Дядо Стойчо в поликлиниката - ІІІ част

... Трябваше да преспи  тук, нямаше избор - добре, че беше си взел шубата, та с нея да се загърне. Седна на една пейка, подпря се и понеже беше много изморен  бързо  се  унесе в дрямка. Когато се събуди  вече се развиделяваше. Той беше изгладнял, понечи  да си вземе храна от торбата, но  нея я нямаше. Огледа се наоколо, отзад, отстрани, но не. Нямаше я. Не, че имаше нещо в торбата, освен боклуците, които беше събрал по пътя и  беше забравил да ги изхвърли, но му се свидеше за манерката. Тя му беше спомен от фронта, пазеше я толкова години. Но, нейсе.

Добре, че беше предпазлив човек и беше скътал една десетачка в левия си чорап, ей така - за всеки случай. Извади дядо Стойчо десетачката, с която трябваше да си купи билет за връщане в селото. До градчето му трябваха пет лева и оттам до село още два, общо седем лева. Така си правеше сметка дядото, че ще му останат и за закуска. Не беше хапвал от вчера на обяд, стомахът му се свиваше, сякаш го чегъртаха с лъжица. Трябваше да почака, докато отворят касите за билети, първо да си купи билет, пък тогава закуската. Отвориха още в седем часа и дядо Стойчо с нетърпение си закупи билета. Той се успокои и тръгна да търси павилион за закуски... Обиколи автогарата и видя, че от един бус пренасяха топли банички в близкия павилион. Дядо Стойчо преглътна, така му се ядеше баничка, че нямаше търпение да започнат продажбата им. Пред павилиона се навъртаха пет-шест кучета, които бяха надушили баниците и се облизваха, в очакване да им подхвърлят някой къс. Дядо Стойчо се подпираше с тояжка, едно от кучетата започна да ръмжи и да го лае, след което и другите се спуснаха към него. Той понечи да ги разгони с тояжката и изведнъж извика. Така  не разбра, кога едно от кучетата  го ухапа  по крака. Затюхка се дядо Стойчо, заохка, ако беше в селото  си, знаеше коя билка да сложи, ама тука  не знаеше какво да прави.

 Момчето, което пренасяше баници, влезе в павилиона, изнесе от там стари, студени банички в ръце, извика кучетата на страни и ги  нахрани.

Той се обърна към стареца:

- Ей, дядо, малко по-нагоре, ей на там, има една поликлиника. Иди да те превържат, че кракът ти е целият в кръв.

- Ама, да не изпусна автобуса - завайка се дядо Стойчо.

- Няма - отвърна момчето - имаш време до десет часа.

Закуцука дядо Стойчо към поликлиниката, която беше съвсем  близко  до автогарата.

- Ей, младо - обърна  се той към младо момиче с бяла престилка, което минаваше по коридора - ухапа ме едно куче, може ли някой да ме превърже?

- На кой лекар си пациент?-попита момичето, което явно беше медицинска сестра.

- Не познавам докторите тука. Викам, един пес ме ръфна, та ако може само някой да ме превърже - молеше се дядото.

- Не може така, дядо - отвърна  момичето - ако нямаш личен лекар, не може.

- Ама какъв ти личен лекар, аз не съм одил никога на доктор, пък съм докарал близо осемдесет. Ама сега, тая пущина от къде се взе, та викам само нещо да спре кръвта.

- Виж, ей в онзи кабинет, попитай там, ако се съгласят - отвърна момичето.

Приближи се дядо Стойчо до съседния кабинет, там имаше огромна опашка.

"Като че раздаваха самуни без пари"- помисли си дядо Стойчо. Той се приближи до вратата, искаше само да попита и  като гракнаха ония ми ти "граждани", че не може да ги прережда, че чакат от часове и т. н.

След малко излезе сестрата с един тефтер, за да попита кой за какво чака.

Дядо Стойчо се обърна към нея и каза, че е само за превръзка, защото е ухапан от куче.

Сестрата погледна стареца и попита как се казва. Каза му да почака минутка и влезе  в кабинета. След малко излезе и каза:

- Няма те в списъка, дядо. Не можем да те приемем. На кой лекар си пациент?

- Не съм, чедо. Не съм болен, само за една превръзка.

Сестрата пак влезе в кабинета и след минутка излезе отново, обърна се към дядо Стойчо с думите:

- Щом не си наш пациент, ще ти струва десет лева, ако не искаш да платиш, трябва да отидеш в Пирогов.

- А кой е Пирогов? - попита дядо Стойчо. Така и не дочака отговор, защото сестрата си влезе в кабинета.От опашката се чуха гласове и обяснение какво е "Пирогов", къде се намира и как може да стигне до там.

Дядо Стойчо, не чуваше вече никой. Та той имаше само някакви стотинки в джоба. Краката му се разтрепераха, сърцето му заби и сълзи напираха в очите му. Излезе дядо Стойчо навън, извади старата си носна кърпа и превърза глезена си.

Не след дълго автобусът му дойде и той с облекчение се качи в него.

Автобусът летеше вече по магистралата, а дядо Стойчо седеше до прозореца, сгушен до закачената си шуба и изпитваше болка в сърцето, а не в крака, ухапан от кучето. Един-единствен път беше плакал, когато умря баба Стоювица преди десет години, но сега от очите на дядо Стойчо се стичаха тихомълком парещи сълзи...