Тук всички бяха за лудницата. Бяхме в лудницата, и тя беше в нас. Единствено ключалките на вратите поставяха условната граница межди лекари и луди. Всичко беше закрепено здраво за пода, а мен ме наболяваше адски дясната ръка. И гърлото. Вчера, докато унасях един Наполеон с приспивните си приказки неочаквано скочи върху мене , смота ме в ъгъла и започна да ме души, обяснявайки ми нагледно как се трепят нечестивците. Беше як бабанка, когото една греда го беше треснала по главата на неговия строеж. С мъка докопах Паник Бутона и браво на санитарите, които прекратиха нашата теологична дискусия и в бързината не объркаха доктора с пациента, опаковаха го надлежно го заточиха отново на неговия си остров Света Елена.

      Беше ми тъпо. Бях писал дисертация на тема ‘Търпението и любовта като лекарства’ , така бях погълнат при писането, че всичко изглеждаше перфектно, ясно, чисто, прозрачно, достижимо, елементарно. Изглеждаше. На практика обаче при Наполеоновци не работеше. Дори дотолкова ме разочарова моя блестящ неработоспособен труд, че смътно ме загложди под лъжичката да отключа моето шкафче с колекция благодарности от родствениците на пациентите във вид на твърд алкохол. Всъщност си я събирах и пазех за спомен – беше като лъскав рафт, отрупан с награди и купи в моето съревнование със Сатаната. А и тази колекция беше една от ключовите зони на рисковете на лекарската професия – затънеш ли веднъж в нея нямаше излизане! От начало Сатаната се появяваше и насаждаше жажда за алкохолни халюцинации по време на безкрайните и скучни нощни дежурства, друг път – по време на честите ‘празници’ в тесен служебен кръг - във вид на апетитната и пищна колежка. Ведъж да те захапе – няма оттърваване! Пазех я и за все повече зачестяващите паузи на скука, които запълвах с безкрайно терзание на хазартната си жилка – понякога с часове мислех трескаво, броях всичките овце от стадото, наблюдавах ги внимателно как прескачат оградата и търсех нишан за решаване на дилемата – ако някоя от овцете неуспяваше елегантно да прескочи, поглеждах часовника, звездите през прозореца, опипвах си пулса и някъде в подсъзнанието си чувах отговора – ‘мне, почакай, това не ти е звездния момент’ ... или – ‘да! да! да! най-после’  ... след което все още здравия ми разум щракваше и .. и ... и .. отговорът слава богу се отлагаше до края на дежурството ... за да се появи пак при следващото. Да . Луд бях. Колегите всеки път ми казваха, че съм луд. Особено когато се появявах тъмно тъмен от слънчевия загар, придобит на парапланера.

      Нещото под лъжичката ми застърга яко, пред очите ми се появиха искри на прозрение и ...да . сега беше момента на звездния ми шанс.. запътих се към шкафчето, напипвайки ключетата в джоба си .. и вече в сюблимния момент на отключването ... видях какво ми предлага съдбата – един вестник беше захвърлен така, че да покрива ключалката ... и най отгоре видях грамадна обява ..

     ‘Търсим да назначим пълноправен психолог терапевт, мъж, желателно с поне двугодишна практика, публикации, специализация в областта на депресията.

Предметът на договора е живо участие в социална група хора.

Ангажиментът е за 24/7/365 на свободен режим, без фиксирано работно време.

Първоначална заплата 100 000 долара на месец, с аванс от три месечни заплати. Всяка година заплатата се индексира със 100%.

Очакваме кандидатите да не са над 30 години. По споразумение договорът може да стане безсрочен. Бонуси за допълнителни умения.

За справки – www.Avatar_NBD.bg ’

.....