За пореден път влакът ме отвежда в онзи свят, където в ума ми оживяват отдавна отминали, но вечно живи хора, събития, времена... А всичко останало наоколо е толкова скучно. Дали това е истинският свят?
За първи път видях Дявола, когато вървях към подлеза. Той целият е черен, с дебел балтон, скъсани обувки и разнася наоколо страшен мирис на изгоряло. Каква окаяна душа! Няма ли кой да му обърне внимание? Аз се загледах и останах смаян, но явно никой друг не го виждаше. Толкова по-зле. Ето, аз усещам погледа му, как тежи върху всички онези дребни и забързани човечета. Дни по-късно беше малко по-далеч и ядеше нещо неясно и кофичка кисело мляко. Мърмореше неразбираеми думи и ми се стори, че ме погледна. Малко се стреснах и забързах по пътя. И ето вече няколко пъти го виждах все покрай онова място. Чести го виждах и в бръснарницата. Какво ли правеше там? Сега неволно си спомням за него. Нима и той е вече толкова отслабнал, нима и той е останал сам, ненужен никому, непризоваван от никой? Какв ...