САМОТАТА  НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ПЕТА, ДВОЙНАТА КОРОНА НА ЗЛОТО

Глава пета. Вартоломеева нощ

 

 Предисловие от авторката: Нека си припомним какво стана в страната през януари деветдесет и седма, може би най- драматичният период в историята ни през последните тридесет години.

 Вилнееше небивала криза във всички области на живота. Доларът беше надхвърлил десет пъти стойностите си от ноември. Банките затваряха една след друга, изпразнени от несъбираемите кредити, които в повечето случаи бяха изтеглени от някои от главните им акционери чрез подставени лица и фирми. Съвсем скоро в тях щяха да влязат квестори и мащабите на катастрофата щяха да станат известни. Сега никой не смееше да прави оценки , а прогнозите се считаха за необуздана фантастика.

  Впоследствие щяха да отчетат, че през януари всеки беше купил стоки за три- четири долара, че пенсиите стигнаха два долара, а заплатите на държавните и бюджетни служители не надхвърляха часовата ставка на камериерка в двузвезден хотел в Мисури или Минесота. Колапсът беше пълен, хората отваряха буркан след буркан от прословутите си запаси и сляпо се надяваха да се спасят от гладна смърт. Всичко беше недостъпно- храни, лекарства, транспорт. Беше ужасно студено. Човек можеше само да се напие сравнително евтино с долнокачествено менте или домашна ракия.

 Повечето магазини затвориха за неопределен срок, защото не можеха да зареждат с парите от оборота от предишния ден. Извиха се големи опашки за хляб като следствие от паническите слухове за недостиг на пшеница.

  Вече никой не броеше кое по ред дъно стигаше страната. Някои си припомняха приказката за юнака, който се качил на черния вместо белия овен и пропаднал седем земи надолу, вместо да излезе на повърхността. Пред обменните бюра също имаше големи опашки, хората сменяха последните си пари във валута, дори когато доларът премина три хиляди лева.

  Разбира се, политиците не пропуснаха да се възползват от момента. Почти всички се отдръпнаха от злополучното правителство, което явно не знаеше какво да предприеме. Действията на управниците бяха хаотични, безпорядъчни и дори понякога вредни. Хората вече узряваха за протест и беше въпрос на дни той да получи организирана форма.

 Естествено, само най- черните песимисти допускаха, че нещата могат да вземат нежелано драматичен обрат.  Дотогава липсваха преки сблъсъци, въпреки предсказанията на истерични политически врачки  за гражданска война.

  В тая обстановка изборът на Иван Кондов се оказа лесен. Той оглавяваше най-голямата опозиционна сила. Съвсем скоро беше успял да я измъкне от кризата, да изчисти или потуши временно противоречията в нея, да отстрани част от провалилите се лидери, без да си създава сериозна вътрешна съпротива. Разполагаше с добре организирани структури в почти всички населени места  и те бяха готови за времето на изпитания, което наближаваше.

  Моментът , в който злото окончателно се събуди...Огромно,  заело всички възможни кътчета в страната, то беше превърнало всички в свои оловни войничета.

  Злото остана само срещу себе си. Ако някой мисли, че в тоя свят злото воюва срещу доброто, той само повтаря най-голямата заблуда на човечеството.

  Човекът от зората на дните си мисли, че има една надежда, наричана Добро и се моли тя да не е напразна, да не се прекърши от бурите на живота. А истината е, че Добро не съществува.

 То се ражда, когато няма кой да застане срещу себеподобния си за да го унищожи. В нашия видим свят Злото накичи едната си половина с петолъчки, а другата с кръстове и ги хвърли в яростна схватка до последна капка кръв. То беше в тях , то унищожи тези, които го допуснаха в мозъка и сърцата си, принуди други да избягат.

   Беше постигнало своето.

   В България никога не е имало религиозни войни, ако не се смята нашествието на турците и разсипването на култовите белези на християнството в края на четиринадесети век. Българите, обаче, знаеха какво е Вартоломеева нощ.

  Врагът.

  Той беше там- в сградата на “Дондуков”1. Правителство със скръстени ръце, правителство в оставка.

  Или в партийната централа, където готвеха ново, по-дейно, по-решително и може би - нова изкупителна жертва.

  Врагът дебнеше и в парламента. Там ядяха евтини сандвичи и кюфтета, возеха се в “Мерцедеси”, живееха в луксозен хотел.

  ...От трите сгради надничаха навън, гледаха новините и също виждаха враг. Много хора, облечени топло,  решени да останат на улицата докрай. От всички възрасти, естествено и деца. Понякога скандираха, понякога пееха. Вдигаха балони, звънци или малките си. Някой раздаваше чай, може би с малко алкохол. Беше много студено. Искаха, искаха, искаха...Не чуваха това, което им се предлагаше. Доброто не съществуваше. Трябваше да бъде създадено,

 но никой нямаше да отстъпи...

  Тези отвътре не разбираха, че никога няма да успеят. Вече беше късно, бяха пропуснали да спрат времето.

   Тези отвън нямаше да отстъпят. Мразеха сегашния си живот и се надяваха да го променят.

   Злото живееше и в двете си части...

 Тези отвътре бяха убедени, че трябва да устоят, защото са избраници. Не знаеха или не искаха да чуят, че повечето от тези, които са ги избрали , са се отрекли от тях и ги ненавиждат.

  Тези отвън вярваха, че Бог ще им помогне. Дори и ако рушат и чупят.

  През януари всеки мразеше тези в парламента и по- точно, мразеха спечелилите най-много гласове. Другите, които загубиха преди две години, тепърва щяха да нагнетяват омраза към себе си. Те застанаха в началото на сблъсъка, без да отъждествят причината му с вътрешното си убеждение, без да подозират мащабите и неудържимите последици. Щяха да ги обвинят в подстрекателство, да ги нарекат въжеиграчи, които жертват хора за бъдеща власт. Не се  знае колко от тях съзнаваха това и дали се опитваха да предвиждат какво ще се случи. Не всички останаха на същата страна, не всички имаха смелостта да поемат отговорност за последвалите събития.

  Напускаха парламента заедно и се усмихваха, защото тълпата им ръкопляскаше като на герои. Може и някои да се чувстваха герои, може и да се държаха като такива...но други си казваха:

 “Най-после навън, на въздух, на сигурно сред многото...”

  Вътре пееха ...възрожденски песни. И чакаха всичко да отмине и да победят. Не знаеха, че течението ще тръгне на другаде и за тях вече нямаше място в тази сграда и в историята...Не подозираха, че и тези отвън са решили да отидат докрай. Когато започнаха да разбиват сградата и да трошат колите, никой не повярва на очите си. Трошаха малцина, останалите гледаха. Никой не познаваше тия хора.

  И събраните отвън пееха възрожденски песни...

  Тези, които гледаха телевизионните предавания, бяха подведени от монтажа и мислеха, че събитията се развиват страшно бързо. Всъщност, те се влачеха. Протестите бяха започнали още преди няколко дни в столицата и големите градове, а пред парламента бяха от десетина часа. За това време строшиха няколко коли, стъкла на прозорци, пускаха димки и бомбички. И това беше всичко. Не беше кой знае какво.

  Онези отвътре бяха изведени с героична акция на охраната и тичаха с всичка сила към автобусите. Другите гледаха, някои хвърлиха камъни. Бледо подобие на палестинската интифада.

 Беше студено.  Хората бяха бледи като призраци. Минаваше полунощ и мнозина се бяха разотишли. Няколко групички стояха и чакаха пред празната и разбита сграда. Може би не забелязаха, че на пост пред нея бяха вече момчета с по- особена униформа. Били барети. Барети- барети, не е чудно,  страхуват се пиленцата. Закачаха ги, говореха с тях. Никой не очакваше нищо лошо. Не знаеха, че момчетата не са яли, че никой не им е казал къде отиват и какво ще правят, че не им е обяснено докъде могат да стигнат.

  След това никой не можеше да каже дали тези, които разбиваха колите и стъклата, са били и тогава сред тях.

  Момчетата бяха с маски. После казаха, че не са били само барети, че имало и други, облечени като тях. Целта на маскарада не беше известна, нито кой е наредил това. Не личеше, че тази неизвестност е докарала много от маскираните на ръба на истерията и едва ли щяха да се подчинят на всички заповеди.

  За пръв път от много години българи трябваше да се изправят срещу българи не за да си говорят лоши неща и да се псуват, а за да се унищожат. Това беше новото и почти никой не го разбираше.

  Говореха си, смееха се. Коментираха как еди кой си депутат или министър напуснал парламента, как изглеждал носът му, как бягал към автобуса...нещо, което не му се е случвало да прави, разглезен от хубавите парламентарни коли...За жалост, имаше един пострадал от миниинтифадата и той беше охранител. Момчето беше ударено от снежна топка с камък в нея.

  Някои бяха подслушали какво говорят помежду си миропомазаните. Нарекли Кондов “мръсник” , поставили го като причина на станалото.

 “Казаха го, коментираше мъж на средна възраст, един от комунистите беше, не видях кой. Каза “Тоя мръсник пак ще излезе сух от водата! Той ги  подстрекава, тия глупаци отвън!” Ние сме глупаците, разбирате ли, имаме нужда някой да ни подстрекава!”

 Другите възмутено зашумяха. Не се смятаха за глупаци.

 И тогава чуха ударите. Удряха по щитовете. Полицията по цял свят правела така, за да предупреди, че ще нападне и разпръсне демонстрантите. Така казваха после. Но тук никой не знаеше , мислеха, че е някаква приумица. Всъщност, и по закон нямаха право да протестират след десет вечерта.

  Само на един му беше заприличало на пролог към гладиаторски бой и извика:

 “Ще нападат!”

 Другите, обаче, бяха спокойни и не му повярваха. Не повярваха дори когато усетиха първите удари с палки. Беше странно, може би трябваше да се чуят повече шумове...

  Васил Кацаров нареди на момчетата да изтеглят микробуса с инструментите на друго място. Сигурно синът му Сашо спеше вътре сред барабаните, кларнетите и кабелите. Бяха пели на площада преди сблъсъците, щяха да пеят и утре. В ума му се въртеше нова песен, чудеше се дали ще смогне да я репетира преди концерта. Негов приятел от музикалното училище го беше поканил и Васко се нави, макар че живееше далеч, в едно пловдивско село и основната му работа беше да свири по цигански и български сватби, така, както го беше правил дядо му Васил, на когото беше кръстен. Беше записал нова касета.  Жена му не дойде с него, разболя се от грип. Разбира се, не можа да спре десетгодишния Сашо да тръгне с баща си.

  Когато чу ударите в щитовете, ухото му на музикант се подразни.

  “Леле, тия не са ли чували барабани?”

  Но в следващия момент пред очите му се разигра някакво подобие на екшън в български вариант. Приведе се да избегне ударите и тогава видя , че на паважа падна хубава руса жена с черно кожено палто.

-Какво правиш, бе, защо удряш жената?

 Без да мисли, се втурна към нея. Докато я вдигне, го удариха още два пъти и той си помисли, че Анастасия беше права като го накара да си сложи каскета. Причерня му, но се изправи и се опита да напусне мелето.  Жената беше в безсъзнание, удариха я по главата. Може би имаше кръв, но разбърканата й руса коса я прикриваше. Тежеше доста с това дълго и луксозно палто. Васил не беше много силен, но все пак вървеше с товара си с добра скорост.

 Беше се поотдалечил,  когато разбра, че полицията преследва хората и побоят продължава. Дали щеше да се измъкне?

 Видя две момчета, навярно студенти. Едното беше ранено и куцаше, другото го беше хванало през кръста.

 - Момчета, извика Васил, помогнете, тази жена е в безсъзнание...

 - Колата ни е наблизо, каза единият, опитай се да я донесеш до нея...И ние сме за “Пирогов”.

 Вече почти беше останал без дъх, докато успее да я стовари на задната седалка. Рухна до нея. Момчетата се настаниха отпред, здравият запали и тръгна почти веднага.

 - Може и да не е време за запознаване, каза той, но аз съм Камен, а брат ми е Калин. Не си приличаме, той си е карък , аз съм късметлията...Боже!- извика, като видя жената, но това е леля Диана! Приятел, ти знаеш ли коя е?

 - Отде да знам, биха я, горката! Много е хубава, как можаха! Още не се събужда...Какво ще правим?

  - Тя е артистка, в театъра. Играла е и във филми. И в рекламни клипове...- обади се раненият.

  - Наистина, виждал съм я по телевизията...А вие откъде я познавате?

 - Приятелка е на баща ни. Нали знаеш, от ония години...

 Васил се облегна назад.

-Блазе му на баща ви...Само да може да каже, че я познава лично, му стига...

  Двамата се засмяха.

 - А за тебе какво да кажем?  Само, че те познаваме? Защото нали ти си Васко , солиста на “Колелото”?

