Нощ е и вали от часове. Нощната лампа превръща мислите ми в огледален образ на една друга Вселена... Отразява едни други чувства. Поглеждам и мислите ми се настаняват там. Вълшебният фон нахлува на талази и се утаява. Душата ми въздъхва. Картината е вълшебна.
Бяха там. Там, където водата милваше сушата, там където светлината се сливаше с мрака. Там, където нямаше изгрев, нямаше залез, а всичко беше една голяма безкрайност. Там нямаше ден, нито нощ, където сънищата да са реалност. Там приказките са действителност, а действителността – приказка.
Там имаше вечна тишина, където царуваше вечният покой.
Там, някъде във вечността, в една друга Вселена, съществуваше също Любов.
Ако любовта тук сега е чувство, то там беше върховно чувство. Беше в далечното бъдеще. Съществуваше в друга форма. Там нямаше време и безплодно скитане. Там се срещнаха две души. За миг сякаш поспряха, погледнаха се... Познаха ли се?
И Времето спря с тях
– Това ти ли си? – безмълвно пита едната.
– Аз съм. – отговори другата.
– Търсих те цяла вечност.
– Аз също.
Бяха души в стъклени опаковки...
© Светлана Тодорова Все права защищены