За пореден път влакът ме отвежда в онзи свят, където в ума ми оживяват отдавна отминали, но вечно живи хора, събития, времена... А всичко останало наоколо е толкова скучно. Дали това е истинският свят?

За първи път видях Дявола, когато вървях към подлеза. Той целият е черен, с дебел балтон, скъсани обувки и разнася наоколо страшен мирис на изгоряло. Каква окаяна душа! Няма ли кой да му обърне внимание? Аз се загледах и останах смаян, но явно никой друг не го виждаше. Толкова по-зле. Ето, аз усещам погледа му, как тежи върху всички онези дребни и забързани човечета. Дни по-късно беше малко по-далеч и ядеше нещо неясно и кофичка кисело мляко. Мърмореше неразбираеми думи и ми се стори, че ме погледна. Малко се стреснах и забързах по пътя. И ето вече няколко пъти го виждах все покрай онова място. Чести го виждах и в бръснарницата. Какво ли правеше там? Сега неволно си спомням за него. Нима и той е вече толкова отслабнал, нима и той е останал сам, ненужен никому, непризоваван от никой? Какво е станало с него? Щом вече нямат страх от него и не му обръщат внимание, тогава е ясно, че всичко е изгубено. Да, всичко отдавна е било. Но ето, аз вървя натам и усещам как ме обгръща онази невидима сила на миналото и на онова изгубено време, приютило най-съкровените ни мисли и стремежи. Оставям се да бъда погълнат в тази приказна мъгла и покорно вървя след тъмния, застинал образ, защото знам, че мога да го съживя и да го разкрия на всички онези слепи и невиждащи души, забравили точно онова, което е най-истинско и сигурно. Аз вървя и ще се върна. Но няма да бъда сам.

И ето - аз се връщам обратно. Навсякъде е пълно с хора, а аз къде да седна? Само тази стара, прегърбена жена, увита в дрипи, ми се струва жива. Грозна, прегърбена бабичка, лишена от всякакви мечти, изоставена от всички живи, тя пътува и се скита сама. Приказна, коварна вещица, оплела в себе си този дремещ и безличен свят, омотаваща го все по-плътно в примките на страха и незнанието.

Видях я как се издига бавно и леко над празните глави наоколо. Устремена все натам, към своята работа, тя всеки ден е при своите пътници. Никога не отсъства. На всеки предлага поне малко от нова, което за нея е целият смисъл. И все пак не забелязах някой да я видял.

Влакът отново ме отвежда в моя свят. Древните образи бавно заспиват, повити от гъста, неясна завеса. Сякаш съм сънувал някакъв сън и постепенно се събуждам.