Втора глава
На сутринта, немигнала цяла нощ, имах отчаяна нужда от една чаша горещо кафе. Въпреки че беше 14 юли, когато погледнах през прозореца, навън валеше като из ведро. Устата ми се изви в широка усмивка – това бяха любимите ми дни... поправка, любимите ни дни. С Марчела обичахме дните, когато вали. Просто е – няма почти никакви хора, когато излезеш, и, съответно, няма как някой да види как някое дърво пада ей така от нищото, докато се целуваме. Ха-ха, шегичка. Това поне все още не се беше случвало. Но други, много по-ужасни неща ставаха, когато двете с нея бяхме заедно. Мислейки си за това, се сетих за червената светлина... какво ли трябваше да означава...?
Но да се върнем на въпроса. Марчела и аз обожавахме дъждовните дни, защото имахме прекрасни спомени точно в такива мокри и студенички часове. В съзнанието ми изплува една картина... – беше валял проливен дъжд в продължение на половин час. Не минаваха никакви коли, затова вървяхме по средата на пътя. Вече не толкова силни, капките вода се стичаха по белите ни лица. Дрехите бяха прилепнали по нас, очертавайки извивките на телата ни. Марчела беше облечена с бяла блуза, която, залепнала за нея, вадеше на показ прелестното й тяло. Косата й, дълга и обикновено малко рошава, сега висеше право надолу, натежала от водата. Вървяхме, хванати за ръце, и стигнахме до една алея от извисяващи се дървета. Пред нас се откриваше килим от нападали листа. Марчела стисна ръката ми и ме поведе към една пейка. Дъските бяха мокри, а капчиците, които все още не бяха проникнали в дървото, стояха на повърхността. Марчела седна на пейката, държейки ръката ми. Беше толкова красива. Исках да я целуна, но знаех, че отново ще се случи нещо. Тя ме придърпа да седна до нея и когато го направих, ме прегърна. Топлината на тялото й ме обви и усещах учестения пулс в гърдите й.
***
Положих усилие, за да се измъкна от този спомен и изпих поседната глътка от вече изстиналото кафе. Беше дванайсет и половина. Колко бавно минаваше времето. Не ми се правеше нищо. Просто седях и чаках. Гледах през прозореца как капките се стичат по стъклото и изведнъж погледът ми се премрежи. Стана ми студено. Горещи сълзи напираха да избягат от очите ми. Картината пред мен се замъгли, дали от дъжда, или от сълзите ми, не знам. Марчела ми липсваше... Дори вече бях изгубила представа за времето, не знам колко точно беше минало от последната ни среща... от последната...трагедия. Без нея се чувствах като призрак, като нещо невидимо. Аз не живеех.
Но това сега беше без значение, защото щяхме да се видим, да я докосна, да я усетя отново. В четири излязох на улицата. Вече не валеше, но ароматът на дъжд се носеше във въздуха. Бях на гарата в пет без двайсет. Исках да стигна малко по-рано, за да имам време да осмисля случващото се. Но тя вече беше там. Зърнах я в гръб. Седеше на перона, който беше последен и отдалечен. Клатеше си краката и ровеше из камъчетата и пръстта с някаква клечка. И носеше същата бяла блуза. Но този път беше суха. Приближих се до нея, но тя все още не ме беше видяла... или поне аз така си мислех. Гледах я, не исках да откъсвам поглед от нея. Имах чувството, че ако й кажа че съм там, щях да я изгубя завинаги... Пристъпих леко напред, но едно камъче се търкулна под обувката ми и тя се обърна.
-Здравей! – промърморих аз, неспособна да кажа нищо друго.
Без да каже каквото и да било, тя се изправи и ме прегърна. Усетих топлината й. Хвана ме за ръка, както обикновено, и каза – Ела с мен.
Последвах я. Вървяхме няколко минути. Отдалечавахме се от гарата. Стигнахме до някакви стълби, които водеха към мрачен тунел. Боже, колко приличаше на този от съня ми.
-Не сме идвали тук преди. – казах й.
-Открих това място преди няколко дена, – промълви тя – исках да си припомня как започна всичко, Маргарет. Мотаех се наоколо, когато попаднах тук. Предлагам да слезем долу, ако ще се случва нещо, поне ще е ограничено само до този тунел.
Беше ме страх, но й се доверих. Слязохме. Без да пуска ръката ми, докосна лицето ми с другата си свободна ръка. Беше студена. За пръв път усетих студенина, идваща от нея. Но секунди след това се стопли.
-Не се учудвай. – каза ми тя – През времето, докато бяхме разделени, цялата бях студена. Когато съм с теб, ти ми даваш някаква сила, топлина. А когато те няма – тя замълча за момент – все едно не съм жива...
Вече се бяхме озовали навътре в тъмния тунел. Марчела ме притисна към стената и усетих как пулсът ми се учестява. Устните й бяха толкова меки и нежни, напомнящи допира на листенца от роза. Дъхът й ме изгаряше. Отпуснах се, усетих я. Езикът й се преплиташе с моя. Почувствах ръцете й върху тялото си. Това, което изпитвах бе неописуемо. Не исках този миг да свършва. Но както се случваше всеки път, бяхме прекъснати. Веднага си спомних за съня си. Същата червена светлина се появи в дъното на тунела. Марчела все още беше притисната плътно до мен и усетих как тялото й потреперва.
-Да бягаме! – тя се опита да пусне ръката ми, но аз я спрях.
-Нали точно затова дойдохме тук, Марчела. Ако и този път избягаме, никога няма да се преборим с това.
Докато говорехме, светлината вече се беше приближила към нас и чухме стъпки. Преди да успеем да осъзнаем какво се случва, пред нас се изпречи някакъв силует и чухме мъжки глас да казва „Бау!”
Това беше Рейн. Типичният представител за изключително дразнещ изкусител на момичета, е, не и на нас. Както обикновено не пропусна да се заяде с нас за нещо, но не му обърнахме внимание – бяхме твърде заети с облекчението, което изпитахме. Какви ли не ужаси минаха през главата ми, но този път не се случи нищо...Рейн отмина, а ние с Марчела останахме, гледайки се втренчено една друга.
-Нима...нищо не се случи!? – осмелих се да отроня аз.
-Сякаш... – едва отговори тя. – Да излезем от тук.
Побързахме да се измъкнем от това мрачно място, но едва бяхме стигнали до стъпалата в края на тунела и видяхме някаква фигура, свита в единия ъгъл. Когато я обърнахме, се оказа, че е човек и то Рейн...
© Вероника Все права защищены