 - Разкрит съм!- младият музикант никога не губеше чувството си за хумор.  Опита се да се засмее, но го заболя.- Защо не погледнеш какво ми е на главата?

 - Като за музикант, добре издържа. Кърви малко, но не ти тече мозък...-пошегува се зловещо и Камен.

 - Как ще тече, музикант и мозък! Да не повярваш!

 - Слушай, бе, я изпей нещо за из път!

 Момчето беше видяло сериозната рана на главата на случайния си приятел и се опитваше да му отвлече вниманието , да го държи в съзнание и спокоен.

-Да изпея, бе...Добре.  Какво да бъде? - каза Васил и...припадна.

  Бяха вече в “Пирогов”. Диана още не беше дошла в съзнание.

 ...Депутатът Теофилов вече беше настанен на легло с превръзка на главата. Бяха го ударили жестоко , очилата му се бяха счупили и част от стъклата се бяха забили по лицето му. Този, който го събори с удар, го ритна няколко пъти и по дрехите му имаше отпечатъци от кални обувки. Главата го болеше до припадък. Искаше да заспи, но паренето на очите му пречеше. Не можеше да си спомни всичко, не знаеше дори как е стигнал дотук. Сигурно беше припаднал още след първия удар и някой го беше изнесъл. Четири години бяха изминали от свалянето на правителството, чийто премиер беше. От там тръгна упадъка му като партиен лидер.

  Той не умееше да прави компромиси и настрои много хора срещу себе си. Някои на групи напуснаха движението, други се изпокараха и макар и в него, действаха разнопосочно. Последва големият провал на изборите преди две години, заговори се за крах на демократичното движение. Казваха, че си е изпяло песента, че дясното пространство остава без стабилна партия, че в страната има само един полюс...

  С една дума, беше време да подаде оставка. Не можеше да бъде гъвкав. В нощта след изборите гледаше постоянно повтарящите се около двадесет спечелени процента с невяра. Политолозите го бяха предрекли, но той не пожела да ги слуша. Почти не чуваше какво му говори Кондов. Тихо, настойчиво,  равно, той го съветваше да се покаже пред медиите, да обясни причините и обяви по- нататъшното си поведение. Както правеха всички лидери на загубили изборите партии.

 Защо ли не застанеше той? Но тогава Кондов беше само един бивш министър, бивш депутат, който се опитваше да посредничи между разединените лидери. Той беше шефът на коалицията, той трябваше да говори.

 Беше краят. Нямаше да успее да обясни неуспеха, да даде някаква надежда на все още останалите техни поддръжници.

 Няколко дни след това избраха Кондов за председател на коалицията. Теофилов имаше нужда от почивка.

  Кондов говореше за промени, за преустройство в единна партия. Това и самият Теофилов го искаше, беше говорил за него много пъти. Но не знаеше как да го направи, нито имаше сили.

  Кондов щеше да го направи. Бившият премиер не искаше да му пречи. Можеше да му вярва, но да му помогне?  Как?  Да опровергае слуховете,  че се готви за реванш, да се оттегли от първите банки в парламента,  да намали броя на изказванията си, вяли и почти инерция от ораторските му умения...Това можеше да направи и го направи.

  В замяна на това, Кондов ставаше все по- уверен и все по-убедителен. Беше успял. Беше положил неимоверен, къртовски труд и наистина тръгна нагоре. Теофилов не знаеше дали му завижда. Той не можеше да издържи, не можеше да започне от нулата, но съратникът му успя. Липсваше му само едно- да спечели изборите и да придобие истинска власт.

   Трябваше да му помогне, щеше да е добро за всички. Редовните избори бяха още много далече, трябваше нещо да предизвика предсрочни. Кризата дойде точно навреме.

  Да, Теофилов смяташе, че кризата предопределя изхода. Всяко зло за добро.

  Кондов не приемаше злото, той се чувстваше ужасно, че не успя да предотврати погрома над парламента, че напразно обикаляше с мегафона сред хората и молеше за въздържаност заедно с новоизбрания президент и кмета на града. Беше в депресия, която трудно, с огромни усилия на волята, преодоляваше. Втурна се на площада веднага след като чу за побоя.

-Това са депутати!- викаше един мъж- Не ги ли познахте, господин Теофилов и госпожа Станчева...

  Кондов видя кръвта по паветата. Цялата му същност на роден да посредничи и помирява потъна във вцепенение. Не беше успял, не беше направил всичко! Както не успя с Джини, както не успя с родителите си! Не успя и тук! Допусна насилие над хора, трябваше да го спре!

  Как , не мислеше в момента. Беше се случило , когато не беше там, защото не беше там! Трябваше да застане отпред. Той и другите двама. Биха един бивш премиер, щяха ли да пощадят него? Може би щяха да бъдат още по- жестоки.

 Не си спомняше да е изпитвал страх за себе си. Само вина за нещастието на другите.

  Хората бягаха към фоайето на един хотел наблизо. Млада репортерка плачешком съобщаваше, че там има кръв по мозайката.

  Не усещаше умора. Не беше успял да спре насилието.  Хората избягаха , полицаите се върнаха назад. Имаше ли смисъл от усилията му? Не беше ли само брънка от хаоса?

 ...Теофилов не знаеше кой го беше ударил. Всички го познаваха, може би някой го беше търсил в тълпата. Да си отмъсти ли? Нямаше представа защо е станал прицел на отмъщение. Бяха с маски. Дори да беше внимавал, дори да не бяха му счупили очилата, нямаше да разбере. А и защо ли му е да знае кой го мрази толкова много.

 Откъде можеше да се сети за човека, който живееше в другия вход на блока му? Откъде можеше да знае, че това е връстникът му Младенов, с когото бяха познати от деца без да дружат, без да ходят в едно и също училище. Може би родителите им са били и по- близки, но Теофилов не си спомняше кога е говорил за последен път с Младенов. Нямаше и повод да си спомня, просто той не беше част от света му.

  Но другият го познаваше. От малък му беше известен противният очилат многознайко, който не играеше футбол , а беше винаги зает с уроци по английски, история и какво ли не. Минаваше край тях без да спира, а ако беше с леля си, тя му говореше на английски. Нямаше близки приятели, дори и сестра му не дружеше с него.

 Младенов помнеше и дребното тъмнокестеняво момиче, което се прибираше с различни момчета със спортен вид. Работеше в едно от столичните спортни дружества. После се омъжи за известен футболист и сега живееше с него в Португалия.

  Брат й завърши основното училище, естествено, като пълен отличник и постъпи в Английската гимназия. Прибираше се с големи речници и енциклопедии под мишницата. Беше невзрачен, затворен и малко бавен младеж и не се събираше с момичета. Те, естествено, го смятаха за скучен.

  Младенов учеше в милиционерското училище в Пазарджик. После започна работа в София. Изглеждаше добре в униформата. Беше млад, хубав мъж с кестенява коса и зелени очи. Имаше приятелка, която учеше в текстилния техникум. Излизаха заедно, ходеха на кино, майка й го познаваше. Ожениха се, когато тя завърши. Не беше много хубава, само на сватбата  като всички булки.

  Работеше от доста време, имаше две деца. Естествено , момче и момиче. Една зима се разболя от пневмония и трябваше да постъпи в болницата на МВР. Беше с много висока температура и му се струваше, че халюцинира. Над леглото му се надвеси едно красиво и младо женско лице с кафяви очи и тъмни клепки и вежди. Питаше го нещо и разкопчаваше пижамата му. Ръката й беше хладна и тя се извиняваше, че го пипа със студени ръце.

  Беше стажантка и се казваше Елена. Младенов изпита много странно чувство към нея. Беше сигурен, че е привързан към жена си и към децата, но се смущаваше като ученик от младата дама. Когато се пооправи, тя се шегуваше с него. Смееше се много хубаво.  Един ден се осмели да й предложи да се видят след като излезе от болницата. Тя прие и каза , че скоро ще го извика на контролен преглед.

 Опита се да бъде галантен и внимателен. Дълго вися на пазара докато избере най-големия и скъп букет. Тя му се зарадва много, обожавала червени гладиоли. Прегледа го внимателно преди да пише в картона му, че може да се върне на работа. Разбра, че работи основно на  кабинет и само за месец е била в клиниката. На шега му каза, че трябва да отслабне. Беше наедрял доста и започна да си отглежда коремче.

 Много сериозно я заразпитва какво да яде. Можеше ли да я посещава и друг път? Казваше, че вдига кръвно.

  Един ден я видя да излиза цивилна, с лека къса синя рокля и високи токчета. Усмихваше се и Младенов се обърна да види на кого.

  На входа я чакаше Теофилов в невзрачен тъмен костюм, кремава риза и безлична вратовръзка. Той вече беше адвокат, беше го срещал в съда, когато охраняваше подсъдимите. Не беше женен. Прегърна момичето през раменете и тя леко го целуна по бузата. По устните беше трудно, негодникът си беше пуснал брада. Младенов беше като попарен. Как можа тоя смотаняк да пипне такава жена! Тя преливаше от живот, очите й блестяха с неизтощимо желание за флирт, гърдите й дишаха в ритъма на едва затаено сладострастие,  неукротени от доста тясната рокля. С какво я беше спечелил? Не го видя да се усмихва. Само я прегърна и поведе сякаш от само себе си се разбираше на кого принадлежи и кой има право да се гордее с това.

  Ожениха се и той често ги виждаше да пият кафе и да пушат на терасата. Но как го гледаше тя! Беше не просто увлечена, не просто влюбена, а обсебена от мъжа си. Често се обличаше с шорти и небрежна блуза с презрамки. Мъжът й я притегляше, тя сядаше на коленете му и гърдите й докосваха брадата му. Едва ли подозираха, че ги гледат от по- горния етаж на другия вход. Тя хващаше ръцете му, пъхаше ги под блузата си и сваляше очилата му. После той я вдигаше на ръце и влизаха вътре. Но не винаги.

  Веднъж се любиха на балкона посред бял ден. Отначало орален секс, после класически. Беше истинска тигрица и страшно много обичаше да се чука. Младенов усети, че е възбуден до крайност. Не предполагаше, че слабичкият адвокат наистина може да задоволи тази жена. Свършиха и тримата /беше онанирал като пубертет/, после отново пиха кафе. Тя стана да прибере чашите /беше без бельо/  и мъжът й като на шега посегна и пъхна пръстите си под роклята. Не, тя не счупи съдинките. Остави ги внимателно, а той все по- бързо движеше ръката си. Изведнъж погледна нагоре. Не го виждаше, беше отнесен поглед пред оргазъм. Мъжът й понечи да извади ръката си, но тя я задържа и засмука пръстите на другата.

  Друг път взе цигарата от него и я натисна върху гърдите му. Той изстена, но не от болка. Явно играеха опасни игри. Младенов съвсем загуби интерес към жена си. Беше се опитал да я накара да разнообразят програмата, но тя не се съгласи. Изтърпяваше го да се изпразни /с голям зор я убеди да си сложи спирала и да не го кара да прекъсва акта/ и се обръщаше на другата страна или веднага отиваше да се мие едва ли не с отвращение.

  Разбра, че има любовник. Мислеше, че ще я убие, но я наби само от немай- къде. Каза му, че го е направила, защото той има любовница. Не го била видяла, но се държал така. Сигурно е някоя шафрантия от ония, които се фръцкат из управлението с униформи. На всичкото отгоре беше хванала трипер и го лепна и на него.

  Беше толкова невзрачна, толкова дребнава. Не смяташе, че някога е изпитвала удоволствие от чукането. Наистина беше опитал с няколко жени. Знаеше, че са курви, бяха минали през някои от колегите и началниците му. Но разочарованието беше пълно. Чукаха се механично, банално и симулираха оргазъм толкова примитивно, че всеки скапаняк би го разбрал. Представяше си как го прави с Елена, как изнемогва от нейния танц върху себе си...

  После всичко се промени. Мъжът й стана политик, лидер, министър-председател. Беше най- младият премиер. Все още нямаха деца. Вече не се любеха на терасата. Теофилов рядко беше в къщи. Често се затваряше в кабинета си с двама съветници. Казваха, че бил бисексуален. Младенов не вярваше, но не опровергаваше слуховете. Всъщност, кой знае, може и да е опитвал, нали си падаше по особените усещания.

  Беше умен, много начетен и дълбоко и искрено религиозен, нещо ново за управниците на страната. Правеше впечатление и зад граница. Ходеха заедно с жена си в чужбина. Той се понаучи да се облича или други се погрижиха за това. Нищо чудно заслугата да беше на съветниците му.

  После правителството падна и Младенов,  кой знае защо, не се зарадва. Искаше най- после тя да си намери любовник или дори не един, та и той да се осмели...

  Представяше си как се любят върху масата. Той я вдига върху нея, тя е гола под роклята...Всъщност, не си го представяше, бяха го правили с мъжа си на терасата.

