Днес не говорихме, не се и погледнахме. Той има много работа, аз имам много работа.  Видяхме се чак в осем. Аз влязох да си взема душ в моята баня, той влезе да си вземе душ в своята баня. Апартаментът му беше голям. Понякога оставах там, дори започнах да си зачислявам и една баня. Апартаментът му е голям. Има две спални - неговата и спалнята за гости. Отдавна не беше посрещал гости в спалнята за гости. Напоследък банята за гости стана моята баня, чудех се... вече почти не си говорехме. Дали спалнята за гости щеше да е моята спалня. Не, едва ли, аз дори едно чекмедже нямам в тази къща, защо ще имам стая, не живея там, аз си имам къща, аз още живея при мама и татко, аз още уча. Той не учи, защо му е да повтаря гимназия, ако вече е завършил гимназия. Лекциите обаче посещава, взема изпити, работи по специалността си, стажува. Обича апартаментът да е чист. Обича всичко да мирише хубаво. Аз мириша хубаво. И двамата миришем хубаво. Изкъпани, легнахме си, целуна ме по навик и се обърна и заспа. Преди идвах тук, за да ни е весело, нали бяхме влюбени. Преди не само ми помагаше с домашното, сега само ми помага с домашното. Купи ми учебници за изпита. Не искам да държа глупавия изпит, защо, попита ме, за да си останеш в гадната дупка и да нямаш възможност за развитие ли. Ще станеш продавачка, каза ми. Не, ще си остана себе си, работиш като трийсетгодишен, защо работиш като трийсетгодишен. Вече си скучен, защо си махна обецата на веждата, не пееш вече толкова често, защо? Той стои и ме гледа, яде леща. Аз вече знам как да правя леща, беше ми приятно да му правя леща. Много си малка да готвиш на мъж, каза ми. Преди да се махнеш от гимназията, и ти ми готвеше, казах му, не ти ли харесва? Чудесна е, но си само на седемнайсет. Като бях на шестнайсет,  не казваше, че съм само на шестнайсет, а правеше много по-пораснали неща с мен, казах му. Той си изяде лещата, моята стоеше в купата. Ще изядеш ли и моята, или да я хвърлям, няма да я ям. Аз ще я изям, каза ми. Подадох му купичката и взех неговата.  Отидох в кухнята му да я измия. Водата е топла. Върнах се да взема и другата купа, той се преобличаше. Познавах белега от апандисит, познавах и татуировката, и аз имах такава. Стоях загледана, той не гледаше в мен. Имаш същата, обърна се и се загледа в мен, аз не гледах в него.  Покажи я, моля те, помоли ме. И моята татуировка е ниско отляво на височината на един белег от апандисит, неговата - също, само че от другата страна той имаше истински белег. Свалих тениската, вече не ми се струваха толкова еднакви. Или пък ми се струваха по-еднакви. Не знам, главата ми запуши. Стояхме така „по гашке”, както баба би казала, на метри един от друг и правехме странни физиономии един на друг и на татуировките си. Бях на шестнайсет, когато си ги направихме, той навърши деветнайсет същия ден.  Родителите ми бяха много против, защото е по-голям и татуиран, беше татуиран преди да ме срещне, даже и продупчен. После взеха неговата страна, той много учи, той взе куп изпити, него го взе голямата международна фирма на стаж, виж, развива се момчето, ще стане голям архитект един ден, виж как наддават за него фирмите. Какво знаят мама и татко, те не знаят нищо. Преди уж не ми позволяваха да спя там, или тук, все тая, при него, сега не ме питат дори къде отивам. Той се грижи за теб. Аз няма да се женя, бе хора. Той много те обича, виж. Защо тогава още стои и ми зяпа татуировката. Стоим си така може би час, не, минали са само десетина минути. Само? Ти да не си умопобъркана, това е много време. Друг път и с дрехи не сме бездействали така, не сме мълчали толкова упорито. Ще си ходя, утре имам контролно по физика. Обърнах се, сложих тениската, дълга почти до коляното. То си беше рокля, защото на широчина ми ставаше, но аз ù виках тениска. Удобна е за лятото. 

-          Много си гаден - преминахме на реален диалог.

-          Ти си ужасна, знаеш ли? Разболяваш ме.

-          Ти си болен. Аз отивам вкъщи.

-          Остани, де. Виж колко ни е забавно - ако до сега разговорът вървеше без много извивки в тембъра, той го прецака. Вкара ирония.

-          Чао! - взех си чантата и излязох. Останах пред вратата.

-          Аз много те обичам. Ти нали го знаеш? – питаше ме. Знаех, естествено. И аз го обичам, само че той заминава. Забравих да кажа? Да, получи стипендия, отива в Швейцария.

-          И аз теб много. Ще ти се обаждам в Швейцария. Няма да те чакам обаче. Нали знаеш, че едва ли ще срещна някой друг скоро, заета съм с изпитите, но все пак нали знаеш? - естествено, че щях да го чакам, но само първата година, после щеше да ми писне, щях още да го чакам, но нямаше всъщност да се ограничавам.

-          Ще отворя вратата – и отвори вратата. Целувка за чао. - ще те чакам утре след училище да ти помогна с проекта, за който ме помоли.

-          Недей, имаш много работа - усмихнах се. - обичам те, чао.

Това беше май последната ни среща. Спрях да вдигам телефона. Веднъж се засякохме на един къмпинг с каравани, татуировката се виждаше.

-          Хей, ехо, позна ли ме? Върнах се за малко и дойдох на море с приятели, как си, знаех, че ще те заваря тук, със старите отрепки ли си, аз им звънях, казаха, че си с тях, аз даже дойдох с Бисквитата (за тези, които не знаят, един от многото ни общи приятели). – беше щастлив, че ме вижда.

-          Да идем да пием по бира и да ми разкажеш за Швейцария, а? - и аз бях щастлива, че го виждам.