено…

                    Мисля си, мисля си, става ми едно такова хубаво, хубаво, изпадам в едно блаженство, стопля ми се душата…

Вече цяла седмица лягам и ставам дето се вика с този билет… Стискам го в ръка, милвам го, говоря му като на човек, обичам го, слагам го под възглавницата и се потапям в най-хубавите сънища…

                  Сутрин като стана обаче страхът започва да ме тресе… Ромската махала е наблизо, страх ме е да отида до магазина дори… Не искам да срещам хора, не искам нищо…

               Днес вече ще се обадя на онзи телефон, дето го пише на гърба на билета… Набирам цифричките и един женски глас ме пита за подробности. Искам, не ща – казвам и…

                   Утре ще довтасат тук от телевизията, клип ще ми правят… Аз се чудя какво ще излезе от тази работа, още парите ми ги няма, а цялата страна ще знае за мен… Ужас! Ще ми вземат животеца онези крадливи хора, дето са наблизо…

                  Цяла вечер не мога да спя…… Ставам, лягам, пак ставам… потя се като кон, стискам билета, мушкам го пак под възглавницата, не заспивам… Главата ме боли… Болката се усилва. Нещо като свредел дълбае ли дълбае… Зле ми е… Господи, умирам ли…

              На   другия ден след продължително чукане и тропане от репортерите по вратата на Симо, никой не отвори…                               Господ е имал друг план за него.

                                                                      Трошичка щастие и после тишина…