   И ето, той стоеше пред парламента с маска на лицето и държеше щит. Не вярваше да ги пуснат срещу хората, той знаеше, че са прави. В неговия дом също нямаше кой знае какво за ядене, дори бурканите бяха намалели застрашително, въпреки че жена му беше затваряла като луда каквото намери. Тръгнаха и той нямаше намерение никого да бие. Дори можеше да се скрие, да симулира, че са го откъснали от другите...Спомни си дъщеря си, която искаше нови дънки...сина си, той пък имаше нужда от зъболекар. Самият той трябваше да си направи нов мост от дясно, дори и сега го болеше един кътник. Нямаше смисъл да разпръскват тия хора. Ония, които правиха золумите, бяха изчезнали. Набитото му око на полицай беше запомнило няколко физиономии, които сега липсваха от пейзажа. Утре може и да ги търсят за да ги задържат. Имаше синхрон в действията им, не беше пристъп на гняв. Но как да го каже на началниците си? Не знаеше защо тогава бездействаха. Не разбираше защо тръгнаха сега срещу хората. Имаше много жени, но не пищяха.

  Изведнъж нещо го жегна: Теофилов! Трябва да е тук, не е страхливец и не би се скрил. Огледа се и го видя. Обясняваше нещо на един от колегите му. Без да знае още защо, тръгна нататък. Изведнъж осъзна, че оня не вижда лицето му, че никой не може да го разпознае.

  Елена беше в къщи, никога не би я изложил на опасност. Защото той интуитивно усещаше опасността. Тя беше най- ценното му притежание. Сигурно гледаше телевизия и чакаше да й се обади.

  Нямаше да дочака. Или може би не тая нощ. Не усети как стовари палката върху главата му. Не беше го правил скоро, само когато му оказваха съпротива. Удари още веднъж, още веднъж. Викаха срещу него. Викаха: ”Това са депутати!”

  Той знаеше: това е Теофилов. Врагът, който любеше най- желаната жена. Можеше да го убие анонимно, без никой да се досети кой се крие зад маската. Изблъскаха го няколко едри младежи от протестиращите. Той удари единия, но другите вдигнаха съседа му и го понесоха към някаква кола. Площадът беше пълен с бягащи хора. Почувства се ужасно уморен. Върна се към входа на сградата, влезе вътре. Отвори някаква врата, беше кабинет.

 Видя хладилник и го отвори машинално. Взе бутилка, почти наполовина пълна с ракия. Надигна я, не беше много силна. После разбра, че обитателят на този кабинет не разбирал от пиене.

  След малко разбра, че почти я е изпразнил. Обхвана го спокойствие. Странно спокойствие.

  Смяната му свършваше скоро.

  Прибра се и легна в кухнята. След малко жена му щеше да стане за да отиде на работа.

  По това време Теофилов уморено отговаряше на въпросите на журналистите. Намериха го въпреки забраната на лекарите. Каза им, че не помнел нищо, че не е видял кой го е ударил. Че дори и да знаел, не би предприел нищо. Не бил виновен, изпълнявал заповед. Бог ще съди тези, които го допуснаха.

  Жена му беше там, мъчеше се да отстрани тълпата. Беше лекар преди всичко. Мъжът й стана пациент, на когото е нужен покой. Трябваше да му поръча нови очила, той почти не виждаше без тях. Повечето от ранените бяха ударени по веднъж. Той- на три пъти .Питаше се защо. Трябваше да го убеди да заминат някъде. Далеч, може би при леля й в Канада или при сестра му в Португалия. И може би да си осиновят дете. Вече седем години бяха женени. Елена искаше да гледа дете, дори две. Защо биха Богомил?

  Не искаше да мисли за това. Вече се беше съвзел. Даде му обезболяващи и приспивателно. Скоро щеше да заспи. Да можеше да се мушне при него...Да можеше да са си в къщи, върху широката стара спалня...Стресна я сестрата, която носеше чаршафи за да легне на съседното легло. Тя отказа. Имаше и други ранени, нека настанят някого в стаята. Ще седи на стола или ще си отиде. Казаха й, че другите са по- леки случаи и си тръгват след прегледа.

  Съвсем наблизо се събуждаше Диана Борова. Не си спомняше главата да я е боляла толкова дори и след някое от нередките й пиянства. Светлината почти осезаемо удари зениците й, проникна през тях по непредвидимите разклонения на зрителните нерви и възпламени в мозъка й един привидно задрямал център.

  Удариха я за пръв път в живота й. Може би не искаха да я убият, не, сигурно не искаха. Вдигна ръка и внимателно опипа главата си. Усети марлята и конците. Шили са я, може и да са обръснали част от косата й. Непременно ли трябваше да лежи тук? Сигурно е в “Пирогов”. Но защо беше сама? Имаше и други бити, но може би не бяха паднали като нея.

  В това време Мая и Тони влизаха във фоайето, повикани по телефона от стажант- лекаря Валентин Антов.

 - Дължиш ми едно изявление, веднага го спипа Мая, веднага щом видя мама идвам и не смей да си тръгнеш!

 - Но това е Вальо!- възкликна жена му Мария, иначе наричана Мими. Тя беше приспала дъщеря им Иза и не се отлепяше от радиото. Сърцето й преливаше от възхищение и любов. Жалко, че нямаше кой друг да чуе как героичният й съпруг обяснява какви хора са потърсили помощ, колко тежки са били раните, какво са направили. Беше сериозен и уверен, беше човек, който изпитва удовлетворение,  че е в центъра на събитията в момента.

 Мая едва се въздържаше да не заплаче. Беше отвратително. Майка й лежеше бледа, с разбъркана коса, обръсната на тила, с няколко шева. Наблизо беше метнато изкаляното й кожено палто. Идеше й да ругае, да крещи. Вместо това каза:

-Първото ти интервю е мое, нали?

 И тогава и двете се разплакаха. Не, ти защо отиде, питаше дъщерята, поне да ме беше извикала. Друго е, ако бях там с тебе!

 - А ти не се ли сети, попита майката, къде другаде да бъда, къде мога да бъда...Едни келеши студенти ли ще оправят държавата...

 - Само не ги наричай така, да не те чуят!

 Мая приглаждаше косата на майка си и от време на време се секнеше силно, защото на всичкото отгоре имаше и хрема. Брат й се чудеше какво да прави, изобщо не беше виждал майка си да плаче. Мая да, но Диана...Не измисли нищо друго, освен да отбележи, че могат да я вземат още сега. Но те не го чуха, защото Мая извади огледало и започна да почиства лицето на майка си от разноцветните петна които гримът й беше оставил на бледото лице на Диана.

 - Не можех да повярвам, че ме бият...

 - Какво правеше там по това време, защо не се прибра!

 - А ти какво искаш, да мия чинии в къщи и да слушам новини ли?

 - Мамо, ти никога не беше ходила на такива места...

 - Човек все някога прави нещо за пръв път.

 - Звучи доста банално като обяснение. Можеш да се приготвиш сама, нали? Отивам при Вальо.

  Тони се опитваше да почисти палтото й с мокра салфетка.

 - Тони, стига си се престаравал!

 - Ти не обичаш да се каляш...

 - Не се окалях сама, събориха ме.

 - Почти го изчистих. Искаш ли да го облечеш?

 - Да ти кажа ли нещо? Мая не бива да го чуе, разбираш ли? Нея я нямаше. Тя е мила чиниите или е пускала прахосмукачката. Вие също не бяхте с него. Нито ти, нито дъщерите му. Сигурно го е чувствал...

  - Едва ли е имал време...Пък и това не е семейна сбирка!

 - Аз бях там. Не, не толкова близо , че да ме забележи!

 - Иван има достатъчно хора, на които да разчита. Той е лидер и не мобилизира роднини , а съмишленици.

  - Той се опитваше да спре безумието. Аз трябваше да му помогна, а изведнъж изтъпях. Просто останах на мястото си.

  - Спомняш ли си един стар роман, намерих го в книгите ти- “Аз не съм героиня”?

  - Имаш неуместни асоциации. Трябваше да си с него, а не да спасяваш парите на брат ми!

 - Никой не може да ги спаси.

 - Колко жалко! Само че аз бях там, а тя не. Никога не го е разбирала, не е знаела нищо за него. А той се ожени за нея...мислех, че поне може да е с него...

 - Престани, това са глупости!

 - Прав си. И какво ще стане сега?

 - Не знам. Може и Господ да не знае.

Преди да излезе, към нея се спусна мургав млад мъж.

- Оправихте ли се, госпожо? Боже , как ме изплашихте!

 Мина доста време, докато той обясни кой е и какво е направил за нея. Тя каза,че харесва песните му.

 - Как изглежда вашият ангел сега?- питаше го за най- известната от тях.

 - С прекършени криле, блед, самотен...Като вас одеве.

 Зави й се свят. Толкова приличаше на Иван!

 - Вие ли пишете текстовете? Много са хубави за такива ...

 -...треторазредни певци ли?

 - Не исках да кажа това, но...

 - Не се обиждам, нали и някой трябва да весели хората, когато се женят...А текстовете ми ги пишеше едно момче от затвора във Стара Загора. Имаше цяла тетрадка и аз си избирам. Само че вече го няма. Почина от туберкулоза. Представяте ли си, в наше време някой да умре от това! Като дядо ми преди много години...

 - Кажете ми някой стих, не от песен...

 - “Студен блуждаещ огън през решетката ми свети

   води в преизподнята душата ми смутена...

   Разкъсва волята тоз странник див от блатото...

   Наивен ли съм? Като в сън го следвам ...нямам сянка!” Много е сложен за мене, не знам как го запомних...Да ви кажа ли още нещо? Това може да стане на балада,чуйте само:

   “Лежа в леглото и изгарям в треска...

    Гори ме огън и от студ треперя...

    Душата ми е цялата в петна

    И да я изчистя няма да успея...

    Ти няма никога да ми простиш,

    Престъпник съм,най- долен пандизчия...

    И сам не бих си никога простил,

    А влезе Господ в моята килия...

    Като блуждаещ огън си красива,

    Измамна и безжалостна, лъжлива,

    В прокълнатото блато ме изпрати

    И плю по мен, за помощ щом заплаках...”

 

 - Господи!- промълви жената- Не ви ли е студено, когато го произнасяте? Като че ли пренасяте килията тук...Има само един лъч...”А влезе Господ в моята килия...”

  - Да не сте била в затвора?-попита Васил.

“Ако знаеше...мислеше жената, ако само знаеше...Колко затвори разруших през живота си и пак виждам решетки...”

  Малко след като тя си тръгна, дойде Кондов. Той никога не разбра колко близо до него е била в тая нощ старата му приятелка, най-болезнената му любов, неговото никога несвършено минало...

  Госпожа Суламит Менахем- Шарон току що пристигна от Израел за годишнината от смъртта на майка си, някога известната художничка Джини Менахем. Беше оставила застаряващия си капризен баща все още да преживява раздялата с третата си съпруга, много по- млада от него. Самуел Менахем  отказваше всякакви ангажименти, не беше в състояние да свири, не и след изневярата на Леа. Можеше да търпи само Суламит, която толкова малко напомняше и покойната си майка, а и на самия него. Прехвърлила четиридесетте, с вече видими белези на възрастта в леко прошарените си тъмни коси, госпожа Шарон преподаваше математика в една гимназия в Яфа. Мъжът й, руски евреин, компютърен специалист, повечето време живееше в САЩ.

  За нейна изненада синът й Рафаел пожела да учи приложни изкуства в България. Кротко , тихо момче с големи тъмни очи. Още с пристигането си се беше сприятелил с момичето от отсрещния апартамент. Всеки път, когато се обаждаше, майка му чуваше едно: ”И много поздрави от Ваня!” Очакваше и сега да ги намери и двамата, дори носеше подарък за момичето.

  Докато пътуваше в таксито, разсеяно слушаше радиото, но не разбираше почти нищо. Не се интересуваше от политика , а и отдавна живееше в Израел. Попита шофьора:

-Не знаете ли? Но да, вие идвате от чужбина! Комунистите пратиха полиция да бие хората...Казват, че имало ранени , карат ги в “Пирогов”.

  Жената прехапа устни. Досега не беше й се случвало такова нещо. Дали не е опасно да се ходи по улиците? Може и да обявят военно положение. Отдавна вече не разбираше какво става в родината й, още откакто баща й я измъкна оттук десетина години след развода си с майка й. Почти нищо не я свързваше с България, тук майка й нямаше близки роднини, а в Яфа я посрещна многобройната роднинска общност на Менахемови. Чуваше, че хората тук са бедни, но не разбираше защо се окайват, а не работят. Как може толкова хора да загубят парите си в рухнали банки, а тези,  които са ги ограбили да са на свобода и никой да не им търси сметка.

