Ако някой те обича истински, той не би те поставил в опасност. Една влюбена жена не би причинила болка на мъжа си и не би го упреквала за бедността му. Иван Стефанов така и не можа да вникне в смисъла на тези думи. Да, простичкият Иван! Тъжен факт бе, че той не беше по-интелигентен от български селянин от едно време. Той не бе постигнал нещо значително и дори незначителните неща му се опъваха. От друга страна беше значително пресен ерген със стърчаща руса коса, с ведро лице и сини очи. Той – мъжът мечта и за старите и за младите жени – до съвършенство умееше всичко, но не и да изкарва пари. Баща му беше завещал „Ромео и Жулиета“ с твърди корици, той я сложи между първия и втория том на „Дон Кихот“ и започна да пропива паричната част от завещанието. Като приключи с този синовен дълг, опита да преподава рисуване, но се срамуваше от класа и напусна след две седмици, пет седмици дегустира вина, докато всички вина не започнаха да му се струват еднакви, прописа поезия, но тя се оказа твърде поетична за непросветените хора край него. В крайна сметка излезе на морето дупка, просто един размъкнат рошав бохем без никаква работа.

   Освен това беше хлътнал до уши по една мадмоазела. Въпросната късметлийка се казваше Яна, дъщеря на учител, изгубил в училище и нервите, и разсъдъка си. Колкото и луд да беше, той харесваше Иван, защото му напомняше на него като млад, обаче Яна беше на друго мнение.

- Няма да се омъжа за тебе, ако не забогатееш. – често му казваше тя и тогава Иван се разплакваше и се успокояваше в кръчмата.

   Една вечер, след подобен разговор, той реши да се отбие при една известна врачка. Малко са пенсионерките, които не прибягват по принуда до честния занаят, но тази гадателка уж познаваше, или поне така твърдяха градските клюкарки.

   Обличаше се като истинска манекенка, с тази разлика, че беше леко възрастна и мазнините й леко висяха отвсякъде. Но щом хванеше мистериозната сфера, превръщаше се в истинска вълшебница, способна да реши всички проблеми, дори глобалното затопляне. „Гадателят – мислеше си тя – трябва да помага само на невежи млади душици, те са нежни и подходящи за букет като кокичетата.“

   Щом зърна Иван, тя веднага се зарадва, той беше не просто кокиче, а влюбено кокиче.

- Искам да стана богат.

- Ще трябва да платиш с душата си.

- Как.

- Вземи тази кукла, - каза тя, като му подаде кукла, която приличаше досущ на него. –застани с гръб към църквата в три сутринта и отрежи сянката си.

  Настъпи часът, той застана с гръб към църквата и с кама в ръка.

- Чуй зова ми за помощ! Аз съм едно с тебе откакто си се родил. Не ме прокуждай да се скитам бездомна из света. – каза душата.

- Не си ми потребна, дори не те виждам. - отвърна той със смях и решително отряза сянката си.

  Беше минала вече седмица откакто  Яна видя Иван за последно и й беше станало ясно, че той вече не я обичаше. Колко стисната беше тази Яна! Мъчителка, унищожителка на чувства, мъжемелачка, мизерна и проклета скъперница. Твърда и безкомпромисна като скала, която никой не можеше да изкачи, учтива и мазна, префърцунена като пуйка. Много хора бе смразила жестокостта на тази ледена кралица, красива като Клеопатра, която никой не беше виждал на живо.

  В три часа сутринта звънът на звънеца отекна в къщата като гръмотевица и всички предмети в стаите под и над спалнята й издадоха страшен тътен. Тя скочи от леглото и се втурна по стълбите с бързината, с която депутатите приемат злополучен закон. Лампата не се клатеше, книгите бяха там, където трябваше да бъдат, мазилката не беше пропукана и вазата не беше паднала от масата. Тя въздъхна облекчено, но после подскочи, стресната от втори звън.

  Зави зад ъгъла, отключи, но, едва открехнала вратата, се отдръпна с вик на ужас, сви очите си, за да не гледа и стисна юмруците си. Пред нея стоеше зловещият Иван, той бе като висящ в безтегловност труп, който може да се присъни само на умопобъркан – със стърчаща във въздуха коса, с изпито лице, чиято кожа плътно очертаваше черепа му и устни, замръзнали в зловеща изкривена усмивка, запечатана от момента, в който отряза душата си.

- Аз продадох душата си, за да стана богат, за да ме обичаш, но сега вече не обичам и не мразя, аз не чувствам, аз съм никой. – каза Иван и изчезна.

 Гарвани връхлитаха върху прозорците, вълци виеха в гората и техния вой се сливаше с жаловития стон на една залутана душа, която бродеше около къщата и плачеше за Яна.