Защо очите ти са тъжни, скъпа моя,
сякаш ще заплачат в този миг?
Две нежни очи, които пронизват душата
ми като лунни лъчи, проникващи в дълбините на море...
Разголвах живота си пред тях... от край
до край и нищо не скрих, нито удържах, но все пак не ме познаваш.
Да е камък, ще го счупя на хиляди парчета и ще ти нижа гердан.
Да е цвете, ще го откъсна и ще кича косата ти.
Но това е сърцето, скъпа моя.
Къде са неговите брегове... къде е неговото дъно?
Не познаваш границите на това кралство, а си му кралица...
Това е тя, любовта, мила моя...
Нейните радости и болки са без граници,
безкрайни са нейните желания и нейните богатства.
Тя ти е близка като живота, но все пак не можеш напълно да я опознаеш!
© Мартин Николов Все права защищены