  С една дума, тук много неща не й бяха ясни, но синът й живееше в София и тя с вълнение очакваше да го види. Той беше я убедил, че точно тук ще получи добро образование. Направи каталог на картините на баба му. Помнеше я от последните години на живота й. Не я разбираше като личност, но нарисуваното от нея му беше близко. Светът на картините й се превърна в светът на неговите мечти.

 Суламит също не я разбираше, но се грижеше за нея до последния ден от живота й. Беше послушна дъщеря и изпълняваше дълга си без недоволство или досада.

  Рафаел не беше в квартирата си. Дали да не позвъни на родителите на Ваня? Може да са на дискотека, прибирали са се и по- късно, а беше вече около четири. Нещо обаче, я караше да мисли, че не се забавляват. Извади бележника с телефонните номера, може Стаменови да знаят нещо повече.

-Нищо не знам, каза майката след дългите извинения за неудобния час в който я безпокои, отидоха на шествие, още в пет часа. Мислех, че са в квартирата на Рафи...

 Минута след това Суламит се обаждаше за такси и тръгваше за “Пирогов”. Беше объркана. Защо Рафаел да е там? Какво му влизаше в работа какво става в тая страна? Или е заради Ваня?

  Видя я още когато влезе. Ваня хълцаше, облегната на рамото на мъж на средна възраст с кожено яке и изтъркани дънки.

 - Боже, но вие дойдохте, а Рафи...- и пак се разплака.

 - Но какво е станало?

 - Ударили са го , госпожо! С палка по главата...- побърза да отговори мъжът.

 - Трябваше да го  опазя!

 - Успокой се, бе момиче!- мъжът я разтърси силно- Та той е мъж, ти ли ще го пазиш! Вие майка му ли сте? И моят е ударен, но той е с твърда глава...Не че от това ще ви стане по- леко..

 - Защо са ги били?- попита Суламит- Какво са направили децата ни? Не са носили оръжие, нали? А мога ли да вляза? Да го видя?

  -...Защото аз тренирам! Бях републиканска шампионка по карате за девойки. Трябваше да легна върху него, така се прави...Само че не предположих...той беше напред и аз не мислех, че ще го ударят! Той е толкова мило момче...Никой не знае колко е добър!

 - Всички са мили момчета- и вашият, и моят...- продължи Димо Кондов въпреки хлипанията на момичето- Но са и мъже! Ето ги!

  - Татко- каза вместо поздрав Калин- няма нужда да стоиш като наблюдател тук! Организирай поне една цистерна кафе и консумативи, защото всички са гроги и марлите май не стигат...Аз ще прибера брат ми в къщи, а и Бодо е при една госпожа, но сигурно е побъркал съседите от лай!

 -Виж, това ще го свърша, но ти не знаеш ли нещо за момчето на госпожата?

 - Рафаел на Ваня? Мисля, че в момента се занимават с него...Попитайте доктора, май се казваше Антов!

  Суламит не знаеше как е, къде е и ако в този миг я попитаха коя е, може би щеше да се затрудни. Не можеше да влезе, не намери доктора.

 - Ще дойда с вас- каза тя на Кондов- Ще ви помогна, знам какво трябва да се купи...Имам пари, мога ли да платя в долари?

 - Не се безпокойте за пари...Нямам нужда. Но може да ми помагате.

 Той беше тръгнал за София следобед. Нямаше намерение да безпокои синовете си , пък и те бяха научени на самостоятелност от малки. Имаше няколко служебни срещи, а след това мислеше да се отбие при една позната, бивша манекенка. Но събитията го завъртяха като в торнадо и след като разбра къде са момчетата, къде е Бодо, немската овчарка, която гледаха от бебе, тръгна да ги спасява. Не знаеше дали някой от тях е ранен, но все можеше да помогне с нещо...

  На вратата на квартирата им срещна две момичета. Представиха се взаимно. Мартина и Мариета не бяха близначки,  братовчедки, които можеха да минат за такива. Не знаеха къде са момчетата, но предполагаха, че са в мелето. А можеха да бъдат с хубавите момичета...

 - Ние бяхме заедно отначало, на шествието. Учим в НАТФИЗ, нали знаете, всеки ден шествието започва с наше шоу...Оставихме Бодо при баба Марта.

 - Както може и да се досещате, това е баба ни. Прибрахме се към дванадесет, а момчетата останаха...

 - Странното е, че и баба не си е в къщи. Бодо се скъсва от лай, а нея я няма . Сега тръгваме да я търсим...

 - Защо не си останете в къщи?- предложи Димо- Аз ще ги намеря, ще ви се обаждам от мобилния и ще държим връзка...

 - Ами баба? Ако се е прибрала...Може ли да минем през нас?

  Кондов беше прав, предложеният вариант беше най- добрият.

  Госпожа Марта Виденлиева наистина беше излязла от къщи с купа кафе и бисквити за протестиращите. Наближаваше площада и ръцете й бяха измръзнали въпреки ръкавиците и топлата кана. Изведнъж видя бягащи хора. Един се блъсна в нея и каната се пръсна на парчета върху паважа. Тя самата едва се закрепи.

- Какво правиш тук, лелче?- извика й млад мъж- Прибирай се, там става нещо страшно...

  В ушите й отекнаха отчетливи звуци подобни на изстрели. Тя се прекръсти, все още с бисквитите в ръка .Господи,нима стреляха по хората? Марта беше от Будапеща, беше се омъжила за дядото на момичетата през петдесет и втора. През петдесет и шеста беше на гости на близките си и тръпнеше от ужас от грохота на руските танкове, а следите от куршуми по сградите се бяха отпечатали в съзнанието й завинаги. Същата вечер бяха убили брат й, а братовчед й беше арестуван и пратен в затвора. Повече не отиде в родния си град.

  Сега същото ставаше в София. По все още хубавото й лице с правилни черти на потомствена аристократка потекоха сълзи. Спомни си за момичетата, за приятелите им, веселите хубави близнаци от Бургас...Въздъхна дълбоко и тръгна към къщи. Почувства се много уморена, влачеше се като наистина стара жена...Господи, какво щеше да стане сега? И тук ли кръв, убийства? Палтото й беше изцапано с кафе, беше изгубила шапката си. На вратата срещна внучките си.

 - Бабо, героична наша бабо!- Хванаха я от двете страни и я зацелуваха по бузите- Счупила си каната? Твоята любима, от майката на баща ти! Да не би да удари с нея някой полицай? Марта, представяш ли си, баба е била там, а ние не!

 - Момичета, аз тръгвам...

 - Бабо, това е бащата на Камен и Калин,н е ги ли видя някъде?

  Тя завъртя глава отрицателно и каза:

- Будапеща. Беше като в Будапеща.

  Беше си възвърнала отдавна забравеният акцент.

  Замълчаха.

- Аз бях в Чехословакия през шестдесет и осма- каза Кондов- Бях войник. Ще ви се обадя.

  След по- малко от час с помощта на Суламит Шарон поднасяше кафе на всички срещнати бели престилки. Питаше ги дали искат солети и сандвичи.

  - Видях Рафаел- каза жената- Вече се съвзе. Ще ми обясните ли какво става?

  - Плащаме си за мързела, госпожо! Нищо повече.

 А вътре Валентин се опитваше да зашие раната на Васил. Успя да го убеди , че е необходимо с много труд, защото музикантът упорито отказваше процедурата.

 - Ще те обръснат малко. В твоята четина няма много да личи. И после аз ще те шия, а ти ще ми пееш нещо.Става ли?

 - Вместо упойка ли?

 - Ти луд ли си? Ето я упойката. Работим качествено.

 - Тогава може и да пея.

  От радиото се носеше  “Killing me softly”

 - Как мислиш, как звучи на български, свободен превод?

 - Май става дума за убийство...Нежно убийство.

 - Искаш ли да го изпееш?

 - Нямам инструмент.

 - След малко ще го потърсим.- Операцията шев и кройка беше свършила.

  И ето, Васил с героична “панделка” на главата, десетина шева, а насреща му- десетгодишния му син и барабанистът.

 - Татко, жив ли си?- извика детето- Много ли те биха?

 - Един те видял да падаш и рече ”Тоя няма да го бъде!” -обясни причината за реакцията на детето барабанистът.- Побърках се от тревоги, не знаех какво да говоря на момчето...

 - Вие сте луди, бе! Как така ме усмъртихте, тука има такива доктори!

Сашо, донеси ми китарата!

- Веднага, шефе!- детето пусна широка усмивка, беше се успокоило. Кухарката ли?

 Малко след това всички притихнаха. Малко дрезгавият глас на Васил се извиси над шепота. Пееше на мелодията на току- що чутата песен.

- Преведох я за вас на български.Може и да не е точно това,но аз не съм учил чак толкова добре английски...

 “Удряй главата ми с палка

  ритай ме ядно със крак,

  ще се изправя отново

  и ще те гледам

  без гняв...”

- Браво!- извикаха група младежи и запяха с него.

  “Няма да бягам от тебе,

   няма да тръпна от страх,

   ще се изправя отново

   и ще те гледам

   без гняв...”

 На входа, скрит зад гърбовете на хората, Кондов хапеше устните си до кръв. Какви бяха тия деца, които пееха с превързани глави! Видяха му се още по-бледи и крехки, особено момичетата, сгушени в широките си якета и прегръдките на приятелите си. Утре същите щяха да носят националното знаме с червения цвят нагоре. Бяха решени да победят. Младите искаха своята битка и щяха да я спечелят. Без гняв! Какво можеше да им каже? Щеше да е фалшиво, та той не беше там, него не бяха го били! Обърна се и тръгна. Не беше се научил още на демагогия.

 ...А купонът продължаваше. Санитарката внимателно забърсваше кръвта по мозайката. Замириса на хлор и кафе едновременно. Някога през същото фоайе бяха докарали почти мъртвия Кондов и тя го беше придружила до операционната. Влизаха все нови и нови сестри и лекари, повикани на помощ или пък дошли по собствено желание след като бяха чули за станалото. Шефът на клиниката, пълен мустакат мъж, ги разпределяше по кабинетите.

- Утре ще продължим- каза Васил, Сашо трябва да спи.

 Сашо вече спеше на един диван и санитарката внимателно го беше завила с халата си.

 - Дядо ти също е бил музикант, нали?- обърна се тя към Васил- И е починал млад, от туберкулоза...

 - Да, разказвал съм го толкова пъти...Зная го от баба си. Веднъж го закарали в диспансера, скръвоизлив. Кръвопреливане , инжексии... както си му е редът...Сложили го на легло и му забранили да става. Успели да спрат кръвта и лекарката се прибрала в кабинета си. След половин час санитарката влетяла като хала: ”Доктор Арнаудова, бързо при Васил!” Хукнала жената и какво да види- дядо,с цигулката, хванал ръката й,целунал я , настанил я във фотьойла...Свирил само за нея, свирил всичко, което знаел, което дори в момента съчинявал...напразно го молела да спре, да не се уморява...

 Чух, че лекарката умряла преди двадесет години от рак на белия дроб. Много пушела, казва баба, повече дори и от нея... 

-Доктор Арнаудова е майка ми- каза санитарката- Там карала разпределението си, а баща ми работел в мината...

 Васил беше настанил спящото дете в микробуса. Подаде й халата, после се наведе и целуна ръката й. Направи го импулсивно, без да мисли. Тя беше избърсала кръвта и той се прекланяше пред нея. Никога не бяха й целували ръка. Омъжи се рано и не пожела да учи. Майка й го понесе много трудно, смяташе, че ще продължи професията й. Роди две деца, после се стегна и завърши библиотекарския институт. Продаваше книги,  остана без работа. Някак естествено заработи като санитарка, уж временно, а вече пет години...

  Елка Кондова не миеше чинии, както мислеше Диана. Спеше дълбоко под въздействието на успокоителни от всякакъв вид. Беше получила жестока жлъчна криза, нещо,което не беше й се случвало скоро. Не повика лекар, имаше всичко за да се справи сама. Беше убедена, че трябва да крие болките си от всички. Знаеше какво става на площада, но това някак си не стигаше до нея през мъчителните колики. Трябваше да мисли за Иван, за събитията, за всичко за което беше отговорна наред с него, но не можеше. Търпеше страданието прекалено дълго без да предприема нещо. Но това й костваше много. Извади спринцовката и няколко ампули. Трябваше да й помогнат, бяха спазмолитици от всякакъв вид. Препоръча й ги позната медицинска сестра, беше й казала също, че може да ги  използва едновременно и да ги смесва. Поряза се, докато ги срязваше. Това я забави, още няколко минути непоносими, мъчителни болки, напъни за повръщане. Заби иглата, натисна буталото, бавно, точно. Зачака. Някой говореше по радиото, май беше Иван. Нямаше сили да слуша. Това беше неговият живот, животът, който го отнемаше от всяка жена. Дори тези, които вървяха на шествието с него, не можеха да се надяват на значително присъствие в него.

