Натискам прашния звънец. Пронизителният му зов отеква из апартамента. Никой не отваря и аз решавам да вляза.
Тихо е. Това само по себе си е рядкост в нейния апартамент
-Аз съм. - ледът на тишината се пропуква съвсем малко.
Никой не ми отговаря.
Намирам я в хола. Седнала на пода. С гръб към мен. Плаче. Както само тя може. Без глас, без изпочупени предмети или крясъци. Тихичко. Единствените признаци, че нещо се случва някъде отвъд перфектната обвивка, са няколко измокрени до предела на възможностите си кърпички и леко потреперващите й рамене.
Мразя да плаче! Чувствам се толкова безпомощна!
-Какво ти е?
Никакъв отговор.
-Кажи, де! Какво е станало?
Отново мълчание ако не броим едно неидентифицирано "мпф"
- Е, нали всичко си казваме? Винаги!
Всяко правило си има изключения. Явно не си казваме съвсем всичко. ...