Обичаше я, повече от себе си. Ако изобщо беше възможно. Усещаше всяко нейно ухание, всяка болка. Обичаше я, страдаше с нея. Беше пленен от красотата ù, от емоцията, която показваше. Обичаше дъха ù рано сутрин. Тази топлина го караше да настръхва. Нямаше нищо по-хубаво от топлината на тялото ù. Събуждаше се с нейната миризма по себе си, с мисълта за нея в себе си, със спомена, който остави в него.

                Не беше спомен, тя беше реалност. Съществуваше и го обичаше. Затваряше очите си и виждаше него. Само него. Опита да е с други, представяше си други. Но когато затваряше очи, виждаше само него. Само веднъж опита вкуса на устните му. Щеше да изгуби много, ако поиска друг, знаеше го. Опита, но никой не успя да я дари със същия вкус.

Ароматът ù оставаше по тялото му. Усмивките на другите горчаха в устата му. Представяше си само нея, искаше само нея. Имаше само нея.

                Любовта беше завладяла и двамата. Опитаха се да избягат, да прекъснат нещото, което се случваше. Но и двамата знаеха, че един за друг те са спасение.

                Спасението беше той. Спасението беше тя. Нямаше други врати, съдбата беше наредила. Той с нея и тя с него.

                Затвори очите си и я сънува, по-красива от обикновено, по-зашеметителна от който и да е друг път. Бореше се за нея, късаше от плътта си, за да бъде до нея.

                Ако някога, някой не му беше казал: Отиди! Ако не отидеш, никога няма да разбереш какво е! Ако отидеш и не ти хареса, можеш да си тръгнеш! Ако ти хареса, още по-добре! – може би още щеше да се лута между живота и смъртта.

Онези колебания как да сложи край на живота си отдавна бяха изтрити. Смисълът беше открит. Това беше тя. Единствена в неговите очи. Сама с него. Той беше силен, единствен. Необикновен.

               В лигата на необикновените той беше единствен, тя беше една… само една и той я обичаше! Всичко друго горчи!

                Make it last people!