  Беше се борила ужасно много. Знаеше, че има право на това. Да я уважават и да бъдат с нея винаги. И той, и Джини. Всъщност, тук беше само Мими с бебето Иза. И то временно, защото жилището им беше почти готово.

  Нищо от това, което се случваше, не беше предвидила, не беше очаквала. Всеки имаше нещо навън, нещо, което го обсебва, нещо, което тя трудно може да сподели. Само тая къща беше нейна, макар че беше подредена по вкуса на мъжа й, според неговите идеи. А доста неща беше направил той самият. Казваше, че я харесва, че не желае друг дом. Че винаги му е хубаво тук...И тя се стараеше да го поддържа така, както той го искаше. Градината с цветята и храстите, които той беше намерил и засадил. Беше се лишавала от много неща за да има тая къща. Не можеше да се примири с банален панелен апартамент. Никога не беше живяла на такова място. Струваше й се, че никога не би свикнала с височините на терасите, с тропането на чехлите на жената от горния етаж, с теснотията , която неминуемо съсипваше семействата с две деца когато те пораснеха и не можеха да останат насаме както се полага на съпрузи...И къде биха излезли просто да се поразходят в тоя килийчест ад?

 Обичаше тишината. Първото нещо, което правеше когато влезеше някъде, беше да изключи радиото. Виковете на децата по улицата я дразнеха. Може би затова толкова харесваше благотворителността.

   Децата в тия домове бяха тихи и признателни и на малкото, което получаваха. Учеха ги да бъдат такива, учеха ги да се харесват с послушание и признателност.

 Беше станала съдружник във фирмата, в която работеше и печелеше добре. Умееше да влага парите и не се съветваше често с мъжа си, а и неговите идеи бяха повече теоретични и обременени от скрупули. Всъщност, той никога не беше се занимавал с печеливша дейност. Преподавател дълги години, после депутат, министър...Едва ли беше по- добър от жена си с нейният вроден нюх за печалба.

 Благотворителността също беше влагане на пари. Добро вложение, което се оправдаваше не само от признателността. И други можеха да го правят, и други можеха да се сетят да планират и организират тая дейност като работеща фирма, но не го правеха. Тя беше инвестиция, а не само лигаво сантиментално убиване на времето от застаряващи съпруги на политици.

  Елка нямаше време за убиване. Не й беше хрумвало, че могат да я обвинят в пране на пари. Все още не отбиваше сериозни нападки.

  Беше убедена в смисъла на това, което прави. За да се отдаде на него, й трябваше дом и сигурност. Не вярваше в солидарността на бедните. Не събираха пари в касички по благотворителни представления и вечери. Повечето от дарителите бяха много богати хора и организации в чужбина и не можеха да устоят на аргументираните й предложения да помогнат, а и на гузната си съвест. Впрочем, това беше една от малкото печеливши идеи на мъжа й. Той й помогна с връзките и познанствата си там.

 Сънят я унасяше. Болката утихна, може би за дълго. Казаха й, че не е за операция, само лошо оттичане на жлъчката от прегънат канал. Стресна се от лош внезапен сън. Сънуваше, че ражда дете, а дъщеря й то поема с пъпната връв. Беше сигурна, че не иска дете. Чудеше се защо не се е справила с нежеланата бременност.

 В съзнанието й нахлуха неприятни спомени за двата аборта, които беше направила без знанието на мъжа си преди много години. Беше му казала, че пие хапчета, а всъщност беше дала парите за нови калъфки за възглавници. Тръгваше си малко след кюртажа като се подписваше, че отказва да остане през нощта. Болката преминаваше за половин час, само лекото кървене оставаше още два- три дни. Жалка история, която искаше да забрави.

 На следващата заплата си купи спирала.

 Стана, облече се и включи котлона. Не трябваше да пие кафе, болките можеха да започнат отново. Така и не разбра полът на детето , което беше родила насън...

...Дайана Холдън не можеше да мръдне от къщи. Снежни бури бяха парализирали почти цяла Канада и трябваше да остане със сина си Крис. Връзката й с Джейк беше изтъняла напоследък и може би скоро щеше да свърши. Тя разбираше, че никой не може да замести Тони, слънчевото момче, което се върна в България да намери истинската си майка. Не беше влюбена в него, това го знаеше от самото начало. Но й липсваше топлотата в гласа му, малко прибързаните му, категорични съждения, момчешките му измишльотини и импровизации в кухнята. Жена му скоро щеше да ражда и Дайана се усмихна като си спомни представата на младия мъж за бащинството. Смяташе той да се занимава с детето и винаги да бъде близо до него. Как ли щеше да го извоюва?

 - Мамо- каза синът й- Нещо става в България, мрежата е пълна с новини от там. Изглежда се бият...

 - Не може да бъде! Тони каза, че това никога няма да се случи там! Пак бъркаш географията...

 - За съжаление, не. Но виж сама...Или по- добре, включи телевизора.

 Сблъсъци, ранени, погром над парламента...рухнали банки! Не мога да се свържа с Тони, може би не е в къщи. Ако е там, не може да не си е отворил пощата...

 - Може да спи, там сега е ...почти сутрин.

 - Не, убеден съм, че не е в къщи. Ако нещо става, мислиш ли, че ще го пропусне?

 Момчето беше право.

- Той за това отиде. Мислиш ли, че е заради оная? Или заради майка си?- Крис смяташе Тони за свой приятел и не одобряваше брака му. Беше убеден, че той трябва да има по- мъжки занимания, някоя велика кауза. Защото кой друг, ако не приятелят му беше избран за велика кауза!

 Чудеше се как да каже на майка си за Лайла. Беше вече на почти шестнадесет години. Можеше да покани момиче, нали? Пък и я познаваше отдавна, от малка. Точно Тони ги беше запознал, искаше да се сближат. Той самият имаше много приятели и казваше, че така трябва. Кристофър отначало не му вярваше. После стана така, че Тони си замина и това убеди момчето в правотата му. Трябваше да запълни отсъствието му .Но Тони не можеше да бъде заместен току-така.

 Лайла също го познаваше и можеха да си говорят за него . Нищо не пречеше да му изпратят заедно писмо на имейла. Той щеше да се зарадва, че са се сетили за него не само на Коледа.

 Лайла го запозна с компанията си. Не ги хареса, бяха си още деца, а се правеха на възрастни. Говореха сериозно, а всъщност нямаха какво да обсъждат. Беше й подарил касетата с майката на Тони. Разбира се, тя се възхити и с право. Не всеки може да има толкова красива жена за майка. Лайла смяташе, че животът на Тони може да стане сериал. Крис не можеше да й откаже дори камерата си за да снима някакви ескимоски празници. Щеше да пише реферат за тях. Дори излъга майка си, че се е повредила и я е дал на ремонт на Пол. Дано не се сетеше да се обади на Пол!

 Кристофър следеше новините от България и разбра, че бащата на Тони е почти в центъра на събитията. Той си спомняше сериозният тъмноок мъж, който някак изведнъж се появи при тях на ски пистата, облечен в костюма на Тони, особеният му изговор на английските думи, които внимателно търсеше. Жалко, че не беше станал президент. Изборите бяха минали и той дори не беше кандидат.

 Момчето знаеше учудващо много неща за България.Разбира се, заради Тони и необикновените му биологични родители.

 

...Севинч Емин беше пристигнала предния ден в София заедно с мъжа си Бюлент. Той щеше да продължи с камиона към Русия, тя щеше да остане на гости на съученичката си Биляна. Някога момичетата учеха заедно в икономическия техникум в Кюстендил и там се запознаха с мъжете си.

 Бюлент и Ицо бяха войници в Строителни войски. Работеха на една сграда близо до училището, по- скоро, зяпаха момичетата, които играеха физкултура и коментираха спортните им постижения. Двете живееха на квартира при една опърничава старица, която не даваше мъжки крак да пристъпи прага й. Така родителите им можеха да бъдат спокойни. Само че кой е казал, че това е единственото място за срещи? Чакаха ги пред киното, избръснати и парфюмирани. Биляна така и не завърши, избяга с Ицо когато се уволни и веднага се ожениха. Живееха в “Надежда “ в две стаи и кухня с две малки деца.

 Севинч и Бюлент, обаче, изчакаха тя да завърши. Той си намери работа като шофьор и реши да не се връща в малкото ардинско селце, където трябваше да се препитава от тютюна или да поеме към Турция.

 Бяха минали пет години от сватбата им. Можеше да се каже, че им беше провървяло. Той работеше във фирма за международни превози, дори беше станал съдружник. Разбира се, не мина без перипетии. Веднъж го бяха ограбили в Молдова, друг път му стреляха в Украйна. Имаха дъщеричка на три години, Севинч скоро беше започнала работа след майчинството. Беше оцеляла някак си след съкращенията и все още работеше като инкасаторка в “Енерго”-то. Купиха етаж от къща почти в центъра и майка им дойде да живее с тях за да гледа детето пък и да е близо до единствената си дъщеря.

 Севинч нямаше баща. Беше умрял много млад при едно срутване в мини “Маджарово”. Майка й , кротка жена, беше инвалид по болест с тежък диабет от млада и дъщеря й се страхуваше да не й се случи нещо докато ги няма. Трудно говореше български и едва виждаше.

 Биляна и Ицо отдавна ги канеха на гости. Севинч беше донесла цяла чанта подаръци на децата и няколко буркана с месо, затворени от майка й и свекърва й, защото знаеше, че приятелите им нямат родители на село и едва ли могат да си позволят такъв разкош. С изненада разбра, че семейството всеки ден участва в протестните шествия. И когато Бюлент тръгна, този път, както се разбра в последния момент, само до Русе, тя излезе с тях. Беше нещо ново за нея, момичето от дълбоката провинция, доскоро заето само с детето си. Не следеше много новините, стигаше й да трепери когато мъжът й пътува. Беше облечена топло, с новото кожено палто, което той й купи за рождения ден и кубинките, подарък пък от свекървата. Братът на Бюлент беше в Турция и майка му доскоро беше при него.

 Не знаеше защо останаха толкова до късно, но не можеше да си тръгне сама. Когато започна побоят, още в началото се оказа встрани далеч от приятелите си. Изведнъж се озова до маскираните мъже. Понечи да побегне, но един я хвана за ръката:

“Тихо, каза й той, не говорете, ще ви изведа оттук!”

 И тъй като тя все още трепереше и се мъчеше да се освободи, той я закри със щита и я побутна леко напред.

 “Вървете по- бързо, към пресечката!”

 Нещо в гласа му й беше познато. Беше младо момче, по- млад от нея. Къде беше чувала гласа му? И изведнъж се сети:

 “Ти си Момчил, каза тя, Момчил! Ако знаеше майка ти...”

  И прехапа устни. Той сигурно никога не би казал на майка си в какво е участвал.

 “Бързо, бързо!” шепнеше момчето. Беше син на колежката й Галя Дойчинова, по-малкия, от втория й брак. Знаеше, че служи при баретите. Баща му се гордееше , че са го одобрили, той беше наскоро пенсиониран военен. Живееха в съседната къща и на тях Севинч беше оставила майка си.

 “Майка ти ако знае...Нали си здрав, да не се притеснява...Да й кажа ли нещо?”

  Бяха в сянката на една кооперация.

 “Кажи й, че не съм бил никого, изобщо не съм посягал! Ето, виж палката, само така я държа! Чу ли, кажи й, че не съм бил никого!”

  “Добре, добре...Ами ако те видят началниците?”

  “Върви натам, на улицата има таксита...Трябва да се връщам! Не! Там има кръв! Не мога да се върна!”

  Но тя не го чуваше. Бягаше към светлината. Дори не се озърташе, само искаше да стигне до някое такси. Изведнъж един мъж я хвана и почти насила я вкара в спряла кола.

 - Карай- каза на шофьора- Прибрах ви, защото може да ви преследват...

 - На двеста метра спират колите и бият хората в тях- каза шофьорът-Ще завия обратно. Закъде е момичето?

 - “Надежда”- едва успя да каже Севинч- Но приятелката ми и мъжът й останаха там!

 - Ще ви закараме- каза мъжът- не можете да се приберете с нищо, такситата са далеч...

  Едва тогава тя забеляза, че беше с превързана глава и кръвта беше избила под бинта. Извади мобифон, но явно не можа да се свърже.

  - Не се страхувайте, аз съм Деян Велков, може би сте чували за хотел  “Велков”  в Драгалевци...

 - Мога да ви оправя превръзката- предложи младата жена,имам лепенки в чантата...

  Мъжът беше около петдесет годишен, слаб, с дълбоко поставени тъмни очи, облечен в спортно яке и пуловер. Явно, не беше тръгнал на коктейл в луксозния си хотел.

