ДВА СЛЕДОБЕД. ТАНГО

(На светлата памет на братовчед ми Кольо)

В сравнение с другите ми разкази, този е направо фантастичен. Хората, които четоха черновата, вдигаха недоумяващо рамене. Един дори ми пипна челото: “Абе, ти добре ли си?” Виждаше им се невероятна тази любов между двама обречени. Още по-невероятно им се струваше една майка да бъде толкова студена пред леглото на умиращия си син.
Когато видях братовчед си след двете години, през които отсъствах от града, той беше вече пътник. От роднини научих, че имал рак на костите. Леля ми, за която знаех, че от години членува в някаква секта, беше се смахнала съвсем. Отвикнала от безумните й брътвежи, се смаях, когато я чух да казва, че братовчед ми си има любовница и иска да се жени за нея. Стори ми се толкова абсурдно, че едва не се изсмях, но старата държеше на своето. След два дни дойдох у тях отново, за да се запозная с “безсрамницата” – по настояване на леля ми и водена от собственото си любопитство.
Жената, която видях да влиза, ми беше много позната. Сетих се, че работеше в градската библиотека. Почти не я познавах, бях запомнила само острите й умни очи и неизменната синя блуза.
От несвързаните приказки на леля разбрах, че бяха се запознали в болницата и откакто ги изписали, били почти неразделни.
Братовчед ми ме повика да се запозная със София (така се казваше жената). Бяха толкова нежни един към друг, че ми заприличаха на двойка гълъби. Чувствах се неудобно и побързах да се кача на втория етаж, при леля, която переше. Помогнах й да простре дрехите и на тръгване й оставих малко пари. Старата ме благослови и ми тикна парите обратно:
- Не ми трябват пари, леля, искам да поговориш на батко си.
- Какво да му говоря, бе, лельо, че той си отива! Струва ли си да го тровим сега?
Тя ме избута обратно в стаята и затвори вратата.
- Говори му, нека се покае преди смъртта. Нали не се е венчал с нея, грях е това, голям грях, Бог ще го накаже! Душата му няма да намери покой, тая жена е Сатана!...
Познавах историята на леля от безконечните разговори на баща ми и другата му сестра. Омъжена много млада за нелюбим мъж, леля беше имала охолен живот, за който много й завиждаха. Детските спомени за свако ми бяха за един слаб и прегърбен мъж, който денонощно се трудеше из двора и все им носеше нещо вкъщи.
Едва сега, когато братовчед ми е вече покойник, узнах от другата й сестра, че на времето леля имала закачка с един младеж от махалата, който след нейната сватба на бърза ръка се сгодил за братовчедка й. Леля се срещнала с него няколко месеца по-късно, за да й върне някаква кърпичка и, узнал за срещата, съпругът й я бил жестоко. Омразен съпруг, който я пребива за едното нищо – ето как си обяснявах сега неистовата омраза, която леля изпитваше към него. Роднините говореха, че свако, абсолютен въздържател, на някакъв събор се напил до безсъзнание, а леля го оставила да умре под студения ноемврийски дъжд на двора.
Спомням си, че след смъртта му леля започна да другарува с  адвентистите, а братовчед ми си затвърди славата на стар ерген. На неизменните ми закачки: “Кога ще те женим, батко” той отвръщаше със смях: “Когато цъфнат налъмите, батювото”. И сега вестта, че се кани да се ожени за тази жена, обречена като него, ме потресе.
Един следобед дойдох да помогна на леля. На портата се сблъсках със София. Без да ме поздрави, разплаканата и превита одве жена тръгна надолу по улицата. На двора, боса и със запретнати ръкави, леля мяташе насапунените си ръце и се дереше така, че от съседните дворове наизскачаха хора.
- Безсрамница! Нечестивка! Да се маха от тук, кракът й да не стъпва в къщата ми повече!
- Лельо, моля ти се! Хората слушат. – изсъсках в ухото й.
- Нека да чуят! – тръскаше бели коси старата. – Тоя мой син, тоя неблагодарник! Аз да му слугувам, пера го, храня го, по цял ден бягам по тия стъпала, душа не ми остана, а той да ме гони от стаята си! Трепя се като слугиня, една благодарност чакам само, ама – не. Като дойде оная безсрамница, седне – “ох”, стане – “ох”, оперирана била, все за корема се държи. А той – уловил я за ръцете и все в очите я гледа...
Натиках я как да е в коридора и тогава чух цялата история.
- Тъкмо бях почнала да пера и чувам долу – смеят се. Ядосах се много. Вместо да се молят за душите си, те се смеят. След малко – пак смях. Отидох долу и какво, мислиш, че ги заварих да правят?
При тези лелини думи наведох очи, а тя, тържествуваща, продължи:
- Танцуваха! Нашият, едвам си стои на краката, се ухилил, а тя го сграбчила като пиявица и стъпки му показва. Антихристи, нечестивци!
Оставих я да се тресе в коридора и почуках на долния етаж. Братовчед ми лежеше в огромното си легло, останал без дъх. На пода се търкаляше бастунът му, който явно здравата бе вилнял из стаята.
- Кети – изхриптя болникът, - виждаш ли какво става?
- Не се ядосвай, батко. Тя, леля, нали си я знаеш. Не й забелязвай – стара жена, изкуфяла.
- О-о-ох, много ме наказа тоя, нейният Исус. – обърна се и мъчително се закашля. – Откакто се е повлякла с тия сектанти, тука не се живее. Де е Господ сега да я чуе, на Софчето кучка вика! Така ли я учи Бог – син съм й най-сетне, а тя така да ни тормози, задето сме се прегърнали и сме се засмели... Сякаш много ни остава!
Ръцете му на смъртник неудържимо трепереха.
София почина няколко месеца след братовчед ми. Лелината религия не й позволяваше да ходи на гробищата и да пали свещи. В една дъждовна утрин отидох да почистя гроба на батко, отбих се и на Софииния. На излизане ме пресрещна една висока руса жена. Познавах я само по физиономия – братова жена на покойната.
- Отдавна те гледам тук – смути се жената – и все не смея да те заговоря. Преди да почине, Софка ми поръча да върна тия обеци на леля ти. Кольо, Бог да го прости, й ги подарил  - и сложи в мократа ми ръка малко пакетче.
Русата безшумно потъна в сребърните ивици на дъжда. Разтворих пакетчето и дълго гледах малките треперушки. Трудно ми беше да повярвам, че засменият ми братовчед и чернооката София ги няма. Имах чувството, че не на леля ще нося обеците, а на тях – за сватбата.
Ах, лельо, лельо! Клета, заблудена, нещастна лельо! Няма Бог, който да те утеши...