Тук всички бяха за лудницата. Бяхме в лудницата, и тя беше в нас. Единствено ключалките на вратите поставяха условната граница межди лекари и луди. Всичко беше закрепено здраво за пода, а мен ме наболяваше адски дясната ръка. И гърлото. Вчера, докато унасях един Наполеон с приспивните си приказки неочаквано скочи върху мене , смота ме в ъгъла и започна да ме души, обяснявайки ми нагледно как се трепят нечестивците. Беше як бабанка, когото една греда го беше треснала по главата на неговия строеж. С мъка докопах Паник Бутона и браво на санитарите, които прекратиха нашата теологична дискусия и в бързината не объркаха доктора с пациента, опаковаха го надлежно го заточиха отново на неговия си остров Света Елена.
Беше ми тъпо. Бях писал дисертация на тема ‘Търпението и любовта като лекарства’ , така бях погълнат при писането, че всичко изглеждаше перфектно, ясно, чисто, прозрачно, достижимо, елементарно. Изглеждаше. На практика обаче при Наполеоновци не работеше. Дори дотолкова ме разочарова ...