  Не посмя да звънне на заспалите деца и свекървата на Биляна в съседния апартамент. Все някога щеше да съмне или пък някой щеше да дойде .Седна на стъпалата и зачака. Към два сутринта дойде Бюлент. Когато чу какво е видяла, решиха да тръгнат веднага. Състоянието на Момчил притесни и младия мъж. Трябваше да съобщят на родителите му, те най-добре щяха да му помогнат. Севинч и Бюлент бяха възпитани в задружни семейства и твърдо вярваха в това.

 - Трябва да кажем на Галя, тя ще знае какво да прави. Не беше добре момчето, цялото трепереше...

 - Как няма да трепери, да го карат да бие невинни хора...жени...

 - Щеше да заплаче...Другите удряха, имаше кръв...А той само това повтаряше...че не е бил никого, че не е виновен...Дано да пуснат майка му при него, кой знае колко е притеснена! Майките усещат, да знаеш!

 - Знам, каза мъжът й,  моята как беше тръгнала за Кюстендил когато ми стреляха! Друг път чакаше да й се обадиш...

 Оставиха бележка на приятелите си и тръгнаха. Още нямаше пет часа, когато звъннаха на Дойчинови. Както предполагаше Севинч, Галя вече беше решила да пътува за София без да знае нищо за случилото се. Бюлент предложи да я закара, но тя отказа. Той бил много уморен, да си почивал. Изкара старата, но добре поддържана “Лада”.

  Обличаше се някак несръчно, без да осъзнава какво точно прави. Не беше присъщо за Галя, която някога се казваше Кондова и малкият й брат Димо постоянно й вгорчаваше живота.

  Мъжът й предната нощ беше постъпил в болница със стенокардна криза. Не трябваше да научи нищо. Да можеше да намери Димо...Тя не знаеше, че през същата нощ на същият площад, беше ранен един от синовете на брат й. Тримата- Момчил, Камен и Калин, бяха израсли заедно на село при баща й, опърничавият старец, с когото не се разбираше и на когото много приличаше. Дъщеря й от първия брак отдавна беше омъжена и не живееше с тях.

  Трябваше да тръгне веднага, нещо й казваше, че трябва да бърза. Ако няма нищо, щеше ли Севито да е толкова притеснена? Защо е повтарял постоянно, че не е удрял никого? И да не го беше казал, тя е сигурна, че е така. Момчил никога не се биеше. Стоеше настрана, мълчеше, дори когато го предизвикваха.

  Караше бързо, но внимателно. Беше добър шофьор, почти само тя използваше колата. Набита, средна на ръст жена, боядисана в тъмно русо, с панталон от дебел вълнен плат и късо кожухче...Беше сигурна, че ще намери сина си, че ще говори с него каквото и да се случеше. Че ще му помогне, в крайна сметка.

 ...Момчил трябваше да се върне обратно на площада. Сигурно вече го търсеха, може и да се оттеглят.

  Да се върне...Там , където бяха хората, там,където падаха. Там имаше кръв! Той трябваше да стъпва по кръвта. Погледна кубинките си, ръцете...Усети, че много му се ходи по малка нужда. Едва успя да се скрие зад някакви будки и да се облекчи.

  Наистина го търсеха.Трябваше да бърза. Прибираха ги в казармата.

  Но той не можеше да мръдне.

 - Там има кръв- прошепна момчето, но другите не го чуха.

 - Ти луд ли си , бе? Как няма да има, като ги бихме яко? Хайде, че ни викат , не чуваш ли?- Дръпна го за ръкава, но момчето не помръдна-Хайде, бе човече, тръгвай!

  - Има кръв, не разбираш ли? Искаш да стъпвам по нея, така ли? Да съм като палач, като престъпник, с кръв по обувките?

  - Къде я виждаш тая кръв? Тук няма, ето, ще заобиколим...

  - Не можем, не виждаш ли? Всичко е изцапано! Тече навсякъде...

  - Момчиле- другият беше разбрал, че нещо става с колегата му-Момчиле, няма никаква кръв. Имаше малко ей там, но тук няма!

  Но Момчил стоеше на мястото си без да го гледа.

  - Ако имаше кръв, щеше да има убити...А те се изтеглиха, отидоха си...-продължаваше момчето- Ето, нека и Емил да ти кажа дали има кръв...

  - Защо се бавите, бе, лейтенантът се уби да ви търси!

  - Момчил не е добре, каза тихо Пламен, нещо си е втълпил. Имало кръв навсякъде...

  - Каква кръв, бе! Тръгваме си, няма ни, не сме били тука! Край на предаването, разбираш ли?

  Момчил беше махнал маската. Наведе се напред и повърна обилно.

  - Лошо ли ти е?- Пламен го държеше за рамото- Хайде, стегни се, ще се приберем и ще отидем при лекаря...

  - Аз никого не съм бил- каза Момчил- не съм посягал изобщо. Ако вие сте удряли...Не съм с вас, ясно ли е? И не ви познавам!

 - Чакай бе, ти за какъв се мислиш?- наежи се Емил- Беше заповед, каквото ни заповядаха, това правехме! Ние сме войници, командоси, ясно ли ти е? Елитни войници! Ако кажат да бием- бием! Това е дисциплина, схващаш ли?

  - Аз не мога ! Никога не съм удрял никого! Не разбрахте ли? Вие си газете през кръвта, аз няма да дойда! Вие си отговаряйте! Аз такива заповеди не изпълнявам, ясно ли е?

 - Трябва да кажем на командира- предложи Пламен- Да повикат лекар...

 - И не ме пипайте!- Момчил се дръпна от тях и ги погледна с внезапно осъзнато отвращение.- Вие сте оцапани, няма да цапате и мене!

 - Откачил е- каза Емил- не се преструва, чак пък толкова...

  Откараха го направо в болницата. Влезе сам в линейката като внимаваше къде стъпва. Не пое ръката на Пламен.

  Бяха прибрали момчетата в казармата. Никой не спеше. Лежаха на леглата и мълчаха. Внезапно един стана и започна да оглежда кубинките си.

 - Наистина има- каза той,но другите мълчаха.- Момчил беше прав, има кръв.

 - Ако още веднъж кажеш тая дума, ще ти счупя главата!- скочи Емил- Откачалки не ни трябват, ясно ли е?

 Другите мълчаха.

- Дошла е майката на Момчил- каза някой- Сега да видим какви ще ги дъвчат началниците...

  А Галя вече караше към болницата. Трябваше да говори с лекарите. Казаха й, че може би ще се наложи да остане. Като че ли не го знаеше! Можеше ли да остави детето си? Нямаше да мръдне оттука докато не го оправи!

 Като че ли беше на пет години и беше настинал...

 Казаха й да почака, сложили му успокоително. Да подействало. Те се боят да й го покажат без успокоително! Какво бяха сторили на сина й? Какво го беше ужасило толкова много? Той наистина не можеше да гледа кръв, не можеше да убие птиче или да заколи кокошка! Не знаеше защо е толкова милозлив, тя беше твърда жена. Нямаше нищо, което да я стресне или уплаши. Справяше се с всичко в живота.

 Беше преминала през един труден първи брак. После срещна Дойчин, той я обичаше, уважаваше я, грижеше се за дъщеря й, да не говорим за момчето. Дали не приличаше на него? Той беше мек, чудно как е стигнал до подполковник.

  Всяка жена на нейно място би заплакала, но в нея сякаш всичко беше пресъхнало. Беше толкова напрегната, просто вибрираше от стрес и нерви. Някой мина край нея, подмина я, после се спря, върна се.

- Галя?- беше брат й.

  Дъщеря й се беше обадила в Бургас и след като разбрала, че е в София, го беше издирила и изпратила в помощ на майка си. Димо ходил в поделението, разминали се за малко.

  - Само ти можеш да го успокоиш...Слушай, да не му кажеш за Камен и Калин, ще стане по-лошо!

  - О, Боже!- Галя най- сетне се разплака- Да го гледам толкова и сега така да се мъчи!

  - Искаш ли един съвет? Само не му казвай, че е мъж и трябва да свиква! Той не може да свикне с боя, трябва да му кажеш, че е прав, че му вярваш, че се гордееш с него! Чакай, ама ти наистина трябва да се гордееш! Той е постъпил като зрял човек, въпреки заповедта!

 - Говори, говори...- Галя бършеше очите си- Ти кажи какво да му говоря, че аз може да сбъркам...

 - Знам ли?- Димо извади дъвка и я подаде- Нали отказваш цигарите?

 - Ще му кажа, че и други са го видели, то си е така, ето, Севинч...Всички знаят как се е държал...Момчетата не са виновни...Заповядали са им! Боже, наистина ли са го направили?

 Сестрата я повика. Момчил се надигна от леглото.

 - Мамо? Защо си тук? Толкова рано? Знам, Севинч ти е казала...

 - Каза, че си болен...

 - Не съм болен, мръсен съм. Там имаше кръв, много кръв...

 - Тя и Бюлент са ти много благодарни...Извел си я, помогнал си...Знаех си, ти не можеш да постъпиш другояче...

 - Там имаше кръв! Искаш ли да видиш? Ето ми кубинките, виждаш ли? Засъхнала е! Толкова  заобикалях...Смесена е с кал. Част от някого, как да стъпя отгоре?

 - Ако искаш,да ми разкажеш как беше...

 - На тебе? Мамо, ти не си добре с нервите!

 - Няма значение, ако не знам е по- лошо!

 -...Казаха да тръгваме...Имаше един, не беше от нашите, носеше крак от маса. Дали е удрял с него, не знам, не видях! После едно момиче от репортерките, с касетофон...удариха я, Емил беше, видях го! Удариха и момчето с нея...те само питаха защо тръгваме, кой ни е изпратил...

  Беше блед, устните му бяха напукани.

 - После един дядо, беше като дядо Кольо...Викаше: Какво правите, бе, защо срамите българската войска? Аз съм се бил на фронта, викаше, там имаше врагове, а тук...И него го повалиха, удряха го...Трябваше да млъкне, разбираш ли? Мамо, те знаеха, и полицаите, и войниците! Знаеха, че е позор, знаеха, че не трябва...Но го правеха. Не искаха друг да им го каже...Например, тоя старец!Или оня, депутатът Теофилов...

 - Вуйчо ти е тук- каза Галя- Чул за тебе и дойде.

 - Вуйчо! Но защо?...Защо е ходил да ме търси? Те са били там, нали? Мамо, говоря сериозно! Камен и Калин бяха там, нали?

 - Не знам, не ми каза...

 - Там са били! Мамо, вече знам защо ни изпратиха, защо МЕНЕ ме изпратиха...За да ударя точно тях...Заповед! Длъжен съм да я изпълня...и край!

 - Момчето ми, не сте виновни вие! А и братовчедите ти не са ударени...

 - Всеки ще се оправдава с това, всеки ще каже , че не е виновен! Можехме да не я изпълним...АЗ СЪМ ВИНОВЕН!

 - Но ти не я изпълни!

 - Да, обаче другите...няма да се върна при тях. Никога. Дори да ме съдят...

 - Добре...- майка му избягваше да го гледа.- Ще те преместим. Баща ти ще се обади, а и вуйчо ти има връзки...

 -...Имаше и една възрастна жена, носеше кана с чай или кафе...Счупиха й каната. Добре че познах Севинч и я изведох. Щяха да я бият, биеха хубавите жени...Една пред мене я повалиха. Един мъж се хвърли да я прикрие...удариха го, беше с каскет...каскетът стана целият в кръв...а той я взе на ръце , изнесе я! Някои закриваха децата с телата си, бяха дошли със студентите и родителите им, дори бабите! Като на училище в първи клас! Но защо стояха, можеха да избягат!

 - Може да не са искали- Димо беше влязъл неусетно.

 - Трябваше да бягат! Никой нямаше милост!

 - Говори , сине, говори...Искаш ли вода, кроасани? Вуйчо ти ми ги донесе да закусвам...

 - Не, не искам...Бисквитите на възрастната жена паднаха на земята. Бяха от ония с дупка по средата, мамо, от тези, дето ги лепиш и правиш на сладки...Говорят по радиото, нали?

 - Да, каза Димо, целият свят говори за нас...

 -...Имаше и едно куче, домашно май е било, мърляво, мършаво, но възпитано. Гледаше бисквитите, може и да искаше да ги изяде, но не смееше! Знаете ли защо? По тях имаше кръв, а то е домашно...не ближе кръв, не яде сурова храна...

 - Оставете го до говори, беше им казал лекарят, колкото повече говори, толкова по- добре.

 Момчил изведнъж спря.

- Вие ме излъгахте. Камен и Калин са бити, нали?

 Вуйчо му не отговори. Не смееше да постоянства в лъжата.

 - Така си и знаех, не може да не са ги били!

