Втора глава
На сутринта, немигнала цяла нощ, имах отчаяна нужда от една чаша горещо кафе. Въпреки че беше 14 юли, когато погледнах през прозореца, навън валеше като из ведро. Устата ми се изви в широка усмивка – това бяха любимите ми дни... поправка, любимите ни дни. С Марчела обичахме дните, когато вали. Просто е – няма почти никакви хора, когато излезеш, и, съответно, няма как някой да види как някое дърво пада ей така от нищото, докато се целуваме. Ха-ха, шегичка. Това поне все още не се беше случвало. Но други, много по-ужасни неща ставаха, когато двете с нея бяхме заедно. Мислейки си за това, се сетих за червената светлина... какво ли трябваше да означава...?
Но да се върнем на въпроса. Марчела и аз обожавахме дъждовните дни, защото имахме прекрасни спомени точно в такива мокри и студенички часове. В съзнанието ми изплува една картина... – беше валял проливен дъжд в продължение на половин час. Не минаваха никакви коли, затова вървяхме по средата на пътя. Вече не толкова силни, кап ...