Нощта е тъмна... Луната грее величествено сред своите верни стражи - звездите... Изведнъж чувам писък. Скачам и се ослушвам. Чувам заглушени стенания на разкъсвана от болка душа. Показвам се през прозореца и виждам момиче, седнало на тротоара. Отивам при нея и погалвам косите ù. Тя ме погледна - очите ù са пълни със сълзи, Скръбта, която виждам в тях, ме удря като с камшик. "Какво има, мило момиче?" Риданията я задавят. Тя притиска ръка към гърдите си и приглушено стене. "Защо плачеш? Защо е тази болка?" Тя отново ме погледна с потънали в скръб очи и ми разказа своята история. "Имах аз едно момче. Обичахме се много. Радвахме се на всеки един миг, в който бяхме заедно и страдахме, когато не бяхме един до друг. Но се случи трагедия и моето момче се промени. Отдръпна се от мен, обвини ме в абсурдни неща и го загубих, а с него си отиде и сърцето ми. Душата ми се раздира от огромна болка, която нищо не може да спре." След тези думи тя отново застена, но това не бяха нейните ридания, а стоновете на една разбита, умираща душа, която бавно гаснеше в агония. Това момиче и неговата болка ме трогнаха и заплаках и аз. Изведнъж отворих очи и осъзнах, че това момиче бях аз, а стоновете, които чувах, бяха от моята душа, която умираше, защото моето момче ме остави...