 - Ти не си ги видял, нали? Било е тъмно, имаше много хора...Пък и една драскотина...не е нищо сериозно, нали така? Обръснаха му малко косата и му сложиха два шева. Като дете се е удрял и по-лошо...спомняш ли си когато падна от крушата, чак от върха? Не знаех, че може да стигне до там...

 - Вярно, май си беше счупил ръката...- намеси се и Галя. Бяха го забравили, а тогава беше такава семейна трагедия...

- Бяхте толкова малки...Момчиле, ти познаваш ли момичетата, приятелките на моите? Май си ходил у тях през отпуските...

 - Да, видях ги веднъж...Защо, да не са били и те там?

 - Не, баба им отишла да носи чай и бисквити на ...- вуйчо му изведнъж млъкна- Е, може и да не е отишла, може и само да е мислила да отиде...каната й беше спомен от Унгария...

 - Счупиха я, пред очите ми. Беше нарочно...Защо го направиха? Жената искаше само да стопли някого...Вуйчо, кажи ми един човек, който да смята, че съм бил на страната на правото!

 - Ти си войник, изпълняваш заповеди...Ако мислиш къде е правото...просто хвърли оръжието!

 - Това го знам. Няма човек, който да одобри станалото, нали? Дори оня, дядо Стойчо комуниста от село, и той няма да ръкопляска...

 - Кой ли го слуша него!

 - Ако се разчуе, че съм бил тук, всички ще ме гледат като престъпник! Няма да мога да отида нито в Кюстендил, нито в село!

 - Никой няма да те обвини в нищо! Хората те познават, знаят на какво си способен...

 - Мамо, ти нищо не знаеш! Мислиш така, защото Севинч и Бюлент са ти казали, че съм й помогнал! Те са искали да ти помогнат, те са те съжалили! Но сигурно си мислят, че съм гузен, че не може никого да не съм ударил...Никой няма да ти го каже в очите, нито на вуйчо, нито на братовчедите ми, нито на кака! Ами татко? Мамо , помниш ли оня сержант, дето карал войниците да пълзят и ги ритал отзад? Стягал ги с коланите , докато започвали да се задушават...Тогава татко получи инфаркт, помниш ли? Защото имаше свиждане и майките искаха да се срещнат с него! Ако научи...

 - Ще говоря с лекаря- каза Димо- Ще видя какво може да се направи.

  Всъщност, той се боеше, че няма да издържи. Нещо го стягаше в гърдите, разпъваше зад гръдната кост и сякаш разкъсваше хранопровода му. Какво бяха направили с момчето? Той го обичаше наравно със синовете си, макар че го виждаше рядко. Защо баща му го беше оставил при баретите? Той ли не знаеше колко чувствителен и раним е Момчил, той ли не беше наясно какво става в казармите?

  Самият Димо беше доволен, че синовете му влязоха да учат и отложиха казармата. Не беше от ония бащи, които смятат, че там момчетата възмъжават. Изживя доста перипетии като войник, стискаше зъби без да каже на никого, но дочака момента на разплатата. Всички, които го бяха унизили по някакъв начин си платиха.

...Спомняше си нощта, когато потеглиха за Чехословакия. Никой не знаеше къде отиват и защо. Казаха им, че там се надигнали враговете на социализма, искали да върнат старото. Искали да пуснат наркотиците свободно, да се ширят разни с бради, битници...Искали да разрушат нашия морал! И у нас имали последователи. Но нали Варшавският договор е затова,да помогнем на чехословашките другари, на младежите там...

 Войниците слушаха безучастно, чудеха се какво ги очаква в неспокойната страна..Нима щяха да се бият? И с кого? Чехословашката армия беше съюзническа,  не казваха нищо и за въоръжени сблъсъци. Сигурно нямаше.

 С кого щяха да воюват? Дали някой от НАТО щеше да защити пражката пролет? Тогава не знаеха, че по света така наричат събитията в красивата славянска столица.

  Негова позната му разказа, че когато месец преди това била в Прага никой не искал да й отговори на руски, опитвали се да разберат какво им казва на български, някои почивали у нас и поназнайвали по нещо от езика ни, особено младите жени. Не беше видяла нищо страшно, хората били много приветливи, усмихнати, спокойни. Имало много представления, концерти, продавали плочи на известни състави. Да не говорим за магазините, били пълни с много хубави неща, също като на запад.

 Не се наложи да се бият в Чехословакия, там никой не искаше да се бие. Искаха да бъдат по- свободни, част от света. Момичетата бяха толкова хубави, толкова нежни, като принцесите от приказните чешки филми от това време. Свободно прегръщаха приятелите си, нямаха враждебни чувства към войниците, дори ги закачаха,флиртуваха, искаха да ги поканят в България...Димо си мислеше, че никога не е виждал толкова красиви момичета събрани заедно.

 Не знаеше какво би направил, ако му бяха заповядали да се бие с тези хора, не знаеше и как би станало това. Трябваше да се страхуват от него, от машината му и да престанат да се смеят...Да не искат повече да бъдат част от света...като онова момиче с кафеза с гълъби, което срещна там...

  Не очакваше, че може да си спомня нещо толкова отдавнашно. Беше тъничка, с руса бухнала коса и розови бузи, облечена в пъстра басмяна рокля и обута в сандали. В кафеза имаше двойка гълъби, били  подарък от приятеля й. Той й се усмихна, заговори я, каза,че също гледа гълъби. Там, в България. Тя се усмихна още по-широко, мислела, че са руснаци. Имала много гълъби, тези били много ценни. Живееше в близкото селце и го покани да ги види.

  Не отиде, защото не им разрешаваха. Пък и тя си имаше приятел, защо да си създава проблеми? Питаше се какви са те, войниците. По всички критерии бяха окупатори, но не ги срещаха със съпротива, дори не ги гонеха. Логично беше да са окупатори. Казваха им, че са съюзници. Ако е така, то с кого се бяха съюзили?

  Когато се върна в България, баща му намръщено подхвърли:

  - Кой знае какви сте ги вършили!

  - Нищо не сме вършили!- скочи Димо- Стояхме в машините и толкова...

  - Тъй, тъй...Тогава за чий...бихте пътя дотам?

  - Защо питаш мене, аз бях войник, други заповядаха. Хората си работят, ама наистина! Да видиш земята им каква е!

  - Когато бях в Унгария, и за нас казваха, че сме освободители...А да знаеш какво правеха...

  - Разказвал си. И за виното, и за саламите...и за жените! И че ти нищо не си пипал.

  - Аз не, на мене жените ми даваха...Имаше една Илонка...къпеше ме във ваната! Ама другите...Кънчо, например! Голям резил, цялото село знае какво домъкна оттам!

   Димо Кондов не знаеше до сега какво голямо чувство за вина носи в себе си, не знаеше, че си спомня думите на баща си . Бяха окупатори, но не се биеха срещу тях. Но Момчил? Момчил не беше в чужда страна...

 ...Калина Коларова влезе в хотел “Велков” без да се крие и без капка колебание.

 - Някога ги обичаше...- беше кутия със сладки. Велков я погледна учудено.- Аз помня, ти може и да си забравил...

 - Научи ли се да караш ски?

 - Да, колкото за беля...не ми е любим спорт. Стана известен...

 - Дребна работа. Нямаше сериозно ранени.

 - Може би не са искали да ви наранят жестоко...

 - Кой знае...Може и главите ни да са с мутирали кости!

 - Синът ми е наркоман . Не мога да се преборя.

 Седна уморено във фотьойла, той мълчаливо й наля два пръста уиски. Машинално надигна чашата и отпи.

 - А мъжът ти? Не ти ли помага?

 - Той не е сигурен, че има право. Може би това бил неговия живот...

 - Това не е мъжка дума.

 - Не е. Скапана съм. Приюти ме за няколко дни, става ли?

 - Добре. Няма да те питам за нищо. Ако искаш да се напиеш или нещо такова...

 - Не искам. Може би ще карам ски.

 - Моят син учи в Пловдив медицина. Много е добър.

 - Но защо там, а не тук?

 - Веднъж сварил майка си да прави секс с една приятелка. Били пияни и двете. И знаеш ли коя била приятелката? Тази , с която спал за първи път!

 - Той ли ти каза?

 - Не. Тя. Пак беше пияна, иначе щеше да премълчи. Можех да я удуша или да я изхвърля от някоя писта...Ще кажеш, че съм гаден, но аз първи бях я чукал...преди жена ми и сина ми!

 - И ти реши, че е по- добре да е далеч оттук?

 - Попитах го дали иска и той се съгласи.

 - С жена ти живеете отделно, нали?

 - Да. Но и да е тук, все едно. За мене тя е никоя.

 - Не мисли, че се натискам, но..можеш да разчиташ на мене. Човек има нужда от подкрепа. Да сподели, да потърси утеха...

 - Добре- той наля пак в чашата й- Едно кафе?

 - Направил си чудо, замък на мечтите. Наистина е “Замъкът Велков”, както го наричат...

 - Стана добре...

 - Харесва ми...Наистина ми харесва. Най-после ми харесва...

...Анастасия тъкмо се измъкваше от леглото за да си тръгне, когато чу гласа на Асен:

- Знаеш ли, че твоят го били в София?

 Четеше го от вестника в момента. Вече няколко пъти се срещаха с красивата жена на известния музикант. Мислеше, че скоро ще я склони да го остави заедно с децата. Васил спокойно можеше да се грижи за тях и сам. Той и без друго често й изневеряваше. А такава жена заслужава мъж, който да я носи на ръце...

 Асен имаше магазин и барче, които вървяха добре. Беше купил и два камиона, които ходеха в Турция за евтина и търсена стока. Можеше да й даде всичко. За всяка среща- по златна гривна. Ето ги, и сега звънтяха на ръцете й. Беше красива като във циганска песен. За такава жена като старозагорката си беше мечтал още от момче.

- Кой го е бил?- наведе се тя над него. Миришеше на “Мадам Крез”.-Какво е станало? Отиде уж на концерт...Че и Сашо помъкна...

- Снощи имаше бой пред парламента, цяла нощ за това говореха...той бил там. Ето го, при ранените , дето ги шиха в “Пирогов”!

- Асене, ами Сашо? Боже, ако са ударили детето...

- Успокой се , де!Може вече да се е обадил у вас.

- Свекървата! Ще ме търси на ”Лъки”! Казах й, че отивам при Ани да пия кафе...Боже Господи, сега вече загазих!

 Тя трескаво се заоблича, свали гривните и ги скри в тайния джоб на чантата си.

 - Кога ще дойдеш пак?- хвана я за ръката той- Искам да поговорим за едно нещо...

 - Не ме питай, главата ми гори сега! Ако се размина без бой, ще е чудо!

 - Само да те пипне! Ще го направя на кайма!

 - Как ли пък не! И той ще ти се даде, нали!

 Беше забравила дори да се начерви и не знаеше, че на шията й синее петно. Каза й го барманката Ани.

- Сиси, облечи си поло, душичке! Изял те е направо тоя баровец! Оная вещица няма да повярва, че котето те е ухапало!

 Беше дошла точно навреме, защото свекърва й довтаса след пет минути. Напразно барманката й предлагаше кафе, жената беше много притеснена.

- Ще си дойде довечера, каза тя- Шили му главата, ама пак ще пеят. Анке ма, не разбрах защо се ги били...

- Ще разбереш, как ли не, прошепна тихо младата жена. Тя не обичаше простоватата и доста нахална майка на мъжа си. Човекът, когото Анастасия уважаваше и слушаше безпрекословно, беше баба Мария. На нея и копче не можеше да каже. Тя я беше защитила, когато Васил хукна с оная кльощава певица от Сливен и когато тя пък наби изрусената братовчедка на етърва си защото я хвана да се натиска с мъжа й в микробуса. Така с кеф я оскуба, че дълго нямаше да може да работи на магистралата!

  Не че Анастасия не обичаше Васил. Обичаше го и още как! Той беше хубав, известен, имаше образование. Но хич не го биваше да печели пари! А и дори да спечелеше, не можеше да ги задържи.

  Виж , Асен е друг. Тя и него обичаше. Виж какви гривни й подари! Провери ги да не са фалшиви, тайно от него, да не го обиди. Не можеше да повярва, че носи толкова злато. Истински бяха. Но не можеше да ги носи открито, показваше ги само на Ани.

 За Асен говореха много лоши неща. Уж че жена му не по своя воля стояла на магистралата , че той я продал да се снима в порно филми в Германия. Че нейните пари от обслужените тираджии били в основата на богатството му. Сега била продадена на някакъв турчин сводник и станала наркоманка. Анастасия го познаваше, беше от Кирково и караше черно БМВ. Той и на нея предлагаше да я уреди като танцьорка в бар във Франция. Номерът , обаче , не мина. Точно навреме се появи баба Мария и го направи на две стотинки. Кълнеше цялата му рода до девето коляно и цялата махала чу какво мисли за майка му, леля му и братовчедките му...

  Обвиняваха Асен, че продавал крадени вещи, имал далавери с метали и други неща, но не го хващали, защото плащал луди пари на един адвокат, много печен, бивш следовател и оня го оправял винаги. В квартала го наричаха “Дон Анселмо”, признаваха го за господар , искаха му пари на заем, понякога не му ги и връщаха, но той винаги намираше начин да накара длъжниците си да си отработят борча. Анастасия дори не можеше да си представи какви пари играеха в полумафиотския бизнес, пък и защо ли да се замисля? Ще се забавлява, веднъж се живее, нали? Макар че Ани все й говореше за прераждането и как преди била надзирател на роби на египетските пирамиди! Глупости, когато стане на тридесет, ще я иска ли някой?

 Вечерта Васил се завърна триумфално в махалата и до късно разказва как са го били, кой го бил, кой го шил, каква красива жена ударили, а той я изнесъл..Пак жена! Анастасия силно го ощипа без да видят другите, а той я погледна с отнесен и ласкав поглед, който предвещаваше буря в леглото...

- Когато са ме били, винаги е било заради жена!

 На това дълбокомислено обобщение на младия мъж никой не възрази.

 ...Същата сутрин Свилен Велков, синът на хотелиера Велков, очакваше едно момиче в квартирата си. Не го познаваше, не беше го виждал, дори не знаеше името му. Обади се по телефона заради обявата на съквартиранта му. Дори не беше обява, някакво листче, сбутано между други на стената на барчето срещу ректората.

 Свилен знаеше, че Влади има проблем с парите. Затова работеше в пощата, разпределяше вестници, разнасяше пратки, продаваше закуски в будка близо до едно училище, сладолед, слънчеви очила . Дори кара такси. Но това отнемаше много време, а медиците винаги имат за учене, особено в четвърти курс. Докато го осени една съвсем нестандартна идея. Беше му хрумнала, когато четеше едно списание със странно име и още по- странни заглавия в него: ”Девствеността е лечима, ако се открие навреме”

-Може и да излезе нещо от това, стопляш ли?

 Свилен изобщо не стопляше. Той имаше достатъчно средства. Не живееше разкошно, но се справяше добре. А идеята на Влади беше, че за момичетата е голяма травма закъсняващата девственост. И в същото време, ако няма подходящ приятел, момичето се страхува да се пусне на някого само заради срама от изоставането. Пък и не можеха да бъдат сигурни дали няма да се заразят с нещо, дали няма да ги изнасилят, да ги унижат и други подобни неща. Изобщо, девствеността в края на двадесети век била пречка за нормалното младежко общуване.

 Защо да не им предложи цивилизован изход? Срещу прилично заплащане, съвършена дискретност, стриктна хигиена, предпазни мерки. И не на последно време, психоклимат. На момичето трябва да му е спокойно, да се отпусне. Това е начинът, иначе може да попаднат на някой садист или маниак.

 Свилен беше скептичен. Чудеше се как ще се запази пълната анонимност за да не се притеснява девойката. Пловдив не е чак толкова голям, пък и момичетата не са безброй, все ще се срещнете някъде...Владо, обаче, се беше запалил. Нямаше приятелка и дори не искаше да се обвързва със сериозна връзка. Времената бяха несигурни, любовта не носеше нищо, освен усложнения. А от Свилен се искаше само да се разхожда навън в определени часове...

 Но младият и предприемчив бъдещ доктор вече няколко дни отсъстваше , а момичето се обади и беше много настойчиво. Казваше, че ще си плати, че може и повече да даде, ако стане скоро. Свилен не знаеше защо се съгласи, не търсеше приключения и изобщо не беше настроен за такива. Имаше сериозни изпити и никакво време за четене. Нямаше намерение да се връща в София, вече почти година не беше виждал майка си. Понякога баща му идваше при него, зареждаше хладилника и той се съгласяваше, най- вече заради Владо. На него самия не му трябваше много. Знаеше, че баща му е израснал в дом за сираци и всичко е постигнал сам. Може би затова така точно преценяваше кой има нужда от помощ и я даваше доколкото може. Свилен го уважаваше и смяташе, че му е много задължен, че трябва да му покаже, че той също може да постигне много сам.

 Баща му често отсъстваше от къщи, работи дълго време в чужбина и Свилен живееше с майка си. Имаше много приятели и постоянни занимания. А майка му? Тя не знаеше какво да прави сама, нито с кого да се сдружи. Не можа да избере с какво да се занимава в отсъствие на мъжа си. Шляеше са по заведения, по приятелки, понякога излизаше с мъже. После в къщи започна да идва Ирина. И почти не си ходеше. Свилен не беше сигурен, че Ирина има дом. Сигурно паразитираше върху различни човешки съдби.

 Ирина! Момчето неволно се наежваше при спомена за вулгарната красота на тая жена, поне петнадесет години по- голяма от него.

 Тя често спеше у тях, в спалнята на родителите му. Една сутрин, беше на седемнадесет години , влезе в банята да се измие. Беше втора смяна на училище. Първото нещо, което видя, беше дантелен сутиен и бикини със символични размери , прострени да съхнат. Майка му нямаше такива, познаваше бельото й, защото често простираше прането.

 Вратата се отвори и влезе Ирина, облечена в черна, плътно прилепнала към тялото рокля. Устните й бяха боядисани с почти черно червило и очертани с молив. Очите й, широко отворени, го гледаха с нахална добронамереност, която той приемаше като похотливост. Мина му през ума, че сигурно е гола под роклята, защото бельото очевидно беше нейно.

 - Не знаех, че си тук- смутолеви младежът когато тя се присегна и взе сутиена, пипна бикините, разбра,че още са влажни и ги остави на мястото им.

 - Тук съм. Майка ти отиде на работа и поръча да се погрижа за тебе...

 От няколко седмици майка му си беше намерила работа в частна туристическа агенция.

 - Аз не изисквам особени грижи.

 - Сигурен ли си?- разбира се, че беше гола, защото зърната й прозираха през плата.

 - Мога да си направя закуска и сам.

 - Аз я правя по- добре- тя го погали по бузата, после ръката й се плъзна по- надолу,към зърната му защото беше гол до кръста, само по слип. Почувства се жалък и безпомощен.

 - Горкото момче, сигурно ти е много трудно, нали?

 - Защо да ми е трудно?

 Тя се приближи още повече. Дъвчеше дъвка.

- Нямаш с кого...Сигурно сам го правиш.

 Ръката й се насочи към слипа му.

 - Какво правиш?- той понечи да я махне.

 - Спокойно, няма лошо! Нека да ти помогна.

 Беше го съблякла. Когато клекна, роклята й се вдигна нагоре и той вече каза сбогом на всички задръжки. Съблече дрехата й, почти с омраза стискаше огромните й гърди. Не я изчака дори да отиде до леглото и проникна в нея като я опря на стената. Беше див секс,без начало и край. Не помнеше колко пъти го правиха. Беше я насинил от стискане.

- Склонен си към садизъм, каза тя, но си готин. Трябва да се научиш на някои неща.

 Учиха се доста време. Тя казваше, че не може да се появи така насинена пред майка му и той се питаше защо. Можеше да я излъжи, че е била при любовник, беше свободна жена все пак. Не предполагаше, че майка му отдавна знае за опасните им игри. Ирина го беше прекарала през всички извращения, която самата тя владееше. Едва ли някога щеше да срещне толкова развратена жена. Любеха се в асансьора, в трамвая, в ресторанта, в тоалетните на барчето, на дивана в хола, докато майка му беше в банята, на терасата, докато съседката си пиеше кафето зад една преграда от армирано стъкло...Тя сигурно можеше да го прави на пълен стадион. Беше я видял за първи път как се задоволява с вибратор докато му прави орален секс. Подхвърляше му да доведе някой път приятел за да направят тройка или дори двама за да пробват нещо като в порнофилмите. Но той просто не познаваше толкова отворени момчета.

 ...Една нощ се прибра към два часа след като беше прекарал няколко дни при баща си в Драгалевци с един приятел. От спалнята на майка му се носеше музика и тих смях. Дали не беше с любовник? Поогледа се, но не видя следи от мъжко присъствие в коридора, а обувките на Ирина. Тези, които наскоро си беше купила- кубинки с огромен ток. Значи, тя беше тук и говореше с майка му. Нямаше причина да не влезе при тях и да каже, че се е върнал.

 Отвори вратата и застина на място. Двете бяха голи и Ирина беше завряла главата си между краката на майка му,  очевидно много пияна. При шума от отварянето на вратата тя се надигна, но едва ли  го видя. Другата,обаче, беше наясно за присъствието му. Погледна го над венериния хълм на родителката му. Беше изцапана с нещо кафяво,после разбра- течен шоколад. Той не каза нищо. Последното, което остана в паметта му, беше вулгарната й уста, езика, който алчно облизваше шоколада, гротескната усмивка...

 Събра в една чанта дрехите си и застана на улицата за да чака такси. Не искаше да се връща при баща си, защото трябваше да му разкаже всичко, а не знаеше как. Почука на вратата на приятеля си като му спретна една лъжа за изгубен ключ.

 Все пак, трябваше да живее при баща си докато завърши. Изглежда, Деян беше разбрал какво се беше случило по неизвестни за момчето пътища, защото му предложи да учи в Пловдив, уж за да свикне да се справя сам.

 “Синът ти е брутален любовник”, беше му казала Ирина точно след поредния оргазъм и той едва не я удари.

 Свилен не можеше да преодолее погнусата дълго време. Почти година след това не беше помислил за момиче. Едва преди няколко месеца наруши принудителното си целомъдрие с една колежка. А сега очакваше приключението...не беше срещал девствено момиче и му беше интересно как една жена го прави за първи път. Чудеше се на разсъжденията на Влади. Той не познаваше жени със задръжки. Не смяташе, че трябва да ги щади щом самите те обичаха опасния секс.

  Някой звънеше. Той завъртя ключа...

..Косара отдавна беше решила, че ще спи с момче до края на тая учебна година. Само че почти всички, които познаваше, не ставаха. Не искаше да се знае кога го е направила за първи път. Когато ставаше въпрос за това в компания, отговаряше нещо неопределено. Беше почти на седемнадесет и трябваше да се реши .Можеше да се влюби. И тогава какво? Да му признае като глупачка, че я е страх? Беше си приготвила хиляда лева. Таксата беше по- малка, но за всеки случай...бил студент по медицина, повече не й трябвало да знае. Беше съгласна. И той нищо нямаше да научи за нея.

 ...Свилен не можеше да отдели очи от момичето. Не беше виждал такива сини очи, като искриците, които пръска лирата на тролея при дъжд...Косара не казваше нищо. Тъмната й чуплива коса беше вързана на опашка. Носеше и ученическата си раница.

 - Не се страхувай, каза й той, няма да боли.

 - Не се страхувам. Може ли да започнем?

 Той кимна и тя започна да се съблича.

 - Няма ли да си сложиш презерватив?- стресна го гласът й.

 - Да...Ако ти искаш...

 - Искам. Пък и ти би трябвало да искаш. Не ме познаваш, не знаеш нищо за мене...

 Беше средна на ръст, но с идеални пропорции, дълги закръглени бедра, кръгли твърди гърди. Беше страхотна. В ръката си стискаше банкнотата. Това го отрезви. За нея беше просто сделка. Тя плащаше , купуваше си ново съществуване на зряла жена. Чудеше се как ще посегне на съвсем непознато момиче.

 Внезапно усети възбуда. За нейна изненада, люби я дълго и нежно.

 - Това влиза ли в цената?- попита тя, когато страстно я целуна накрая. Гледаше го право в очите. Едва дочака да отиде да се мие в банята. Бръкна в раницата й, сигурно тетрадките й бяха надписани. Прочете набързо името и училището. Не знаеше защо му е.

- Ще тръгвам- каза момичето- Благодаря ти. Не очаквах да си толкова коректен.

- Не може ли пак да се видим?

- Моля?- тя вече се обуваше.- Няма такъв филм.

- Защо, ако нямаш нищо против...

- Извинявай, но за тебе е само бизнес, нали? Мисля, че си платих . И трябва да си ходя.

- Казвам се Свилен.

- Това не ме интересува. Нито пък тебе моето име.

- Добре, права си. Извинявай.

- Всичко беше по правилата. Желая ти успех.

- На тебе също. Ако имаш приятел, вече можеш...

- Това си е моя работа.

 Тя затвори вратата под носа му. Но Свилен вече знаеше, че ще виси пред гимназията за да види Косара още веднъж, да я проследи докато остане сама и може би да я заговори.

 На шкафчето зеленееше банкнотата.

 А от първа страница на вестника го гледаше окървавеното лице на баща му...

...В София валеше мокър сняг. По площада потекоха вади и само с много фантазия можеха да се видят кафяво- калните петна от снощната кръв...